You are currently browsing the monthly archive for ноември 2007.
- Как си? – попита ме Математикът. – Нещо …?
- Не съм добре, - изплюх аз, изненадващо за себе си, но и не съвсем, защото бях донякъде подкована да споделям, след разговора с Ray. – Случвало ли ти се е да искаш нещо, да го получиш и да … не успяваш да бъдеш щастлив с това, което си искал.
- Аа…
- Просто не успявам да бъда щастлива с това, което ме прави щастлива! – добавих припряно.
- Наричат се мечти. – отговори той категорично.
- Не са мечти, аз го имам, получила съм го, но….
- Е да, де. Представи си, че си мечтала да отидеш в Калкута. Отиваш там, но не ти харесва, ама хич. Помисли си. Не можеш да промениш Калкута, това е голям град…
Представете си идеaлната стая. Не, няколко стаи и коридори от мрамор, метал и други камъни. Широко, донякъде минималистично – няма да се излагаме все пак – и монолитно, и яко, и твърдо иии… тия три механични свойства.
Ето това ви трябва, когато малкото бебе куче започне да си чеше зъбите.
Прибирахме се, тичайки през целия център с моя син. Отчасти, защото твърде закъсняхме с прибирането, отчасти защото ми беше адски студено и отчасти, защото аз така си ходя. Понеже дневната програмa беше съсипана – освен ако не я наречем нощна – се уговаряхме задъхани, кой какво ще свърши в момента, в който се приберем.
- Ок, – предложих щедро аз. – Ти взимаш Бъстър и го смъкваш долу, а аз ще оправя ако има щети в къщи.
- Ама как да му обясня, че трябва да пишка долу?!
- Нищо няма да му обясняваш, само ще му създаваш навици, засега. И без това е късно.
- Ок, тогава. – съгласява се синът ми. И без това не му се ляга повече, отколкото му се става сутрин.
Детето грабва кучето и, запазвайки постоянната скорост на катерене до 5-тия етаж, изхвърча с него надолу по стълбите. A aз влизам вкъщи щастлива, че ще имам 5 минути да се съблека и преоблека като човек и …Уупс!
Жълти локви и кафяви островчета и … нямаше много неща оставени неизядени.
Имаше обаче накъсани на супер ситно пет-трейнър пелени, джапанки, кърпи и парцали, разхвърляни мопове и всякакви неподходящи за разхвърляне предмети. И всички бяха накиснати.
- Леле, Бъстър! Какви шамари ще ядеш само! – заканих се към нищото и бясно затърках с единствения оцелял моп.
Когато се прибраха, отворих врата със замах и гневна физиономия, пуснала шамарената фабрика на бързи обороти. Машините скърцаха от напрежение, всичко беше готово за издаването на първите за деня шамари, гордостта на стахановеца. Тогава Бъстър притича подскокливо, опря лапи в коленете ми и ме близна по замахналата ръка. Фабричният шум замря до долно „до“, и скърцайки спря.
После си мислех за шамарената фабрика. Много харесвах тази заплаха като дете. Когато възрастен ти каже, че отваря шамарената фабрика, значи шамари няма да има. Хем му се иска да те напердаши, хем сърце не му дава.
- Какво става? – попита синът ми. А като не отговорих, добави: – Май е безчинствал в знак на протест. А?
Това е сергия на пазара Граф Игнатиев. От маса #20 до маса #22. Ами, браво!
Един от най-грозните елементи от градския екстериор е сергията като такава, конкурирайки се с дупките по улицата и гирляндите от кабели по фасадите, полепнали с древна мазна прах. Но някой тук се е сетил как да развесели вида й. Някой вероятно без капка умисъл, но – както казва Една Блогиня – джъст гифтед. Не е бил нает дизайнер, нито е имало нарочен бюджет за целта, но резултатът все пак е някакъв празничен вид (по-видим на живо).
Ако така продължава, може след 30-тина години и софийските коледни улици да заприличат на микс от такива в Али Макбийл и клип на Кока-Кола. Светлини, украси, чисто, спретнато – такива неща.
Не, че тук са мислели за прекрасното бъдеще. Просто бизнес, обаче … познайте от коя сергия пазарувах, макар, че на #40 можеш да получиш по-добро обслужване, за да сме честни.
Последната мода в рекламата е сценка, в която лирическият герой – онзи, с когото трябва да се идентифицираме – откровено интимничи с митничар.
Започвайки с дискретно показване на опаковка на боя за коса от чантата и стигайки до твърде необичаен разговор посветен на проблемите на уринирането. То наистина вече сме си много близки с митничарите покрай затегнатия режим на охрана по летищата, ама, аре, чак пък толкова…
В първия случай, сценарият се придържа, макар и на косъм, към някакви установени граници за благоприличие при среща с непознат – все пак една дама ъъъ… споделя с друга. Но вторият високо надскача и най-смелите ни мечти за неформален разговор между половете, лишен от елементарна, здравословна куртоазия и задръжки на тема, „събеседник”, „място”, „време”.
Обаче се оказва, че това е по-малкият проблем. Докато се каня от няколко дни да го споделя, днес виждам, че имаме цели един, два, три с моя, постове по темата „реклама”. И то само в wordpress.
Та, не ви ли се струва, че сме започнали да гледаме твърде много телевизия?
Айде, гаси, че театралният сезон отдавна започна.
Първата разходка на Бъстър е дългоочакван момент.
Както беше отбелязала сестра ми, когато имаш бебе куче, ти трябва лодка, за да се движиш из апартамента. Това е много добре измислено, специално за мързеливците. Който се плаши от неотменимата регулярност на кучешките разходки, задължително трябва да си взима кучето от съвсем малко. Така, че докато то стане на 3 месеца, човекът започва с огромно нетърпение да очаква деня, в който извеждането ще реши въпроса с плаването през жълти локвички и когато ще престане да купува мопове по-често околкото купува хляб.
Бъстър, който досега се държеше много смело, изведнъж твърдо отказа да излиза. Просна се като оловна жаба на пода и прекарахме половин час в уговорки, мамене и подръпване на каишката, докато го убедим да направи няколко несмели крачки извън входа. После синът ми го гушна и отпрашихме с колата към парка преди да е размислил.
- Представяш ли си как се чувства? – фантазираше синът ми. – Улиците са безкрайно дълги коридори, пълни с ръмжащи, бързащи същества, таван няма, а сградите са огромни шкафове. Все едно изведнъж се е смалил, като Алиса.
В парка Бъстър слезе и вече осмелял тръгна с припкащата си походка да изследва огромния страшен свят, а ние зарадвани се затюхкахме, че сме си забавили камерата.
После стана каквото стана. Първото куче, което го видя беше черен кокер, който стремглаво се затича към него размахвайки уши. Бъстър се зарадва, взеха да се душат и тогава кокерът вдигна крак и … напика нашия Бъстър. Е, не можа да улучи, защото аз го дръпнах, но злината беше сторена. Не съм виждала по-объркано куче от Бъстър. Седна замислено върху обувките на Г.Д.В., после стана и накрая, като осъзна какво точно се е случило, се разлая в захлас.
- Баси подлия кокер! – коментирахме с горчивина. – Срещна едно беззащитно бебе и побърза да го напикае.
- Да, решил е да използва момента докато Бъстър е малък, защото когато порастне само ще има „Хаммм” и сбогом, кокер.
Обадихме се на Мама.
- Тука един кокер напика Бъстър. Мисля, че направи много, много лоша услуга на кокерското съсловие, в стратегически план.
- Мда, - разсмя се тя. – Няма да има живот за кокерите покрай него.
Нейният Роки, също немски овчар, беше много талантлив и ентусиазиран биткаджия. Веднъж се сбил с един доберман, а Мама се опитала да спаси добермана, който пък я ухапал много лошо, за благодарност. Когато се прибраха, горкият Роки беше толкова гузен, че изобщо не искаше да погледне никого и само се влачеше по корем около Мама, скимтейки. А след тази случка се утвърди като естественият враг на доберманите. Правеше всичко възможно да ги изтреби като порода, до крак.
Оттук нататък малкият Бъстър намрази всички. Лаеше и се заяждаше със всяко срещнато куче и се на караше на почти всеки човек. И добре че, кучетата имат сравнително строги правила по отношение на яденето на бебета, защото той съвсем не подбираше с кого да се заяжда.
Накрая срещнахме двойка природно откачени далматинци, които се държаха като близнаците Уизли на амфетамини. Бъстър се задърпа да ги лае, а те страшно се развеселиха от тази нова играчка. Завъртяха се и се разскачаха около него и само се хилеха на опитите му да им се скара.
Това съвсем отчая Бъстър. Затова следващата му цел беше едно огромно набито куче, от неизвестна за мен порода – сиво и безкосместо, с размер на теле, без да преувеличавам. Сетих се за пинчера на Любимия ми братовчед. Той вечно се заяждаше с четворно по-големи кучета от него и затова беше известен като Пижо, порода вълкодав. Като го видеха как се репчи, вълците се задавяха от смях.
Сивото куче бавно, като динозавър, се наведе, за да подуши Бъстър и той – за свой късмет – успя да му се качи на главата. Лаеше си ядосано оттам, докато Г.Д.В. не го гушна.
Е, това беше онзи ден. Вчера Бъстър беше вече смел и опитен в разходките. Почти вървеше в „ред” до сина ми, подскачайки и размахвайки опашка.
Обичам кучета*. И честно казано, няма такава гледка, като играта на момчето и неговото куче.
—————-
*И котки харесвам. Обяснявах наскоро на сина си защо предполагам, че Г.Д.В. от своя страна недолюбва котките.
- Интелигентни проклети егоисти, това са те, – казах му. Но той възрази:
- Не ги наричай така. Знаеш ли, че котките лекуват болести? Когато усетят болно място лягат точно там, събират лошата енергия и болеста изчезва. Сигурно затова са такива проклети, от цялата тази лоша енергия, която са събрали …
Скорошни коментари