Какво си записа чистачката Мод

 

Записките на чистачката Мод е една от странните книги, които четох напоследък. Mоже да ти изчисти мозъка откъм всякакви мисли, вредни и полезни, както и да го напълни с тях, ако старата машинка още работи. 

Тийзърът твърди, че е написана в повечето известни литературни жанрове и аз първоначално се посмях малко на това, но когато затворих последната страница, осъзнах, че автора му е прав поне колкото кулата в Пиза. Може и да не е съвсем, но няма как да се изправи повече. Така, че го подпирам в тази му теза.

Книгата е много забавна, и дори е увлекателна, макар, че т.нар. сюжет криволичи до пълно завиване на свят, да не говорим, че на моменти се къса съвсем и отлита някъде в собственото си небе, което е лилаво, например. 

Когато й свикнеш, Записките на чистачката Мод е дори смешна, особено откъм гениалните прозрения на самата Мод, надлежно записани и прошнуровани. Мариан Пала, чието останало творчество нямам честта да познавам си играе безогледно с идеята за писането като такова, като на моменти намесва в този процес дори и собствената си героиня, която всъщност списва книга за собствените му герои.

Въпросните основни герои са Кърт и Матей, двама много близки приятели – кристално малоумни и изненадващо прозорливи, скучни и забавни, безчувствени и великодушни, едновременно селски гангстери и градски каубои, неудачници и невъзможни късметлии. В първата част двамата правят едно абсурдно пътуване, за да спечелят огромно богатство чрез хвърляне на скапани ябълки през един точно определен прозорец. Както и да ви звучи предходното, историята е поучителна от социална, историческа и философска гледна точка, макар, че няма големи мигащи табели с ясни указания в тази посока, сори.

Това, което най-много забавляваше мен е съвместното писане на края. То започва откъм средата на разказа и представлява рядко забавна надпревара на интереси, стремеж към себеизразяване и към най-обикновено, просто човешко щастие. И понеже Кърт и Матей ама никак не харесаха първите версии на Мод за край, в последна сметка си докараха на главата още куп, хм, пикарескни, абсурдни и кристално нонсенс приключения.

И така в съавторство с Мод, Кърт и Матей, и една друга личност – хипотетична или не, чиито прищевки отклоняват повествованието му в абсурдни посоки, Мариан Пала го докара накрая снайперистки точно до под кривата круша.

Изненадващото е, че въпросният край, макар и наистина забележително тъп – мнение, което споделяме с Кърт и Мариан Пала, е точно на мястото си. Може първоначално да е леко разочароващ за малформираните ни от от насапунисани истории и липса на време тиквички, но после свикваш.

6/10 за интензивност и 8/10 за послевкус.

Тери, свършихме хапчетата от сушени жаби!

Добре, де. Обещах, че ще си лягам. 

Може и да съм, но кой ли пък си изпълнява обещанията в днешно време.

Пак ще кажа - искам си Тери Пратчета, бе хора! Не ща да чакам нито ден повече.

Понеже отсъствах на 15-ти, когато беше определената заветна дата за издаване на Going Postal изпратих Нарочен Пратеник на Славейков да тества на опън обещанията, за които стана дума по-горе. Тръпнех в очакване като най-големия наивник да получа добра вест, а Нарочния пратеник звънна и ме застреля право в сърцето, не лично той, де:

- Книгата ти ще излиза на 13-ти декември.

- Аамааа как?!

- Това е положението. Питах Когото Трябва на Славейков, той това знае. 

После имах много работа в странство и зарязах тъжните мисли да обгазяват с отровата си някакво задно багажно в широоката ми глава. Днес обаче, като попътувах 10-тина часа без почивка, и без книга, заобиколена само от полуизядените корици на Записките на чистачката Мод, за която ще ви разкажа също, се сетих за тази огромна, мрачна несправедливост с продължаващото масово обезтерипратчетяване. Не знам дали Който Трябва от Славейков е прав, но ако е така… 

Англичаните обещаха ли за началото на октомври? Обещаха. Г-жа Вузева обеща ли и тя за „след 15-ти октомври”? Обеща. Явно е трябвало да уточним, точно колко „след” и за кой точно октомври става дума. Докато тъжах на глас, Големият Добър Вълк и мой Любим, когото вече най-плагиатски ще наричам за краткост Г.Д.В. възкликна възмутено: 

- Ами, пиши им пак!

- Нали им писах вече, обещаха и нищо не правят! – разстроих се аз от потъпканите си права. – Нищо няма да се промени, явно няма да я издадат по-бързо.

- Може, но ти трябва да си сигурна, че си направила всичко. Ако щеш пиши му на този твой Тери, да вземе да ги стегне малко. Имаш си потребителски права.

- Да бе! Всъщност длъжни ли са да ми го издават? Не са. Къде са ми тук потребителските права. – взех да се самосъжалявам аз най-искрено.

- Ама как да не са?! Ти си фен – най-добрият им клиент! Хем купуваш нещата, хем снийзиш на всеки срещнат. Направо си пристрастена. И не може да обещават и да не изпълняват, и да се държат дивашки. – взе да се ядосва Г.Д.В. 

Замислих се, всъщност имам ли аз наистина потребителски права в този случай. Мисленето под афект не ми се отдава, така че да зарежем това, но със сигурност като добър клиент имам право да очаквам поне някакво прилично отношение. А не другарката Вузева да ми се кара по мейла, че не съм писала първо и единствено на нея. Нямаше да го споменавам, но сега съм в особен период.

Хапчетата от сушени жаби ми свършиха. Не знам…

Изненада! Сняг посред циганско лято

Мдааа.

Върнах се от поредната 5000-километрова обиколка из Европата, рш, и имам цял багажник впечатления, които сортирам и надписвам с цел да ги споделя непреклонно и на порции, вместо да поспя и аз веднъж в собственото си легло. 

Нейсе, ще си лягам, но преди това да попитам. Какво става, бе хора? Какъв е този сняг по никое време?

След обяд в Игуменица беше 20 C, при това под облаците, после пътувам насам, а Детето ми звъни:

- Мамо, честит първи сняг!

„Брей, какъв шегаджия се извъди, браво!”, казвам си.

После, след табелката „Дупница – град на фармацията“*, ми звъни и Мама:

- Стигнахте ли вече до снега?

- Какъв сняг, бе човек? – възмутих се. – Вярно, че валя дъжд през целия път, ама чак пък сняг?! И в Алпите нямахме сняг.

- Ха! В Алпите може и да сте нямали, но тук дърветата са бели. – осведоми ме тя най-безцеремонно. 

Наистина след няколко километра започнаха да ни нападат редки снежинки и докато се усетим си карахме през т. нар. зимни условия. Лека киша по пътя, снежна атака в предното стъкло и бяла природа отстрани в тъмното. Голямата изненада е, че някой вече беше опесъчил. И приятна. 

Като стана дума, тази година бат’ Бойко непременно трябва да излезе в някоя от любимите си медии и да каже, че зимата ни е изненадала. Така ще остане в историята като първия кмет на София, който е споделил тази крилата фраза с цялата резонност на фактите.  

Мда.

———————– 

* Така пише на нарочна табелка, честно. Както аз го чета, означава, че или целият град бърка весели субстанции вечер, след тежък ден в завода, или ПР-а на Дупница взима нещо домашно забъркано.