- Тати, айде питай Приятелката на мама това дето ти казах!

- Питай си я ти, нали ти искаш да знаеш.

- Айде, моля те, дее… – настоява синът ми.

- Ти я попитай.

- Искаш ли да седна до теб? – намесва се жертвоготовно Приятелката ми.

- Не! – категоричен е синът ми. Идеята го ужасява, защото само подчертава смущението му.

- А, добре! – вдига ръце тя.

Синът ми млъква. Знам, че след малко ще я попита сам, защото, все пак, нейната добронамереност го докосва.

- Добре, де – след една минута. – ей сега ще ти кажа… Ние с тати като идвахме насам, и аз го попитах как може въобще да му хрумне да идва с колело на такъв ресторант. И даже е с костюм … – тук синът ми войнствено се оглежда и, тъй като няма негативни реакции, а само любезно любопитство, успокоен продължава, а Всички го слушаме вече с интерес. – А, той каза, че можело, какъв пък е проблема и аз му казвам, ами не знам. И той ме пита ами нали ходим пеша, но да дойдеш пеша от вкъщи…, все пак и ние сме наблизо и е съвсем нормално. И аз тогава попитах тати:

“Не са ли краката най-висшето транспортно средство?”

“Ами питай Приятелката на мама, защото нейните крака са красиви и дълги – тя ще знае най-добре …”

- Ооо, благодаря ти! – смее се Приятелката ми срещу любимия.

- Кажи! – настоява синът ми сред всеобщия смях.

- Ами… – става сериозна тя. – Чакайте сега! – тя винаги приема тези теми твърде философски.

- Точно така трябва да е! – предполага, докато Всички инсинуират по темата.

- Дали са висши, зависи от това, колко високо от земята се намират. – пробвам се и аз, но съм кисела и уморена и никой не ми хваща дикиш (нито декиш). Мъжете на масата са по-категорични.

- С дълги крака - към дълга лимузина. – обажда се някой.

- Ама, – Приятелката ми е все така умислена по темата – знаете ли, че красивите крака са криви?

Ние, естествено, не знаем такова нещо.

- Да бе! – настоява тя. – Приетата за най-естетична форма на крака е, всъщност, изкривена от анатомична гледна точка. Така сме ние с мама, – обръща се към брат си – вместо капачките да ни стоят ето така – ръцете напред. – те стоят накриво! – и леко разперва ръцете навън.

Всички я гледаме със снизходителното съчувствие на собственици на съвсем други екзистенциални проблеми и коренно различни крака.

- Значи трябва да стоят ето така. – примирително се включва някой и разперва ръце нагоре.

- Да почиват! – подема тя, смеейки се заедно с Всички.

- Какво? – пита синът ми, забравил отдавна за темата.

- Нищо! – отговаряме хорово Всички.