Big Air София, биг!

 

 

 

 

Ааааа, беше ммммега яко!

Още повече, че – странно – моят фаворит победи. И – по-странно – най-добрият победи, ако се съди по непогрешимия, само в тези случаи, рев на тълпата.

„Ура!“ за Щефан, австриеца, номер 33! Брилянтен. 

Когато видях пистата изведнъж си я представих като творение на Леонардо, пренесено в един модерен свят от 21 век. Нямам представа защо, но много ми хареса. Честно, като застанах пред нея, точно между банката и партйния дом, зяпайки я с умиление, такава висока и конструктивна, а до нея вечерно осветеният дворец, който изглеждаше тъй красив – почти като истински, не като конак – се почувствах направо сякаш живея в цивилизация. Чудеса… Всичко беше почти като истинско. Имаше си екрани и повторения, и коментаторът се чуваше през няма и 80% от времето. И дори нокия кънектинг пипъл (тхе бест ъф таглайнс евър) затвърдиха доброто си име сред мен, със своята нокия лондж. Освен онази твърде, твърде популярна печка имаха и места за сядане и дори разлагане. Нямаше само табло с резултатите, на което да се следи формалното развитие на състезанието. Предполагам, че това доста е вгорчило живота на любителите на нелегални залагания, горкичките. 

Много съм изненадана от себе си. Това събитие – таргетирано към кого ли не, но само не и към мен - така да ме „емоционира”, както казва моята Приятелка. Бяхме заедно с нея и Любимият й. И децата дойдоха след дълги, нервни препирни на тема „градинка ли е градинката при екс-покойника, или не е градинка“. Същата, на чийто край трябваше да ме изчакат, за да ги взема, придружа до събитието и внедря в тълпата, тези диванета. И няколко пъти, ту да ги заплашвам, ту увещавам да си слагат и закопчават качулките, че иначе … Най-добрият Приятел на сина ми кара интензивно сноуборд и скейт. Обясняваше му нещо компетентно и отегчително на китайски, докато синът ми не се обърна към Любимия на Приятелката ми.

- Ти караш ли сноуборд?

- Да.

Тогава синът ми ги завъртя един към друг и дипломатично им нареди:

- Ето, говорете си.

Не съм сноубордист, и скиор не съм. Срам, но не е това темата. Просто има някои изпълнения, които като ги видиш, веднага ти става ясно откъде изгрява слънцето и как се кара влака. 

Човекът Щефан беше толкова прецизен, че изглеждаше сякаш се движи по някаква невидима релса на скоростно влакче. На четвърт-финала БЕШЕ СЪВЪРШЕН. Сбогом Леонардо, здравей R2D2. Всичките му незнам-си-колко градусови непонятни врътки бяха с една такава непостижима еднаква скорост… Твърде по-ниска от тази, която бях подготвена да очаквам. Плавни, безкомпромисни, гладки – красота.

- Сигурно е бая трудно да се въртиш така … бавно – сподели Приятелката ми, всъщност далеч по-компетентна от мен, поне кара сноуборд.

- Е, колко му е? „Сбогом инерционни сили, сбогом гравитация”… – коментирах смело, но тя не ме чу, защото Нейният Любим се яви с вица на вечерта*. 

Просто ме плени, тоя Щефан. Принципно, ако трябва да избирам между вдъхновен екстремист с гениални проблясъци и прецизен до съвършенство изпълнител, в която и да е област, бих дала гласа си за екстремиста, несъвършенния, диването, келеша. Винаги. Досега. Обаче, именно Щефан ме трогна, а не Словенецът (не му разбрах името), който отговаря на последното описание. 

Като го споменах, видяхте ли той пък какво направи?! Опита се да се очисти чрез излитане от пистата и за малко да успее. Досега бях виждала само изчадията на луни туунс да правят това, което той сътвори. Тичат, тичат, стигат до ръба на някоя пропаст и бодро продължават да припкат във въздуха, до момента, в който не осъзнаят фактите. После или поглеждат надолу, облещват се и падат, или забиват спирачки в нищото и свръх мотивирани се набират обратно.

Е, Словенецът също го изпълни това, първото. Изведнъж, насред летенето си осъзна, че ако продължи да се движи като клиент на същите Физика и Математика, с пълна сигурност ще приключи извън пистата – зрелищно и завинаги. Затова просто ги уволни. Спря насред въздуха, скърцайки оглушително със спирачки и падна като круша на метър от мантинелата. Пак беше в четвърт-финала, май. Много силна серия. 

Жълтият потник (финландец, мисля) също беше вдъхновяващ. Публиката го харесваше и подкрепяше, а той се справяше забележително през цялото време. Но май нямаше как да ме спечели срещу двете крайности – Щефан Перфекциониста и Лудия Словенец. Стилът му е някак твърде балансиран, погледнато от моята лична лаишка трибуна. А може би не му беше ден, просто. Обаче, когато скочи предпоследен на баш финала изпълнението му беше страхотно – чисто, стремително, финално някак. Моят Щефан „затвори” с нещо леко, много просто и незрелищно. Пак без грешка, ясно. 

Последната гледка също си я биваше. Като се поизмъкнахме с децата от тълпата, видяхме Г.Д.В., който ги чакаше да ги води към следващата атракция. Хората се блъскаха възбудени, ентусиазирани и измръзнали, а той кротко си стоеше, опрял гръб в един павилион и съсредоточено набиваше кюфтета на скара. Видя ни твърде късно, за да успее да спаси кюфтетата от децата.

 

—————-

* Неволно подслушана реплика от преминаващи: „Ае, копеле, тука е като в 213!!! Глей колко народ има!”. Представих си как от раждането си до днес са живели само в автобус 213, а сега за първи път излизат в обществото, един вид. И то, право на жълтите павета. Хаахх.

** Пфу, забравих си апаратчето. Може да изкопча снимки отнякъде, по-нататък.

Писмо до Дядо Коледа

Ето какво написа Мама. Нямаше как да не го постна, този титан.  

 

„София,  Декември 2007 г.

 

Скъпи Дядо Коледа, 

 

Май, че тази година те изпуснах, а? Е, няма значение. Ако нямаш време за мен, предай това писмо на Дядо Мраз. С него се познаваме отдавна, още от времето когато ми беше донесъл една мъничка лейчица, а на Лилето мъничка кофичка и тя (Лилето) ревна за лейчицата та трябваше аз (понеже съм добричка) да си дам лейчицата и да взема кофичката. Не си спомням как завърши тази история, но Дядо Мраз със сигурност ме познава още от тогава.

Не искам да ви карам да си мъчите белите глави с „какво ли да й занеса тази година на Станчето”, затова ще се опитам да ви помогна. Чувам, че джуджетата не смогват напоследък с подаръците, защото хората били станали много. Ей това не го вярвам! Колко внучета имам аз? Едно. Е, това много ли е според теб? Ама нейсе, няма да се дърляме сега. Ето някои неща, на които бих се зарадвала (ако добре си спомням глагола, който изразява положителна емоция) и може да се намерят в магазините ( в цялата страна, както се казва).

Няма да ги подреждам, това винаги ми е било много трудно. И така,

1. има един магазин на бул. В. Левски срещу посолството на Турция, е горе-долу. Там има толкова много красиви полезности за кухнята, че все нещо ще ти хване окото. Аз не мога да пазарувам в такъв магазин, защото всичко ми харесва. Беше пълно с разни закачалки за големи лъжици, поставки за чаши и други важни неща за кухнята, че направо се обърквам.
2. кола, но нова моля.
3. ръкавици, които топлят и не изглеждат като строителни.
4. нещо, на което мога да си простирам прането, когато навън вали или е толкова влажно, че няма смисъл да простирам на балкона.
5. стойка за цветя. Тук май се изказах малко прибързано. Ти сещаш ли се къде ще я сложа? И аз.
6. напоследък всички се надпреварват да ми обясняват колко е полезно за мен да пия сокчета. Като чуя думата „полезно” веднага заставам нащрек. Но, да речем, че би било добре …. Тава означава, че ако се намери един не много голям уред, дето може да прави сок (от моркови и други твърдоглави зеленчуци), да реже разни неща на парченца без да ги смила на каша, да излита вертикално… опа, това беше за друго… чети до смилането.
7. пак си нямам крем за лице, но това да не те тревожи, аз често оставам без крем от чист мързел.
8. а казах ли ти веднъж, че приемам ваучер за козметични услуги? Може и едногодишен абонамент.
9. може би прежда за шапки, шалове и елечета на децата? Какво като свършва зимата, нали ще дойде следващата.
10. ако видиш един хубав, дамски панталон с джобове… е, не търси много, аз така и не съм срещнала. Но, това е може би, защото мразя да ходя по магазините.
11. и яке също, голямо, топло и леко. Като олекотените юрганчета дето си ги използваме напоследък.

Да спирам а? Ти от много помощ ще вземеш съвсем да се объркаш. Хайде, ще те чакам на Коледа. Ще има постна (съжалявам!) манджа и компот от сушени плодове. Ако не успееш ела с Дядо Мраз. Той обикновено идва чак на Нова Година. Почвам да си мисля, че е заради капамата. Ще трябва да го питам. Но, каквато и да е причината, винаги сте доре дошли. 

Станчето“     

Какво няма да получа за Коледа

 

Ето кратък списък:

- http://www.lago.it/design/prodotti/sistemi/net/59.html

- Едни man-style обувки от сисли, щото свършиха.

- http://www.mini.bg/com/en/mini_cooper_d/index.jsp

- http://www.vinta.jp/works/works_E.htm

- „Пощоряване“ от Тери Пратчет, защото все още не е издадена. Може и да ви кажа кога ама чакам още …

- Тези или тези, защото няма време да дойдат. Но мисля да отворя магазин. Съдружници?

- И този, ама защоооо??

- И тази или някоя като нея.  Леле, аз съм на 36 и домакиня! Отивам на бар.

И със сигурност никога няма да си претрупам така дръвчето. Моето е живо и си го отглеждам на терасата. Обаче играчките сами по себе си не са лоши.

Заключ!

 

Няма сила, която да … се спре пред такова заключване.

Най-мразим расизма и негрите

Коледа си е повод за равносметки и размисли, и това е. Всички го правят и става заразно.

Докато четях за научените от mikeramm важни неща, както и коментара на longanlon там – за коледния дух, се сетих за историята, която ме научи на нещо напоследък. Или по-точно – го затвърди.

Хората са си хора, навсякъде и независимо от расовата си принадлежност, религия и политически пристрастия. Групите от хора, са съвсем друго нещо – някои са кофти, като група. И това не променя първата теза. Но, ето историята. 

 

Това лято Високият и Красив Мъж* си карал мерцедеса по някаква нова отсечка на пътя за незнам къде си. Все едно, нова е и няма бензиностанции поне 50-тина км. Точно затова, някъде в началото й му свършил бензинът.

Така, че той и приятелят му слезли от колата и почнали да махат. След 20-тина минути приятелят му предложил:

-          Я, ти се скатай по-към храстите, само аз ще махам.

-          Що бе?

-          Знаеш на к’во приличаш, нали?

Аз знам. Висок е май над 2 метра, едър, с канадска подстрижка, ъгловати черти – има неоспорим вид на яка, непоколебима мутра. Всъщност е интелигентен, образован, работохолик, добър съпруг и баща на три деца, щедър приятел. Понеже интелигентността му някак си прозира и носи хубави костюми изглежда още по-опасен.

Макар да знае, че хората го възприемат така, не се скрил – не ги обича тия работи.

Помахали още и, не щеш ли, някой им спрял. При това, в отсрещното. Супер раздрънкан москвич на 30 години пълен с истинско черно циганско семейство – баща, майка и две чавенца. Обърнал се и паркирал при тях, а те го зяпали. Циганинът много делово отворил багажника, извадил въже и вързал мерцедеса.

-          На 30 км имаа бензиностанция, шаа ви дръпнем – казал им. И нашите послушно се качили в мерцедеса и потеглили.

Когато стигнали, Високият и Красив Мъж подал на циганина 50 лв. Чаветата се кокорели от задната седалка на москвича.

-          Мерси, братче.

-          Ааа, не щеме пари – отсякъл онзи. – Айде, със здраве.

-          Чакай, бе – настоял Високият и Красив Мъж. – Поне да си платиш бензина и нещо на семейството … – но човекът бил категоричен и колкото и да го увещавали не приемал парите. После им обяснил.

Няколко дни по-рано циганинът закъсал на същото място. Висял там и махал осем часа. Никой не му спрял.

————–

* Веднъж Г.Д.В. го завел в Истанбул да купуват някаква машина. Седнали да се пазарят с един турски търговец, а нашият свалил цената на една трета от обявената и спазарил и някакви резервни части – бонус. Накрая станали и си стиснали ръцете, а турчинът му бил до кръста.

- Вай, вай, комшу! Аз да бях толкова висок и красив като тебе, нямаше да се пазаря … така – споделил турчинът.

- Ако беше, нямаше да мислиш така – ухилил се Високият и Красив Мъж.