Докъде може да се докара човекът-жена ако му остане свободно време. 

Аз лично винаги се старая да нямам такова. Не искам да кажа, че непрекъснато работя нещо, напротив. Но, като цяло, гледам да не оставам сама с мислите си. Не е за пред хора какви мисли ми идват, затова. Те колко са мои не е много ясно, защото главата ми е по-скоро като хан – всякакви влизат, вършат ги всякакви и излизат, уж. Обикновено ги неутрализирам с нещо – работа, любими, приятели, книги, филми. Като ханджия, който си чопли нещо по бара и не обръща внимание на навлеците. И те се повъртят, помотаят малко и после изчезват. 

Днес, обаче, се хванах да гладя. Това е една от най-ненавистните ми домакински дейности - аз съм по водните спортове, та затова се беше натрупала гладяема купчина като за средно голям хотел – 13 ризи и един панталон.

Някои хора гладят пред телевизора, но аз не мога да се преодолея. Струва ми се, че ако го направя дори веднъж може да се пристрастя, а оттам до тв-канал романтика е само една крачка. И после докато се осъзная, ще играя на живо нечия свекърва, която гледа сериал съдържащ диалог от рода „Не плачи за нея, тя не е твоя майка.”

Така, че си зяпах в стената и в ризите и, понеже скучаех ужасно, а и ми беше досадно, нямаше как да избегна достъпа на неканени мисли до централния си мозък.

Някои ги натирих още на влизане, но ето част от тези, които бяха по-настоятелни. Сложих им заглавия с цел да намекна метафоричния им смисъл и за повече яснота, ако ме разбирате. А?

Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния II

Може ли нормален, 40 годишен мъж, иначе интелигентен, мил, готви и пазарува, да не може да се научи как да извади една тениска от гардероба, без да остави всичко друго вътре на топка? И ако да, как, по дяволите? 

Момчетата никога не порасват

И може ли, и как, да го накараш хем да остане забавен, възхитително откачен и най-вече щастлив като 16 годишен хлапак, а същевременно да приема редките (!) ти забележки като възрастен, без да счита всяка за ужасно и несправедливо обвинение?

Приятелите помнят песента на сърцето ти, дори когато ти си я забравил.

Можем ли да си позволим да посочваме грешките на партньора си (тук не говоря за тъпите тениски, майната им) без да се счита, че се опитваме да го променим по свой образ и подобие, което си е гадно ако ни го правят на нас, нали така? Когато споделяме различното си мнение с приятелите си - може и даже е приятелско някак, но има ли секс и/или брак, вече не бива. Или? 

Мъжете са от Марс, жените харчат навсякъде

Възможно ли е да накараш един мъж да разбере, че фактът че искаш да живееш добре, не означава, че го притискаш да бачка като изоглавен? И да вземе да се отпусне и да го дава по щастливо? Че ще го обичаш всякак, но не и ако е кисел и изнервен нон-стоп. И че не си ти виновна, че той е работохолик и просто обича да печели, все пак. 

Не гледай тресчицата в окото на другия, а първо виж гредата в своето. (или както там беше)

Изобщо, можем ли да недоволстваме срещу другите, докато осъзнаваме, че не сме перфектни? Желанието да променим някакви скапани детайли, които не струват (ако приемем, че ама наистина не струват) дава ли ни право да се борим, при положение, че всичко друго е наред? Или трябва да си налягаме парцалите и да правим компромиси в полза на това „всичко друго”. 

Без заглавие

И къде, по дяволите, може да се намери свястна стойка за гладене, чиято текстилна част да не се разпада след третото такова?