Айде, пуснахме детето по наклонената. 

Днес се явява на изпит в СМГ за 5-ти клас, при 6:1, въоръжен с едномесечна подготовка, новопроявен интерес към математиката и вселенски мързел, събрал най-доброто от любимия и мен.

Преди изпита 

Предизпитната улица е впечатляваща гледка. Тълпата си я бива. Кандидатчетата, в по-голямата си част, са съвсем индиферентни към ставащото, някои са попритеснени отчасти заради тълпата, а съвсем малко са мрачни и решителни. Родителите, от своя страна, са най-вече мрачни и решителни. 

- Какво им е на тия хора, тук в България? – попитал синът ми, без връзка, докато моя корпулентен любим му съдействал да си открие името в списъка на входа.

- Какво им е?

- Ами, всички са едни такива строги. Защо ме гледат така?

Човек ще каже, че пада от марс. Е, донякъде…

Любимият му смънкал нещо за амбициите на родителите. Всички искат децата им да напредват и, човек не би повярвал, но борбата започва още от детската градина. Една приятелка ми разказа колко трудно успели да класират детенцето си в някаква популярна градина. Хем се сетили навреме – още през март.

- Ти разбираш ли, че вече си записват децата на градина тутакси щом излязат от родилното. – смее се тя.

Аз разбирам. Нали гледам филми – така е и в Ню Йорк, а ние тук с какво им отстъпваме на братята нюйоркчани. И ние искаме децата ни като пораснат да са част от някаква престижна секта. Възпитаниците на Детска Градина „Палаво козленце” с разширено изучаване на ракетни двигатели и втори език китайски. Само ми е чудно как се разпознават после. С колежите и университетите е лесно – имат си специални вратовръзки, шапки и прочее. Но от детската какво пазят – лигавниците?

Но не всички родители изглеждат така. Другата част са заели позата „Кой аз ли? Аз само минавам. Къде са напитките?” Ние с любимия сме от тях. На нас също ни пука, даже полях на детето вода със здравец пред прага, а съседът отсреща пожела „Ни пуха, ни пера!”, с което ме трогна и вече не му се сърдя, че си държа боклука пред вратата два дена миналата седмица. Но сме неоправдано весели и се бъзикаме с всичко. Най-добрият Приятел на сина ми стоеше сам, когато пристигнахме. 

- Къде са вашите? – питам.

- Ами, забравил съм си личната карта и тати се върна да я вземе. – отговаря безгрижно.

- Типикъл. – отбеляза Баща му, профучавайки край мен десет минути по-късно, когато двете деца вече са заели позиция до вратата и само чакат въпросния документ.

После, в дух на непукизъм, обсъдихме някои теории за тълпата и дисциплината.

- В Щатите проблема с опашките, като тази, е решен. – сподели Бащата, докато гледахме как напредва влизането на кандидатчетата. – Има едни колци на принципа на хармониката, едни големи табели и народа като овчици се придвижва – който накъдето трябва. На нашето летище бяха се опитали да организират така такситата, но после се отказаха, а сега май пак се опитват. В Балтимор, слизаш на гарата и веднага те разпределят. А ние тука малко …

- Няма връзка с „ние тука”. – отбелязах. – В Германия също е така - колци и дисциплина. Но не и в Париж, например. На Шарл де Гол също има стоянка и разпоредители, които да разпределят хората по такситата. Само, че половината не щат да бъдат разпределяни. Бутат се, спорят кой е бил пръв и прочее. Така, че системата се аплайва според субектите. Една друга тема е, че в Германия никой не се натиска на таксита, защото са измислили градския транспорт.

- Обаче, представям си, в Москва, където хората се блъскат най-много от навсякъде – сподели опита си и любимият – някой да се опита да изпревари! Просто ще го разстрелят задните от опашката. – Извади невидим Калашник и изпонатръшка две дузини невинни родители наоколо.

- Заповядайте! – обади се учтив глас и една любезно усмихната дама ни раздаде по едно листче А5 с информация за паралеките от 5-ти клас в 41-во училище и условията за прием. На мен зелено.

Ей това най-много ме впечатли. Тя беше третият ловец на петокласнически глави, който ни атакува от идването насам. Цивилизация, казвам ви, при това в добрия смисъл. Амбициозни училища, за които наплива все пак не е толкова голям, причакват умните дечица на водопоя, така да се каже. Щом е имало акъл да учи за изпитите в СМГ, значи все ще стане човек от него, нищо, че не успяло да влезе. Пък и хич да не го е бивало по математика горкото, след неколкомесечно набиване на задачи, е напреднало доста, за да ти се иска да го приемеш и в твоето училище. Я някой конкурс по математика ще спечели, я в някоя готина гимназия ще влезе после. И  ще повдигне акциите на родното училище.

После дечицата ни помахаха тържествено от входа и изчезнаха вътре. 

По време на изпита 

- Имаше една много строга квесторка, която ни лъжеше, че е учителка по английски, за да не й задаваме въпроси по задачите.

Гъвкав подход, а и ме подсети пак за детската градина. Дечицата все още не осъзнават, че са тръгнали по наклонената и с наивна упоритост пробват на опън нервите на всеки, който им се изпречи. Обаче са подозрителни като невестулки и никоя, присъстваща на математически изит квесторка не може да ги убеди, че не е професор по математика под прикритие.

След изпита 

Децата излизат едно по едно, вече без блъскане. Които са имали нещастието да бъдат забелязани от родителите си, че напускат преди края на уречения час, ядат як калай по кюшетата.

Повечето родители, обаче, вместо мрачни и решителни сега изглеждат горди и ентусиазирани. Разбира се, напълно неоснователно градят тези емоции върху уверенията на децата, че са решили всички задачи и колко били лесни. И те го разбират, но въпреки това потупват децата, прегръщат ги къде по-сръчно, къде по-не и се оглеждат наоколо с глупави усмивки. Самите деца надигат бутилки с вода, пуфтят и събличат фланелки, като боксьори след мач. Минават нови любезни девойки и раздават рекламни листовки за частна математическа гимназия, на която цените в евро са грижливо покрити с бял коректор. Така де, да не се стряскат родителите още от първия момент, а да обмислят алтернативите. Браво и на тях.

- Ей, мамо, виж как си сложих часовника! – започва синът ми след като се прегръщаме. Ние с любимия го зяпаме очаквателно.

- Ааа. Направо на темата ли да мина? – цитирам дословно.

- Аха! – потвърждаваме хорово.

Нейсе, бил се справил много по-добре, отколкото на пробния и така нататък.

- Сети ли се да отбележиш произволен отговор на задачите, които не си решил? – питам го притеснено, защото забравихме да го инструктираме за това, макар, че любимият твърдеше, че „той е умен, бе, ще се сети и сам”. Детето, обаче е стигнало далеч по-напред.

- Естествено (не ставай смешен)! Дори елиминирах отговорите, за които съм почти сигурен, че не са верни. И така шансовете ми стават 2 към 1 или 3:1, а не цели 4:1.

Малии! Това дете не е от мен.

Заведохме двамата приятели на обяд, където те се лигавиха съвсем умерено и после ги оставихме да стрелят по някакви келти вкъщи.

- И ви е абсолютно забранено да решавате задачи днес!!! – заповядахме с цялата строгост на закона.

- Ама, защо??? – веднага подскочиха децата.

Послеслов

И следизпитната улица е впечатляваща гледка.

Фасове, хартийки и всякакви боклуци, като след мач. И аз пуша, но в 99.7 % от случаите си хвърлям фасовете в кофите - надлежно изгасени. Уважаеми колеги-родители.