Представете си идеaлната стая. Не, няколко стаи и коридори от мрамор, метал и други камъни. Широко, донякъде минималистично - няма да се излагаме все пак - и монолитно, и яко, и твърдо иии… тия три механични свойства.
Ето това ви трябва, когато малкото бебе куче започне да си чеше зъбите.
Прибирахме се, тичайки през целия център с моя син. Отчасти, защото твърде закъсняхме с прибирането, отчасти защото ми беше адски студено и отчасти, защото аз така си ходя. Понеже дневната програмa беше съсипана - освен ако не я наречем нощна - се уговаряхме задъхани, кой какво ще свърши в момента, в който се приберем.
- Ок, - предложих щедро аз. – Ти взимаш Бъстър и го смъкваш долу, а аз ще оправя ако има щети в къщи.
- Ама как да му обясня, че трябва да пишка долу?!
- Нищо няма да му обясняваш, само ще му създаваш навици, засега. И без това е късно.
- Ок, тогава. - съгласява се синът ми. И без това не му се ляга повече, отколкото му се става сутрин.
Детето грабва кучето и, запазвайки постоянната скорост на катерене до 5-тия етаж, изхвърча с него надолу по стълбите. A aз влизам вкъщи щастлива, че ще имам 5 минути да се съблека и преоблека като човек и …Уупс!
Жълти локви и кафяви островчета и … нямаше много неща оставени неизядени.
Имаше обаче накъсани на супер ситно пет-трейнър пелени, джапанки, кърпи и парцали, разхвърляни мопове и всякакви неподходящи за разхвърляне предмети. И всички бяха накиснати.
- Леле, Бъстър! Какви шамари ще ядеш само! – заканих се към нищото и бясно затърках с единствения оцелял моп.
Когато се прибраха, отворих врата със замах и гневна физиономия, пуснала шамарената фабрика на бързи обороти. Машините скърцаха от напрежение, всичко беше готово за издаването на първите за деня шамари, гордостта на стахановеца. Тогава Бъстър притича подскокливо, опря лапи в коленете ми и ме близна по замахналата ръка. Фабричният шум замря до долно “до”, и скърцайки спря.
После си мислех за шамарената фабрика. Много харесвах тази заплаха като дете. Когато възрастен ти каже, че отваря шамарената фабрика, значи шамари няма да има. Хем му се иска да те напердаши, хем сърце не му дава.
- Какво става? – попита синът ми. А като не отговорих, добави: – Май е безчинствал в знак на протест. А?
3 comments
Comments feed for this article
ноември 29, 2007 at 11:14 am
vladie
никак не допринасяш към нашата дилема ту има басет, ор нот ту има басет
макар че те са едни такива спокойни, бавни и учтиви, но предполагам, че като малки, всички са в етапа “келеши”.
ноември 29, 2007 at 7:07 pm
jack
този разказ ме върна години назад, когато невръстна ученичка взела гордо първата си “пачка” лятна заплата изтичах да си купя нелогично скъпи кецки (ама нали сме стайлиш).
след следващия работен ден, ги намерих наръфани до неизползваемост, налигавени и жално стоящи в скута на 5 месечния ми боксер … гордо разпльокал малкото си шкембе до тях.
тогава имаше шамарена фабрика, яка детско гневна шамарена фабрика.
ноември 29, 2007 at 8:03 pm
marsian
@jack: уф, не дори не говори за това. аз успявам засега да си опазя обувките, но спя лошо нощем и дори сънувах, че ми е изял новите ултра ботуши
@vladie: всички бебета са келеши - най-сладките, пухкави, гушкави и обичливи келеши евър, като пораснат, ако си ги гледал правилно, стават най-добрия ти приятел;-)