Неделни женски размисли

Докъде може да се докара човекът-жена ако му остане свободно време. 

Аз лично винаги се старая да нямам такова. Не искам да кажа, че непрекъснато работя нещо, напротив. Но, като цяло, гледам да не оставам сама с мислите си. Не е за пред хора какви мисли ми идват, затова. Те колко са мои не е много ясно, защото главата ми е по-скоро като хан – всякакви влизат, вършат ги всякакви и излизат, уж. Обикновено ги неутрализирам с нещо – работа, любими, приятели, книги, филми. Като ханджия, който си чопли нещо по бара и не обръща внимание на навлеците. И те се повъртят, помотаят малко и после изчезват. 

Днес, обаче, се хванах да гладя. Това е една от най-ненавистните ми домакински дейности – аз съм по водните спортове, та затова се беше натрупала гладяема купчина като за средно голям хотел – 13 ризи и един панталон.

Някои хора гладят пред телевизора, но аз не мога да се преодолея. Струва ми се, че ако го направя дори веднъж може да се пристрастя, а оттам до тв-канал романтика е само една крачка. И после докато се осъзная, ще играя на живо нечия свекърва, която гледа сериал съдържащ диалог от рода „Не плачи за нея, тя не е твоя майка.”

Така, че си зяпах в стената и в ризите и, понеже скучаех ужасно, а и ми беше досадно, нямаше как да избегна достъпа на неканени мисли до централния си мозък.

Някои ги натирих още на влизане, но ето част от тези, които бяха по-настоятелни. Сложих им заглавия с цел да намекна метафоричния им смисъл и за повече яснота, ако ме разбирате. А?

Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния II

Може ли нормален, 40 годишен мъж, иначе интелигентен, мил, готви и пазарува, да не може да се научи как да извади една тениска от гардероба, без да остави всичко друго вътре на топка? И ако да, как, по дяволите? 

Момчетата никога не порасват

И може ли, и как, да го накараш хем да остане забавен, възхитително откачен и най-вече щастлив като 16 годишен хлапак, а същевременно да приема редките (!) ти забележки като възрастен, без да счита всяка за ужасно и несправедливо обвинение?

Приятелите помнят песента на сърцето ти, дори когато ти си я забравил.

Можем ли да си позволим да посочваме грешките на партньора си (тук не говоря за тъпите тениски, майната им) без да се счита, че се опитваме да го променим по свой образ и подобие, което си е гадно ако ни го правят на нас, нали така? Когато споделяме различното си мнение с приятелите си – може и даже е приятелско някак, но има ли секс и/или брак, вече не бива. Или? 

Мъжете са от Марс, жените харчат навсякъде

Възможно ли е да накараш един мъж да разбере, че фактът че искаш да живееш добре, не означава, че го притискаш да бачка като изоглавен? И да вземе да се отпусне и да го дава по щастливо? Че ще го обичаш всякак, но не и ако е кисел и изнервен нон-стоп. И че не си ти виновна, че той е работохолик и просто обича да печели, все пак. 

Не гледай тресчицата в окото на другия, а първо виж гредата в своето. (или както там беше)

Изобщо, можем ли да недоволстваме срещу другите, докато осъзнаваме, че не сме перфектни? Желанието да променим някакви скапани детайли, които не струват (ако приемем, че ама наистина не струват) дава ли ни право да се борим, при положение, че всичко друго е наред? Или трябва да си налягаме парцалите и да правим компромиси в полза на това „всичко друго”. 

Без заглавие

И къде, по дяволите, може да се намери свястна стойка за гладене, чиято текстилна част да не се разпада след третото такова?

Изгубени в омофоните

Нашият Бивш Съсед за Цял Живот си има приятел – йорданец, женен за българка.

Преди няколко дни пристигнала приятелка на съпругата от Русия. Жената обаче била много заета и помолила половинката си да разходи рускинята – да й покаже забележителности, някое културно събитие, да я нахрани – такива неща. Йорданецът, гостоприемен и любезен, се съгласил. И тъй като е забележително организиран човек, и горд с прекрасната си втора родина, дори си съставил програма. Първо Националната художествена галерия, после кафе зад двореца, Руската църква, обяд във Виктория, Народното събрание, Александър Невски, Галерията за чуждестранно изкуство, Изложбата на Ян Артюс-Бертран на моста на влюбените, сладолед в Джимис. 

На сутринта жена му изхвърчала рано, а той посочил на рускинята вратата и поразходил пръстите си по масата: „На разходка искаш ли?”. Тя закимала ентусиазирано: „Искам, спасибо, с удоволствие!”. Тръгнали преди обяд към Галерията в пълно мълчание. Тя не отбирала грам нито арабски, нито английски, нито български. Той пък не знаел руски, макар, че бил чувал, че е близък до българския. Докато трамбовали покрай банката, тя се усмихнала и попитала:

- Куда идем?

„Опа!?” – казал си нашият Йорданец. Помислил, усмихнал се и той и посочил право напред, демек, близо е. Закимали си и се заусмихвали един на друг, а после продължили. Подминали Двореца, подминали църквата и право във Виктория. Разположили се в градината и пак в пълно мълчание хапнали – той пица, тя огромна салата. Излезли оттам и тръгнали към църквата, а на светофара тя пак жизнерадостно попитала:

- Куда идем?

„Тюх, че съм заплес!” помислил си Йорданецът. „Момент!” вдигнал пръст и посочил наляво. Тръгнали по Раковска и стигнали до Хепи. „Заповядай!” разтворил ръце в мълчалив жест. Тя се усмихнала неуверено, но после кимнала и влезли. Поръчали си някакви шишчета с гарнитура, взели и по бира. Йорданецът, вече изпраксан в пантомимата, посочил бирата, после тикнал пръст в гърдите си и вдигнал ентусиазирано палец като кимал енергично. После посочил и нея и разперил въпросително ръце: „Много обичам бира, а ти?”. Тя размахала глава отрицателно и посочила бутилките вино зад бара, усмихнала се и вдигнала рамене:„Ами не, по-скоро вино, бяло.” „Ааа, да!” одобрил кимайки нашият човек, докато си мислел: „Вино! Женски му работи!”. Тук дошла и сметката, така че той я платил и пак излезли.  

Показало се слънце и той решил да я заведе направо на Моста на влюбените, така че поели натам. Повървели малко, а тя пак:

- Сейчас куда идем?

„Леле!” казал си нашият. Слезли направо под моста – в Джимис, яли сладолед, а после отишли в някаква друга сладкарница – на торта и бяло вино.  

А вечерта жена му като се прибрала се хванала за главата. Йорданецът и рускинята лежат мрачно на дивана, държат се за коремите и едвам дишат. Дръпнала мъжа си в кухнята на разбор. 

- Какво става тука?

-„Какво става” ли?!? – ядосал се Йорданецът. – Тая не се наяде!!! „Куда едйом”, та „куда едйом”!!!

 

  ————–

„Куда идем” – Накъде отиваме.

По този повод, ето още по-проблемно-звучащи думи:

„майка” – потник

„живот” – корем, стомах

„носки” – чорапи

И тук ми хрумва великия израз „Носки стоят в угле”.

На руски се казва конкретно „лежат”, за да „стоят” трябва да са изправени, а това е … трудно

Ще издават Going Postal на Тери Пратчет през Октомври

Много мина, малко остана.

Може и да не ви се вярва, но братята англичани, т. нар. държачи на правата за издаване на DISCWORLD на Тери Пратчет, все пак ми отговориха. Щях да публикувам цялата кореспонденция, но ме досрамя от марсианския ми английски.

Обаче, с две думи, от Transworld Publishers твърдят, че „GOING POSTAL is in production in Bulgaria and will be published in the beginning of October 2007 so you don’t have long to wait now. The next title, THUD, should hopefully be out in March 2008 but it needs to be confirmed. „

Радвайте се родители и учители. Толкова се бях изнервила, че ахааа да взема и аз да се включа в мелето по повод стачката. Но сега няма. От мен да мине, защото съм щастлива като камила в оазис –  временно, ама много. 

Както и да е.

Урааа!!!!!

Ако ви се привиждат пет удивителни да знаете, че не е вярно.

Образование и държавна икономика според 5-ти клас

„Мамо, схванах какъв им е бизнесът на училищата.”

„Ти вече си в държавно училище, те нямат „бизнес”.”

„Е, все едно. Каквото там се казва при тях – държавната им работа…

Значи, учениците ги учат колкото може по-добре, дават им знания, и те учат старателно, без да закъсняват, и се учат добре. И така те имат много голям потенциал.

Колкото по-добре се учат – в толкова по-добро училище отиват после, и след това в добър университет. Обаче, навсякъде има добри учители и учениците учат добре. И накрая стават много умни и така почват да правят много успешен бизнес. И от този бизнес печели държавата.

Тоест, държавата дава на учителите парите спечелени от този бизнес ПРЕДВАРИТЕЛНО, за да научат учениците и после те да изкарат тези пари.

Нали?”

Голям шоколадов

За тази сравнително стара случка ме подсети jack. Ето с тази публикация за обслужването и как се преодоляват т. нар. автоматични системи за обслужване – състоящи се от robosapiens*.

Отива един ден моят Най-любим приятел в Макдоналдс, под моста преди 3 години, май. Той много се интересува от комуникации и особено от повредите в тях. Това е някакъв стар, непреодолян програмистки бъг при него, като стара рана от войната, която боли само в дъждовно време. Та, каца той на гишето, получава си „добървечервашатапоръчкамоля”, с гарнитура от поне 24 зъба и бодро изстрелва:

- Един голям, шоколадов.

Отсреща, в настъпилата тишина, се чува леко прискърцване на мозък. (тук има повече инфо за скърцането на мозъци, на руски)

- Ъъъ. Един „голям шоколадов” какво? – пита робосапиенсът отсреща с измъчена, широка усмивка.

- А вие какво предлагате? – любезно и невъзмутимо контрира моят Най-любим приятел.

Тук вече скърцането на мозък става оглушително, „машината” започва да пуши и да се тресе. Всички си запушват ушите. Далечен вой на пожарникарска кола.

- Ъъъ. Имаме шоколадов сладолед и шоколадов шейк.

- Добре, а голям сладолед имате ли?

- А! Значи един голям шоколадов шейк за Вас. Вашата сметка е …– системата е спасена миг преди съвсем да изпуши. 

Всъщност, повредата не е в системата, защото тя е направена така, че да обслужва максимално добре една обобщена ситуация. После е разбита на възможни малки отклонения от нея, и за тяхното обслужване са измислени съответните диалози и действия. После са назубрени до кръв и пуснати в експлоатация. Системата си работи пИрфектно в 99.7% от случаите.

Колкото и да са ми противни като марка, в защита на Макдоналдския бизнес модел, ще кажа, че системата се адаптира дори и към този случай.

След време диалогът звучеше така:

- Един голям, шоколадов.

- Ъъъ. Един „голям шоколадов” какво?

- А вие какво предлагате?

- Ъъъ. Шейк? 

А след още известно време:

- Един голям, шоколадов.

-  Ъъъ. Шейк ли?

-  Друго има ли? – внася нова интрига моят непреклонен Най-любим приятел.

- Шоколадов сладолед, но само шейкът е … „голям”.

- Браво! Един шейк тогава. 

Дълго се чудихме дали персоналът на съответния Макдоналдс накрая е схванал шегата и после са разпространили случката, така, че никой да не попада повече в този капан, защото и в другите заведения се бяха научили. Или има нарочен мениджър, който записва бъговете. И после вероятно елиминира тези от тях, които могат и си струва да бъдат елиминирани, също като колегата Гейтс.  

Не бих се учудила ако е второто. Трябва пак да ги тестваме. Това е начин самоподдържащите се системи за обслужване да бъдат държани под контрола на потребителите. С бой по канчето. Тези, които имат желание да работят по предназначение – добро обслужване – ще оцелеят. На другите само ще им скърцат мозъците, а на нас зъбите.

* самите те са най-често невинни. системата ги обучава да не поемат излишна инициатива.