Варна. Хепито. Съседна маса.

Един як баща, 3-годишния му син, майка му и друга жена.

Бащата говори 90 минути на сина си. Жените мълчат през цялото време.

- Тати всичко знай… всичко ш’ти кажи… Ти знаиш ли го тоя … Микиланджило?

- Нйе. – отговаря с тънко гласче детето.

- Той е бил много пйечен, ама гушнáл букйета. Тйе много хора гушнаха букйета, ама нии няма. Тати теби ти пази. Нии много внимаваме… Тати ти пази. Ти Илия Павлов знаиш ли го?

-  Нйе.

- Нема значение и той гушнá букйета. Тати обачи теби ти пази, нали? Тати всичко можи, нали… всичко можи да оправи. 

 

 

И така 90 мин. 

 

 

Накрая детенцето става, тръгва да тича, спъва се… Пада и си прасва тичквичката в единствения ръб в заведението, със снайперистка точност. 

Кръв за щастие няма, но на челото му с гъборастяща скорост израства доста прилична цицина.

Детенцето реве със завидна сила, заглушавайки с тънкото си гласче дори близко преминаващата стачка на учителите. Майката не се намесва, бащата е в шах.

- Имаш цицина… нищо. – суети се той.

- Татииии, махнияяяяяааа!! – реве детето с пълен глас.

- Ни мога! – признава родителят, як, дори могъщ, и много объркан.

- Тогава защо ми лъжиииииш?!!!