You are currently browsing the monthly archive for октомври 2007.
Куфар с вертикално излитане
Много имам да разказвам за пътувания. Особено за пътувания с кола, каквито извършвам вече като една совалка, според както аз виждам ежедневието на совалките.
Според представите на Г.Д.В. това са си най-обикновени „отскоци”. До Венеция – 1000 км взети на два пъти след яко мрънкане от моя страна. После още към 200 км същия ден до вълшебното Фиренце. После Асизи, още 200-300, после към 400 км по-нагоре към Милано през Парма и област, после към 1000 км до Кьолн. След няколко дни, криволичейки като пияна змия около границата на Германия и Франция – обратно към Швейцария. После пак през Милано и във Венеция – 300 км. После, забележете, на ферибот до Игуменица (Ураа! Спане в легло, докато някой друг кара влака, така да се каже.). Оттам сто часа кандилкане през плътна серия строго обратни завои, Солун и, уф, до вкъщи – към 700 км. Нищо работа.
Аз съм куфар.
Един средно мрънкащ куфар, с болки в опашката, вграден детектор за магазини за обувки, скъпи малки ресторанчета на пъпа на нещо и, непонятно за Г.Д.В. – този чергар, влечение към китни скъпи хотелчета с гледка и сметка. Е, имам и вградена преводаческа функция, както и асистент-бележник с объркана номерация на страниците. Плюс не особено конвертируеми съобразителност и склонност да водя преговори, стига някой да смята вместо мен.
Добре де, имам и вграден фотоапарат, и все-още-не-освидетествано влечение към смешни, странни и красиви неща, а и празни страници в бележника. Обаче снимките са на другия компютър, сори. Ще постна и от тях, но утре – в другиден, защото на малкото ми читатели им писна от Мод.
Къщите с верните покриви
Ето например, докато минавахме през Словения, пак не можех да откъсна очи от техните специфични къщи. Имат един такъв счупен покрив, който от нищо и никакъв блок хаус прави китна алпийска къщичка, съвсем като на Хайди, Хензел и Гретел едновременно. Като й добавиш и малко посадени и отгледани с любов цветя по прозорците и прочее, става баси неустоимия кич. Но само братята словенци се стараят и дори строят новите си къщи по този тертип. В Австрия и Швейцария, където така или иначе си изглежда като декор на клип с лилава крава (да не се бърка с „лилава крава”) също няма. И в Германия няма. На тях, обаче, не им и трябва, за разлика от на нас. Мен ако питат, е добре да се задължат със закон, архитектите/строителите в .бг да правят и те такива. Не всички, само 50% от строителството на извънградски къщи. Нямате идея колко ще помогне на общия вид.
Езици и песни
После, най-напред в Италия, се намира Trst. Това е словенската версия на Триест. Можеш да се убедиш колко са различни хората, макар и близки съседи, само по разликата в начина им на говорене и писане. Trst за едни, Trieste за други. Италия – Словения, 3:0 гласни. Италианците по принцип прекаляват с гласните. Не знам езика, но няма да се учудя ако изобщо нямат дума, която завършва на съгласна. Което е ок, защото винаги много ме развеселяват с начина, по който говорят английски. „Айма гоингъ ту канфърм-ее.” Обаче как пеят! Докато минавахме покрай Модена, съвсем случайно и абсолютно тематично си пуснах Павароти, Бог да го прости. В диска има и едно парче, което той изпълнява на английски. Е, няма връзка, просто. Италианските думи се леят и реят, изпълвайки пространството с музика дълго след края си. Английските се самоограничават, блъскайки се челно в някоя ръбеста съгласна, и това е. Павароти пак ме и разплака и разсмя, благодаря Ви.
Монолози на … не, не това
Като стана дума за табелки, пак в Словения, стигаме до отбито движение. Знаете, минаваш на порции, първо едната посока, после другата, регулирани от човек с флагче.
- Ей го и задръстеняка. – ухилва се Г.Д.В. Иначе не е злобен, нито невъзпитан, затова се учудих от този подбор на думи, но Г.Д.В. поясни. – Това е човекът, който прави задръстването.
След като минахме доста бързо Г.Д.В се зазяпа замислено в следващата табелка за ремонт на пътя.
- Абе тука и на човечето на табелката изглежда някак си по-работливо. Едно такова, копае ли копае … старателно. Изобщо, щях да падна от колата с него този ден. Толкова е щастлив, че пътува, че направо му прелива през ушите.
Ето още:
- Чудя се защо тук всички превозни средства имат отзад табелки с елени?! – пита Г.Д.В.
- Лосове. – пояснявам разсеяно.
- Ааа, вярно. – разсъждава вдъхновено той. – Значи, сигурно имат предвид „Поннгг! Добъррр дееен” – учтивия лос. А не като при нас, всякакви грубости.
Или:
- Искам да включа лаптопа да се зарежда. – казвам на магистралата.
- Ще го включиш на границата, докато чакаме на опашка.
Нямаше опашка и просто профучахме, а аз пак се размрънках за лаптопа. А Г.Д.В. се смее:
- Ами, какво да направя? Махнаха оградата и сега не можем да избягаме от лудницата.
Ето и от преди това.
Сръбската граница, където – като никога – ни прегледаха колата почти обстойно. Без багажника, защото и те много се стреснаха от него, както и аз всеки път когато го отворя. Митничаря се е навел през мен и изследва жабката, в която няма наистина единствено и само, това което търси. Но пък докопва чифт уоки-токита.
- Ща е то?
- Уоки-токи.
- Е, зáщо ви е?
Ние се впускаме в нестройно хорово обяснение на чист южнославянски, колко е удобно като се разхождаме по големите панаири да се търсим с радиостанция вместо през роуминга. Митничарят ни прекъсва на най-интересното:
- Ти да не си ловец? – обръща се към Г.Д.В.
- Кой, аз ли?!! – тук Г.Д.В., който недолюбва ловците, така заразително подскача, че митничаря за малко да си фрасне главата в прозореца. После Г.Д.В. отвори уста и аз тъкмо си представям как ще изтърси „Аз съм вълк”, а той възмутено отсича: – Аз съм вегетарианец! – от което аз се облещвам, а митничарят наистина си фраска главата на изваждане от прозореца и тихо стенейки приключва случая.
Или:
- Миличка, ти взе ли достатъчно ризи? – пита изведнъж Г.Д.В.
- Да, най-вече защото се сетих да ги дам на гладене. – отговарям гордо.
- Колко ти взеха?
„Упс!”. То беше и експресно.
Казвам му колко и той направо подскача на седалката:
- Леле! В Рим за пране и гладене ти взеха по-малко от половината!
- Искаш ли ризи или не? Аз какво да направя?! – заяждам се, отрудена и най-вече мразеща да глади.
- Нищо, споко. Вече ще перем и гладим само в Рим.
„Ура!”
А веднага на влизане (ли беше?) в Триест има стесняване на пътя и почти обратно завойче.
- Внимавай вече тука, – дудна аз – нали знаеш техните табелки…
- … изскачат внезапно и в последния момент, знам. – довършва Г.Д.В. и добавя: – И се блещят и викат „Уууууииуу”.
А аз се кискам на идеята за табелки-банши.
Chiao, до #2.
Записките на чистачката Мод е една от странните книги, които четох напоследък. Mоже да ти изчисти мозъка откъм всякакви мисли, вредни и полезни, както и да го напълни с тях, ако старата машинка още работи.
Тийзърът твърди, че е написана в повечето известни литературни жанрове и аз първоначално се посмях малко на това, но когато затворих последната страница, осъзнах, че автора му е прав поне колкото кулата в Пиза. Може и да не е съвсем, но няма как да се изправи повече. Така, че го подпирам в тази му теза.
Книгата е много забавна, и дори е увлекателна, макар, че т.нар. сюжет криволичи до пълно завиване на свят, да не говорим, че на моменти се къса съвсем и отлита някъде в собственото си небе, което е лилаво, например.
Когато й свикнеш, Записките на чистачката Мод е дори смешна, особено откъм гениалните прозрения на самата Мод, надлежно записани и прошнуровани. Мариан Пала, чието останало творчество нямам честта да познавам си играе безогледно с идеята за писането като такова, като на моменти намесва в този процес дори и собствената си героиня, която всъщност списва книга за собствените му герои.
Въпросните основни герои са Кърт и Матей, двама много близки приятели – кристално малоумни и изненадващо прозорливи, скучни и забавни, безчувствени и великодушни, едновременно селски гангстери и градски каубои, неудачници и невъзможни късметлии. В първата част двамата правят едно абсурдно пътуване, за да спечелят огромно богатство чрез хвърляне на скапани ябълки през един точно определен прозорец. Както и да ви звучи предходното, историята е поучителна от социална, историческа и философска гледна точка, макар, че няма големи мигащи табели с ясни указания в тази посока, сори.
Това, което най-много забавляваше мен е съвместното писане на края. То започва откъм средата на разказа и представлява рядко забавна надпревара на интереси, стремеж към себеизразяване и към най-обикновено, просто човешко щастие. И понеже Кърт и Матей ама никак не харесаха първите версии на Мод за край, в последна сметка си докараха на главата още куп, хм, пикарескни, абсурдни и кристално нонсенс приключения.
И така в съавторство с Мод, Кърт и Матей, и една друга личност – хипотетична или не, чиито прищевки отклоняват повествованието му в абсурдни посоки, Мариан Пала го докара накрая снайперистки точно до под кривата круша.
Изненадващото е, че въпросният край, макар и наистина забележително тъп – мнение, което споделяме с Кърт и Мариан Пала, е точно на мястото си. Може първоначално да е леко разочароващ за малформираните ни от от насапунисани истории и липса на време тиквички, но после свикваш.
6/10 за интензивност и 8/10 за послевкус.
Добре, де. Обещах, че ще си лягам.
Може и да съм, но кой ли пък си изпълнява обещанията в днешно време.
Пак ще кажа - искам си Тери Пратчета, бе хора! Не ща да чакам нито ден повече.
Понеже отсъствах на 15-ти, когато беше определената заветна дата за издаване на Going Postal изпратих Нарочен Пратеник на Славейков да тества на опън обещанията, за които стана дума по-горе. Тръпнех в очакване като най-големия наивник да получа добра вест, а Нарочния пратеник звънна и ме застреля право в сърцето, не лично той, де:
- Книгата ти ще излиза на 13-ти декември.
- Аамааа как?!
- Това е положението. Питах Когото Трябва на Славейков, той това знае.
После имах много работа в странство и зарязах тъжните мисли да обгазяват с отровата си някакво задно багажно в широоката ми глава. Днес обаче, като попътувах 10-тина часа без почивка, и без книга, заобиколена само от полуизядените корици на Записките на чистачката Мод, за която ще ви разкажа също, се сетих за тази огромна, мрачна несправедливост с продължаващото масово обезтерипратчетяване. Не знам дали Който Трябва от Славейков е прав, но ако е така…
Англичаните обещаха ли за началото на октомври? Обещаха. Г-жа Вузева обеща ли и тя за „след 15-ти октомври”? Обеща. Явно е трябвало да уточним, точно колко „след” и за кой точно октомври става дума. Докато тъжах на глас, Големият Добър Вълк и мой Любим, когото вече най-плагиатски ще наричам за краткост Г.Д.В. възкликна възмутено:
- Ами, пиши им пак!
- Нали им писах вече, обещаха и нищо не правят! – разстроих се аз от потъпканите си права. – Нищо няма да се промени, явно няма да я издадат по-бързо.
- Може, но ти трябва да си сигурна, че си направила всичко. Ако щеш пиши му на този твой Тери, да вземе да ги стегне малко. Имаш си потребителски права.
- Да бе! Всъщност длъжни ли са да ми го издават? Не са. Къде са ми тук потребителските права. – взех да се самосъжалявам аз най-искрено.
- Ама как да не са?! Ти си фен – най-добрият им клиент! Хем купуваш нещата, хем снийзиш на всеки срещнат. Направо си пристрастена. И не може да обещават и да не изпълняват, и да се държат дивашки. – взе да се ядосва Г.Д.В.
Замислих се, всъщност имам ли аз наистина потребителски права в този случай. Мисленето под афект не ми се отдава, така че да зарежем това, но със сигурност като добър клиент имам право да очаквам поне някакво прилично отношение. А не другарката Вузева да ми се кара по мейла, че не съм писала първо и единствено на нея. Нямаше да го споменавам, но сега съм в особен период.
Хапчетата от сушени жаби ми свършиха. Не знам…
Мдааа.
Върнах се от поредната 5000-километрова обиколка из Европата, рш, и имам цял багажник впечатления, които сортирам и надписвам с цел да ги споделя непреклонно и на порции, вместо да поспя и аз веднъж в собственото си легло.
Нейсе, ще си лягам, но преди това да попитам. Какво става, бе хора? Какъв е този сняг по никое време?
След обяд в Игуменица беше 20 C, при това под облаците, после пътувам насам, а Детето ми звъни:
- Мамо, честит първи сняг!
„Брей, какъв шегаджия се извъди, браво!”, казвам си.
После, след табелката „Дупница – град на фармацията“*, ми звъни и Мама:
- Стигнахте ли вече до снега?
- Какъв сняг, бе човек? – възмутих се. – Вярно, че валя дъжд през целия път, ама чак пък сняг?! И в Алпите нямахме сняг.
- Ха! В Алпите може и да сте нямали, но тук дърветата са бели. – осведоми ме тя най-безцеремонно.
Наистина след няколко километра започнаха да ни нападат редки снежинки и докато се усетим си карахме през т. нар. зимни условия. Лека киша по пътя, снежна атака в предното стъкло и бяла природа отстрани в тъмното. Голямата изненада е, че някой вече беше опесъчил. И приятна.
Като стана дума, тази година бат’ Бойко непременно трябва да излезе в някоя от любимите си медии и да каже, че зимата ни е изненадала. Така ще остане в историята като първия кмет на София, който е споделил тази крилата фраза с цялата резонност на фактите.
Мда.
———————–
* Така пише на нарочна табелка, честно. Както аз го чета, означава, че или целият град бърка весели субстанции вечер, след тежък ден в завода, или ПР-а на Дупница взима нещо домашно забъркано.
Много е трудно да повярваш, че можеш да промениш несправедливост само с един подпис. Ако обаче наистина искаш да го направиш, да се подпишеш с името си е най-малкото нещо. Става дума за живота – една твърде силна дума - на изоставените деца с увреждания, като тези които видяхме във филма на BBC за дома в Могилино.
За съжаление тази петиция не поставя съвсем ясни искания, което би помогнало. Хората, които я организират вероятно нямат точна представа как и от кого биха могли да се променят нещата. Аз също не знам. Надявам се поне в една от институциите, към които се обръщат да има квалифицирани специалисти, чиято работа е да знаят това. Знам само, че дори и в България съществуват частни проекти, финансирани по европейски програми за рехабилитация на деца с увреждания, например.
Относно това долколко искаш да помогнеш. Има всякакви други проблеми в България, в града ти, на улицата ти, на планетата ти. Някои може да са по-тежки, други може би и по-належащи. Е, и? Така или иначе никой не те кара да избираш кой проблем да се реши първо, което също би помогнало. Спокойно можеш да започнеш с този. И не е нужно да се притесняваш, че ще заприличаш на някои от онези вечни революционери, които крещят по митингите, или на наивник, който все ходи да оправя света. Може само малко да заприличаш на гражданин, каквото и да значи това.
Ето тук е петицията за изоставените деца. Дали ние можем да им помогнем не е ясно. Ясно е, че те нямат абсолютно никакъв шанс да си помогнат сами.
Скорошни коментари