Къде си, бе? Вече 7 пъти не съм те чел…*

Блогинята ме накара да кажа защо нямам блог. Първо ме накара да го проимам, после ме кара да ям мъфини, а сега и това.

Версия 1 – Невинна съм. Просто Музата е пълна шматка.

Начи, ето какво стана. Музата и аз направихме блога заедно. Аз влязох с неудържимо желание да търкалям думички и прочее ярки таланти, а тя – с красива рокля, вълшебна пръчица и дайкири в ръка. Аз траках щастливо под белия екран, а тя лежеше блажено на канапето, ближеше дайкирито и от време на време изстрелваше нещо от рода на ‘я гений, прочь сомнения…’. Перфектното съдружие. После все по-често я виждах, кацнала на някой ръб да потропва с левия крак. Дотогава не бях забелязала колко ръбове има на тая планета – облегалки, маси, первази, огради… После взе да закъснява с над половин ден. А накрая беше ‘ти поработи тука, а аз ще скокна до бара отсреща и като се върна ще го оправим’. След това получавах само агресивно фотошопирани картички от далечни плажове. После, за мое облекчение, престанаха да идват. Сега Музата е в неизвестност, а доколкото я познавам, вероятно и в нелегалност.

Междувременно аз се опитвах, но единственият резултат беше все по-нарастващата купчина от дигитални трупчета на букви и препинателни знаци. Не мога сама да свърша всичко, в края на крайщата!

Версия 2 – Криза е!

Цялата тази вкисната финансова обстановка ме разстройва и дезориентира. А издръжката на Муза може да направи милионер от всеки – тия дайкирита са страшен разход. Уволних я и замразих бизнеса.

Версия 3 – В блогирането има и нещо журналистическо,

дори само поради факта, че изскача пред публика съвсем скоро след възникването на оригиналния повод за написването му. А новините, от своя страна, са основно скучни, лоши или откровено тъпи, а тези три теми са ми абсолютно безинтересни. А пък Приятелката ми ми каза, че нищо не ме интересува. Още ме е яд на нея, но не пречи да призная, че всъщност е права. Интересуват ме съвсем малко неща, а повечето от тях ходят, дишат и се смеят, а понякога и плачат. Не са за описване. И изобщо, блогирането си е обсебващо. Накрая започваш да се стремиш да живееш живот удобен за логатримуване, блогване в случая, пропускайки есенциалния елемент на живеенето. Нещо като да фотографираш неистово на партито, вместо да се забавляваш. Някои блогъри постигат баланс – просто си пишат от време навреме, когато нещо има направи силно впечатление, но аз традиционо не се справям с баланасирането от всякакъв род.

Версия 4 – Бе, не ми смешно!

Ще пиша пак, веднага щом се поразвеселя. Понеже нито имам желание да ‘произвеждам новини’, нито разполагам с жизненоважна информация, която щедро да споделям, единственото, за което ми е забавно да пиша, са разни забавни неща. Или поне забавни гледки точки към разни неща. Или поне смешни неща. Или поне за някои. За мен поне.

Весия 5 – Блогърстването премина във втора-трета фаза в световен мащаб.

Вече са четливи само специализираните блогове. Другите са прекалено много и започват да стават досадни. Пишат на еднакви теми, от същите-ама-съвсем-други-гледни-точки, въобще… любимото четиво на професионалния хейтър. А пък на мен не ми е кеф да публикувам само за трима приятели и един фен и половина. Не страдам от липса на суета и подобна алтернатива ми е ярко непривлекателна.

Версия 6 – Фейсбук.

Да обяснявам ли повече? Пристъпите ми на логорея си намират чудесна почва и там, да не говорим за моменталната обратна връзка и – черешката на тортата – Лигообменът! А мързелът и съвсем реалната липса на време поемат довършителните работи. И даже почистват след себе си.

Версия 7 – ‘Ах, великолепен въпрос! Благодаря, че ми го зададохте.’.

Демек, няма значение защо не съм писала. По-важното е, че с този пост, блогинята може най-небрежно да ме е подхлъзнала да преодолея синдрома след-такава-дълга-пауза-не-става-да-постна-какво-да-е. И сега като се разпишааа…

Благодаря, за което. Но не искам да каня никого да пише защо има блог, нито защо няма. Сигурна съм, че чета блоговете, които чета по причини коренно различни от тези, които карат авторите им да ги пишат.

>

————————-

* заглавието е откровена кражба от изказването на един варвáрски циганин пред Най-добрия Ни Приятел: ‘Къде си, бе човек?!! Вече седем пъти не съм те виждал…’

>>

лЕкспе

какво толкова.  по-срамно е да се свиеш в черупката си, отколкото да изтрещиш публично. така мисля, все още. еволюцията трябва да се уважава.

ю е така първично вдъхновяваща в опитите си събуди спящите!  и, ето ме и мен, вдъховена и събудена oт лЕкспе. музата е в неизвестност, както стана ясно, но крехкото й его така или иначе нямаше да понесе товара на този  - да кажем –  поетичен опит. ние с нея сме снобки и нищо не може да промени това. все едно, ето ме да си подхвърлям сама 45-те ключови думи:

 

 

Слънчевата ми шапка на перваза

Само подстрекава дъжда

Ще я махна ако не забравя.

Сълзите ми са непроницаеми –

Гладки като дъждовни капки.

Стържат по стъклото.

А на стъргалото има гердани от мидички

И кръстове, и други неща. Всичките

Ще ги изкупя ако имам време.

Тази шапка е като маяк на този перваз.

Семафор, винаги в зелено и

Предизвиква лятото, смешна е.

Трамваят пищи в ухото ми.

Чувам и рагтайм, но мисля, че нямам маслини.

Ще проверя, непременно.

Дъждът разтвори всички неща

И смеси отровните гъби с ядливите,

само шапката е непокътната.

Ям само таратор –

на големи, хапещи глътки.

и моркови, но без хляб.

Луната се вълнува в локвата долу.

Прилича ми на счупено яйце

насред улицата. Внимавайте, бе хора!

Все забравям да бърша праха от драцената.

Галя мъртвите й листа.

Ще я изхвърля ако ми стигнат силите.

Не живея тук. Лятото е домът ми, далечен…

Небето е пълно с вода.

Впрочем, любовта също.

Шест малки неща, които ме радват

Получих покани от Миламоя и Никола и се отзовавам, защото

6. Смолчат

Обичам да си плещя с приятели и непознати за незначителни неща, смешни малки неща и за малки неща, които радват.

 

 

1. Слънцето, с неговата топлина

 

То, разбира се, може и да не се струва особено ‘малко нещо’ на някои, но въпросът за размера е относителен. Прочее, щях преписвам директно от Никола по тази точка, но пък то бива мързел… Въпреки, че не виждам какво да добавя. Освен, че жегата, която върви с лятното слънце ме радва на едро. Което е пряко свързано с любимия ми начин на употреба на жега, който се изразява в излизане в нейната замайваща прегръдка след традиционното посещение на твърде климатизираното метро стара загора на път към морето. ‘Прегръдка’ изобщо не е произволна дума, а неоспорим факт. Имам чувството, че ако се отпусна изобщо няма да падна, толкова е жежко, кеф. Изобщо, мисля да си татуирам слънце някъде и приемам авторски предложния.

 

 

 

2. Магданоз

 

Изпитвам тиха радост от присъствието му в чинията си, дори да е във вид на самотен стайлиш атачмънт. Впрочем, това се отнася за всички зелени подправки и тревообразни, включая самата обикновена трева (в оригиналния смисъл на думата), но за нея – извън чинията.

 

 

3. Цитрусите

 

Това вече е стар виц, но пак ще го разкажа, първо защото никой не може да ме накара да му плащам никакви 5 лева в тази криза и второ, за да е ясно. Веднъж, когато поръчах традиционния ром с портокалов резен, кола с лаймов резен и (кой знае защо) една вода, барманът учтиво ме попита дали не желая грейфрутов резен за водата. Съгласих се, разбира се. Обаче, въпросът изобщо не е в цитрусите – радват ме малките хедoнистични украшения на живота.

 

 

4. Фактът, че колонията дребни мравки само пресече терасата, а не реши да се засели.

 

Наблюдавах с опасение как разузнавачите им се промъкват и оглеждат старателно територията, и страшно се зарадвах, когато установих, че са я обявили за непригодна и целият им бодър строй се изнесе с маршова стъпка към други незнайни земи.

 

 

5. Сърцевидните, прасеобразни неща и подаръчета без повод

 

Притежавам най-величествената колекция от Сърдечни Камъни, както и всякакви нетрайни инсталации и изображения на сърца – обувки, подредени като сърце, рисунки на сърца върху прозорци, огледала и всякакви повърхности, дори чисти следи от моп върху мръсния под – пак сърцевидни. Всичките събрани или осъществени от сина ми. Другият традиционен подарък са Прасетата От Кол и Въже, защото е всеизвестно, че са ми страст. Всъщност ГДВ научи сина ни да прави всичко това, щастливейки ме постоянно с безповодни изненади – от киндер яйца, през сърцевидни ягоди, до букетче магданоз с панделка. Изобщо, дребните изненади и подаръчетата, които идват просто ей така, ми пробиват малки щастливи дупки право в сърцето, които се пълнят и пълнят.

Напоследък със шоколад, миламоя.

 

>х

Доктор З и чистата душа, агнешка

Това е истинска история, както я разказа Доктор З, кашляйки гипс. Е, почти.

Доктор З, понеже и той е човек, също прави ремонти. Ремонтната му бригада се отличава от всяка подобна само по Чистата Душа. Чистата Душа е хуманоид с височина 2 и кусур, диаметър на електрически стълб и обувки няма и 53-ти номер. Плюс широка усмивка и дружелюбно заекване.

Един ден колегата му, в безкрайната си ловкост, си порязал ръката до китката. Шурнала кръв, лека суматоха, а докато Доктор З превързвал човека, Чистата Душа обикалял притеснено на известно разстояние и приветливо мърморел срещу ранения:

-          Ттттрябва да сстоя ппо-ддаалече от ттеебе, ккккаарък си ти…

Колегата го бъзикал нещо, Доктор З – също и от дума на дума се стигнало до следната реплика:

-          Аабе, сссттрааах ме е от ножове, мммного. Ааа на на дддокторите иизобщо не им пппука!! Ннааредили ПППППЕТНАЙСЕ нножчета в ооперационната и нне им ппука!!! А аааз лллежа и уумирам от сссстрах…

-          От какво са те оперирали? – питал любезно Доктор З.

-          Ооот Ггръден Кош! – гласял самодоволният отговор. – Рребрата ми ннне ррастат ннаккъдето тттрябва.

Докато Доктор З размишлявал върху тази новина и реалната невъзможност на ребрата да растат в теснотията на подобна гръдна кухина, Чистата Душа се посочил първо в гърлото, а после някъде под пъпа и гордо добавил:

-          От тттука доооо тттука. Кккаато аагънце!

После Доктор З напуснал лазарета по свои си дела, а като се прибрал вечерта и отворил вратата го посрещнала плътна, бяла мъгла и странен, но постоянен стържещ звук. Повикал притеснено и получил глух отговор от чисто бял силует на 2-и-кусур-метров хуманоид, в когото след напрегнат размисъл разпознал Чистата Душа.

-          Кво правиш, бе човек? – попитал Доктор З с глас, натежал от гипс и законна тревога за състоянието на коридора си, който НЕ бил включен в никаква уговорка за ремонтиране, защото всъщност бил наскоро измазан.

-          Шшшшкурим – отговорила мъглата.

-          Защо, бе?

-          Иимаше гграпавини…

След кратка схватка с невинния ум на Чистата Душа, докторът получил уверение, че шкуренето няма да се повтаря занапред и скоро дошло време за край на работния ден.

Чистата Душа се преоблякъл в спретнати дрехи, след което извадил отнякъде ‘лустро-сет’ и лъснал до блясък черните си обувки пред смаяния поглед на Доктор З.

-          Оооотивам в Лллюлин, – обяснил Чистата Душа, широко ухилен – ммможе ддда ме хххаареса ннякое ммомиче!

———————-

- Ти разбираш ли? – смее се Доктор З – Не казва ‘жена’ или ‘мацка’, а казва ‘момиче’, тази чиста душа…

berlin walls

Снимки: Петър Петров