Джонатан Стрейндж и Мистър Норел

Чета много фантастика. Фентъзи най-често. Последното предполагам, се дължи на някакъв интелектуален мързел, и/или любов към приказките и/или (това ще да е!) на факта, че посредством приказките най-лесно се постига онова блажено състояние, което един приятел описва като „Важното е главата да я няма”. Постига се също и с помощта на определени химически субстанции, както и с изтощително бачкане или спорт, например. А, и секс. А защо е важно да се постигне, ако вие не се сещате аз не ща да обяснявам. Само, ще кажа, че и вие да бяхте попаднали против волята си на марс като репортер на радио Земя, например, също щяхте да се видите в чудо. Планетата ви е шантава и трудна за живеене. Точка. 

Та, по темата за фентъзитата. Съществуват N на брой автори, които пишат в този жанр и плявата е много, а зърното малко. Та тези, повечето, обикновено следват един и същи модел. Винаги има един герой/магьосник/принц – някакъв смотан тип, но все пак с потенциал. Обикновено беден и затрютрен някъде в някой адски далечен ъгъл на някакъв свят, който дори не съществува наистина. И най-често дори не подозира за своята значимост/потекло/таланти. Разбира се, може и да е момиче. Особено напоследък.

И този именно тип, внезапно попада във вихъра на събитията, и не само, ами се оказва някакъв отдвана скрит коз на добрите срещу лошите. И вместо да се зарадва, че получава уникална възможност да се прослави и да влезе в историята* буквално ти омрънква живота от вайкане на тема „защо аз” или както е по-известно в народния бг бит: „Защо на мене, мааа?!” И така поне 50 страници. После се освестява и свиква, а и започва да не му достига времето от ежедневните боеве с дракони/изтощителни походи през мрачни гори/супер изнервящи диалози с луди, но справедливи магически създания. Обаче, колчем седне да си почине и да си поеме дъх и пак се присеща и почва да мрънка. Нито един древен мъдрец/добър вълшебник/непредпазлив фентъзи фен не са защитени от неговото мрънкане/безплодно настояване да разбере/липса на самочувствие.

Оттук нататък всичко зависи от това дали автора всъщност може да пише или не може. Аз, за себе си мога да кажа, че имам един съвсем прост и категоричен критерий за това дали някой е писател или писач. Въпреки, че принципно не одобрявам определянето на нещо да става според някакви строги критерии, но специално за този случай си позволявам една лека шизофрения. Този критерий се нарича „любов към героите”. Това е моето лично откритие и в 100% от моята субективна статистика е вярно. Във фентъзи жанра най-ярките примери за това са два – Толкин и Тери Пратчет**. Тези хора, освен че имат въображение, последователност и достатъчна ерудиция да създават великолепни идеи и да ги развиват в максимално увлекателна форма, са и, как да го кажа? Пълни. Имам предвид пълни с важните неща. Състрадание, любов, самоирония. Мдааа. А не, както казва една мила възрастна дама, която уважавам и обичам, и която на свой ред обича да събира и съхранява ВСИЧКИ вещи, които минат през ръцете й: „Ами, това кашонче е пълно с … едни празни неща.”

Както виждате леката шизофрения и тя е коварна болест. Мисля, че щях да пиша за Сузана Кларк и нейните „Джонатан Стрейндж и Мистър Норел”. Ето почвам. 

Много ме изненада тази книга. Взех я с голяма доза съмнение. Имаше някакви външни белези по нея, които не ми вдъхваха доверие. Първо, името на авторката – Сузана. Стори ми се, че човек на име Сузана по-скоро трябва да отдаде перото си на будоарна литература за американки, отколото на фентъзи. После името на книгата. Някакви хора, за които никой нищо не е чувал и това е. Няма фантазия, няма закачалка. Не ми хрумна, че това заглавие е може би най-елегантният възможен намек за съдържанието и стила книгата. А и дизайна на корицата ми се стори неподходящ, приличаше ми на смесица между нещо, което би трябвало да е озаглавено „Великите незнамкаквиси на 20-ти век” и приятен английски криминален роман. После обърнах гърба и прочетох тийзъра там. Може да не го цитирам съвсем точно, защото я дадох на един приятел да я чете, а той е в чужбина, а пък аз искам да постна това писание днес, и прочее. Еее.

Тийзъра гласи: „Може ли магьосник да убие някого с магия? Магьосник би могъл, но джентълмен – никога.” Мнооого се впечатлих. Харесвам такива изявления. Хем нищо не значат, хем има нещо радостно в тях. Не дават рецепта за щастлив живот, но звучат като нещо, чието съществуване радва и щастливи околността. И също така е смешно. Само малко и не знаеш точно защо, но е смешно. Може би защото е английски хумор. Или при него беше обратното? Не е смешно, и не знаеш защо се нарича хумор.

Всъщност докато четох тази книга имах прозрение по темата за английския хумор. Хрумна ми, че проблема със световното неразбиране на английския хумор е в това, че всъщност англичаните през повечето време се самоиронизират. Те явно са родени (или по-скоро са се отгледали) с такова огромно самочувствие, че са постигнали най-накрая тази нирвана на интелектуалноста – самоиронията. При това, за тях тя е даденост, нещо което дори не биха могли да коментират, толкова естествено им идва. А ние – не. Ние другите нации не сме така арогантни, но пък липсата на самочувствие ни прави донякъде комплексирани. И самоиронията ни куца. А на Сузана не й куца. Нито на героите й макар, че в началото това не си личи. Затова са интересни и забавни.

Това ми напомни за най-интересното в Сузаниния стил. Не си спомням друга книга да ме е впечатлява с такова плавно, систематично и мащабно разгръщане на повествованието, ако ми позволите този израз. И едновременно на характерите на героите. Дава ни възможност да ги опознаем точно по начина, по който бихме го направили в реалния живот. По-често, героите ни ги поднасят малко на тепсия в началото. Описват ни ги твърде подробно, вероятно с цел да ни приобщят и после ги доразвиват в съответната среда и т.н. Сузана ги води заедно със събитията и ги оставя да се развиват и променят пред очите ни, когато са наблизо и не толкова видимо, когато не са наблизо и не можем да ги виждаме. Много е забавно. Интересно и неочаквано.

И това, което е измислила, без да твърдя, че имам поглед върху ЦЯЛОТО фентъзи, е адски оригинално. Всъщност действието се развива в една истинска Англия по времето на Байрон (1788-1824) и на лорд Уелингтън (1768-1852) и Наполен и техните т. нар. Наполеонови войни, започнали в 1812 г и завършили безславно за Наполеон при Ватерло в 1815. Обаче, в тази Англия магията е част от историята. Не е нещо странно и тайнствено, което се случва на неизвестни на историята герои, които след това го запазват в дълбока тайна от обществото, но не и от милионите*** читатели.

Та така, по времето на джентълмените Стрейндж и Норел, магията в кралството е доста западнала. Те обаче я възраждат сред ред скандални и затова изключително интересни събития, вземайки същевременно дейно участие в политиката и въпросните войни. Всъщност именно лорд Уелингтън пита Дж. Стрейндж дали би могъл да убива хора с магия (май наполеонови войници), и след блестящия му отговор съвсем естествено се съгласява, че наистина не би било съвсем джентълменско. Историята е изключително увлекателна, макар, че не е типичното за фентъзи четиво тип, „гълтам го за една нощ”. Чете се по-бавно и всъщност се налага да положиш интелектуално усилие. Пример за това е, хуморът за който споменахме. От един момент нататък забелязах, че всъщност на много места се усмихвам, а накрая някои епизоди ми се струваха откровенно смешни. Не че историята е смешна. Просто разказът предлага елегантен ненатрапчив хумор, по скоро ирония, и най-скоро самоирония, за тези, които се интересуват. А и обема си го бива. Особеност, която аплодирам щом се отнася до хубава книга. По-горе е обяснено – главата я няма по-дълго.

Тук си струва да спомена, че различните начини за постигане на т. нар. обезглавяване водят до различни резултати. Най-общо се класират според два критерия – интензивност на преживяването и послевкус. С тази книга Сузана Кларк печели от мен 8/10 за интензивност и колкото повече време минава, толкова повече наближава 10 за послевкус.

* Това е дума с две значения – история, като статистика и изследване на важните събития и история като разказ. Понякога играем Скрабъл с умножаване на точките според броя различни значения на думата, които можеш да посочиш. Тук дали играете така?

** Макар, това неговото да не е фентъзи, а чиста проба терипратчетизъм. Аз съм му отдаден, верен фен, в което ще можете да се убедите по-нататък, когато ви залея с размислите си върху забележителното му творчество.  Дори го копирам. Имам предвид бележките под линия. Впрочем Сузана Кларк също го прави. Дори някои ситуации започват или се разрешават само в бележките под линия. Освен това е пълно с препратки към достолепно звучащи прозведения на тема магия. Тя ги дели на книги ПО магия и книги ЗА магия, мисля.

***Ако приключението си е струвало, де.