You are currently browsing the monthly archive for януари 2008.
Какво ли не може да си построи човек от LEGO. Браво, значи, на колегите!
И браво на LEGO, и честит юбилей! Рядко смислена марка е това.
Пиесата на BBC – а не предстоящата холивудска „драматизация“ – е страхотна идея за филмов маратон. Проверено.
Хрумна ни да го направим наскоро с Приятелката ми и Любимия й. Първоначално решихме да гледаме всички серии на StarWars в хронологичен ред и в един ден, но нещо не ги събрахме в най-близката видеотека. Пък и още не сме си купили R2D2 Player-a, така че можем да изчакаме. Грабнахме първото нещо с дължина три диска.
State of Play се оказа направо учебник по филмопроизводство от този вид – ТВ новела, сериал. Прецизно заснето, забележителна актьорска игра, рядко адекватен кастинг. А когато го гледаш накуп е още по-забавно, защото накрая имаш чувството, че си някой друг. Става така, защото е много дълго за гледане, а и понеже е адски добре направено – влизаш с двата крака вътре и там си оставаш. Героите започват да ти изглеждат като твои близки, обстановката – отдавна позната. Британските и шотландски (ирландски?) акценти на актьорите звучат като най-естествения начин да чуваш английски. А Бил Найти е абсолютно неотразим. Забавен, различен, възхитителен – и той и героят му. Може би го помните най-вече като застарелия рокаджия от Love Actually – един също пълен с гениални британски актьори и твърде забавен филм.
Въобще, британците си имат един забележителен трик. Умеят да се самоиронизират. Казвам го, защото така изглежда, макар, тайно да подозирам, че само се преструват. Важното е, че докато се осъзнаеш, някакви филмови герои са ти влезли дълбоко под кожата. После, каквото и да направят ти изглежда възхитително, смислено и адски забавно. Дори да е невъзможно или, най-малкото, нереалистично – вярваш им. А когато добрият прецака лошия, или системата, или съдбата – леле, как се радваш! Даже можеш да стигнеш дотам, че да ръкопляскаш като бебе пред тайд за супермайки. Излагация, знам, но това ще ти направят те.
Те – да, но Холивуд – едва ли. Съгласете се, че колкото и да плаче Лив Тайлър, никой не вярва, че Брус Уилис наистина може да спаси света.
В началото, когато установих, че Universal щели да снимат филм по същата пиеса на Пол Абът, се зарадвах. Така, де – пак ще иде реч за моите хора. Журналистът щеше да се играе от Брад Пит – много е подходящ за ролята, наистина. Но не би. Той самият нещо не харесал сценария, и понеже сценаристите в Холивуд стачкували, нямало кой да го му го пренапише и се отказал. Дори щели да го съдят. Много важно. После Едуард Нортън бил заменен от Бен Афлек за ролята на конгресмена, а Ръсел Кроу щял да замени Пит. Звучи все по-зле. Някъде пишеше, че можело да поканят Джони Деп, вместо Брад Пит, което изглеждаше като повод за кратка еуфория, но явно е било само слух. Трижди уви, защото Джони със сигурност би могъл да добави една много важна нотка на ексцентричност в бъдещия филм. В BBC-версията я има, благодарение на Найти. И, може би, именно тя е причината да разсъждавам по тази тема вече – я, да видя колко – 1848 знака, без спейсовете. Но като гледам в IMDb, ролята на Найти (редакторът Cameron Foster) въобще не я виждам, язък. Все пак, филмът още не е излязъл, може пък …
Иначе, пиесата наистина си плаче за Холивуд – политическа интрига, съспенс, любовни истории и журналистически разследвания, плюс съответните професионални драми. Жалко, обаче, че много хора – точно заради тази холивудска реплика – вече съвсем няма да видят оригинала на BBC. Просто е много дълъг – нищо, че е чисто филмово удоволствие.
Рано е за залози, обаче каузата на BBC-версията изглежда безнадеждна. От друга страна, не твърдях ли аз самата, – и, моля, без странични асоциации - че забавните неща, всички ги харесваме по-продължителни?
неделя: 1-ва.
основен въпрос: Къде съм?
основно откритие: Има 120-градусов ром
поука: Ромът не доказва нищо
лозунг на седмицата: Корабокрушенци от всички страни – обозначавайте се!
Разбира се, корабокруширахме неподготвени. Това беше първото и единствено засега реално нещо на острова. Ей така, събирайки албуми и правейки конспект, просто един ден вече бяхме там. Имаше кратка еуфория, предшествана от още по-кратка паника. Най-дълъг беше махмурлукът, предизвикан от местния 120-градусов ром. Батериите наистина не свършват, но, за беда или за щастие, и ромът – също. Приспособяването ще възникне по-късно.
Мярнах Ю! да тича към плажа с разсеяна физиономия и наточен лаптоп. Подозирам, че е написала послание за помощ, все пак. Именно тя, някак си успя да материализира острова, нека й е сега. Никола вероятно се е усамотил и предполагам, че прави хореография за Нетостоенето. Самотата тук е електронна, странно усещане. Всичко е още много объркано. Добре, че имаме някаква връзка със света. Или не е добре? Притесних се като видях, че са успели да снимат брат’чедката от марс. Все се мотае в обсега на камерите, бунтарка е. Но… там родата да си се оправят с нея. Аз, всъщност, я подкрепям – тайно.
Наистина не мога да си събера мислите. Добре, че Размисли е тук някъде – тя да мисли и за мен. Моля и благодаря. Въобще, още не знам кои са тук, макар, че имам чувството, че не всички корабокрушират едновременно. Очаквам да дойдат и други. На всеки може да се случи. Може, примерно, и Пипи да е наоколо и да съчинява протестна нота срешу несправедливата липса на енфие в първата доставка с провизии. Истината е, че корабокруширахме по тъмно, после държахме речи и пихме много от този ром вечер, а денем спяхме – поне аз.
Всеки, който осъзнае, че е попаднал тук обаче, да не се притеснява да се обяви (или обозначи, ако е педант). Засега няма дъска за обяви, така че всеки да си пише за неговите преживявания в неговия си блог и просто да пингне Ю!. Смело, хора! Тук има живот, може да се окаже и много забавно, кой знае.
Уф, дори на Карибите човек не може да се отърве от организационни въпроси. Започвам да рисувам карта на острова. Засега виждате само много груба скица. Легенда (отвън-навътре, пълно с геоложки и други (не) природни аномалии):
Най-светлото синьо са плитчините около острова.
Жълтеникаво – прекрасните бели плажове. В западния край, дори има голяма пясъчна коса.
Ярко зелено – различни гористи и други флорирани местности, ниски.
На изток има доста висок връх, отбелязан в черно – скалист и съвсем гол на края. Изобщо източният бряг е стръмен и скалист. Има пещери и риф, както и малко прекрасно заливче. Уви и ура – трудно достъпно и откъм сушата и през рифа.
А обратно на запад, в океана се влива река, която идва от един водопад, врязан в скалите, които обрамчват голямо високо плато. Точно в средата му има дълбока котловина, с вълшебно сладководно езеро, което се пълни от една река, чийто извор е някъде на североизток – на високото.
Някъде в пещерите и/или в езерото има съкровище, много ясно.
Северозападният и южния край са богати на всякакви полезни и неизследвани растения.
Червената точка съм аз. В момента ви махам, ехоо. Другите не ги виждам наоколо, сигурно вече изследват острова. В гората нещо ръмжи, други пеят и крещят – не са блогърите.
Като казах „Карибите“, какво ли съм имала предвид? Изобщо не съм сигурна, че сме там. Ромът не е доказателство.
Хайде, очакваме включване. Нали Ю!?
Както знаете, немците са открили градския транспорт. Както, впрочем, и междуградския. Не е новина, но всеки път като се сетя и ми се доплаква от умиление. Това е една система, която работи толкова близо до безотказното, колкото е възможно за такава, все пак управлявана и от хора. Красота.
Горното онагледяване е един малък светъл пример за това как работи.
Кацаш, значи, на някое немско летище, тръгваш кротко, следвайки табелките за Deutsche Bahn (DB) и оттам се качваш на първия влак* за Hauptbahnhof (Hbf). Демек, местната Централна гара.
На Hbf питаш за нужната ти посока първия, ама най-първия униформен, когото срещнеш. Всякаква униформа ти върши работа, но не се хвърляй на морски пехотинци в отпуска, все пак. На какъвто и език да попиташ все ще схване, че искаш информация от типа „как мишката да докопа сиренцето…”. Ако езиковите ви познания не съвпадат, ще те хване грижовно за ръчичка и ще те заведе до гишето за информация. Пробвано е многократно.
Там само трябва да посочиш място. Може да е Париж или съседен квартал или някое близко село или далечен град. Всякакъв адрес ще ти свърши работа, но ако имаш точен – удоволствието е най-пълно.
Има и друго. Човекът зад гишето не отива на работа, за да скучае, а за да си върши работата. Той също е вид робосапиенс, но от по-усъвършенстваните модели. Усмихва се учтиво през цялото време и знае, че му плащат, за да ти бъде полезен. Затова, дори да не те разбира – се старае, не ти губи времето и самият той пръв ще потърси помощ, ако не може да ти помогне сам. Дори и да се напъваш, трудно можеш да се почувстваш като неориентиран глупак, напротив – ти си клиент, гражданин, който се нуждае от определена услуга и я получава, точка.
Просто ти дават разпечатка на маршрута. Начална дестинация, крайна дестинация, перон, вид и номер на твойто возило. И най-вече точно до минута време, за което изминаваш всеки отрязък от пътя, включително и пешеходната част (3 мин.). За всеки случай ти дават и карта на градския транспорт. Не очаквай закъснения. Всички релсови ПС са точни, включително и най-обикновените градски трамваи, за които си има надлежно разписание. Ако ти закъснееш, не се тормози. Следващият влак ще дойде скоро, само ще трябва да уточниш новия тайминг. Докато пътуваш, си информиран постоянно. Всяка спирка се обявява, отделно от големите надписи**.
Дори не е нужно да уточняваш как искаш да стигнеш. По презумпция ти дават маршрут с най-добър баланс бързина-цена-удобство. Ако държиш повече на някое от тези, можеш да си кажеш.
Ееех, мечти!
————————-
* Имам предвид релсово превозно средство. Забележително е как в градската среда една и съща мотриса може да играе влак, метро, трамвай и накрая пак да излезе от града и да те закара до близкото село.
** Все пак, веднъж системата с обявяването се беше счупила в един трамвай. Автоматичният глас съобщаваше различни спирки от тези, които виждахме да пише отвън. Хората наоколо се хилеха на всяко включване, а ние се въртяхме и ослушвахме объркано. Но една дама, като забеляза, посочи табелката с името отвън и вдигна палец. Демек, гледайте там, не слушайте.
*** Така че, Ники, като ходиш на CeBit, можеш да си вземеш готин хотел в някой друг голям град наблизо, където няма панаир и да си пътуваш най-щастливо с ICE-то до Хановер всеки ден. ICE е влак-стрела, пътува на всеки час, удобен е, и дори имаше вагони за пушачи доскоро, но сега не знам какво е станало след новия закон. Мда.
Ето го и моят принос към музикалния фон на вече пренаселения самотен*/необитаем остров. Оказа се трудно. Взех да обмислям разни възможно-влияещи фактори и, когато те се заблъскаха един в друг, стана меле. Оцеляха тези, на които се базирах имайки предвид опита на единствения, за когото съм сигурна, че е попадал на самотен остров – г-н Робинзон Крузо.
1/Развеселяваща, ободряваща и прочее жизнерадостна музика
Никой не копнее в някоя свежа утрин да се събуди на плажа, нагълтан със солена вода и пясък, подбутван от успокоените вълни, добре натъртен и сам. И когато се огледа, да установи, че е на някакъв необитаем остров, а единствените оцелели неща да са мп3-плейъра в джоба му и търкалящото се наблизо европале с батерии. Това може да доведе до известно понижаване на настроението. Затова се налага да се е подготвил с весела музика – може да е с някакви смешни, идиотски текстове или дълги, нищо не значещи истории и жив ритъм.
Frank Zappa – Freaks Out!, защото ме разсмива или
Creedence Clearwater Revival – Creedence Clearwater Revival, защото свързвам музиката им с действие и движение, а и историите им са едни безкрайни… – може да свършат работа и по точка 2.
Gabin – Mr. Freedom, защото повечето парчета са адски жизнени и просто ми харесват.
2/Музика, която няма да ти писне
Човек не знае колко дълго ще трябва да кисне на скапания остров. Ок, ще се развесели, после ще поработи за оцеляването си, но един ден ще почне да вали и така - 6 месеца. Ще е добре, ако музиката не му втръсне дотам, че да запрати мп3-плейъра в стената и после горчиво да плаче над останките. Няколко месеца.
Mozart – #1 album, или каквото и да е, а най-добре всичко. Доколкото ми е известно, класиците не са писнали на никого със столетия.
3/Музика, която ти напомня кой си всъщност
Човек може леко да откачи дори и на обитаван остров, че дори и в собствения си град и да позагуби връзката със себе си. Какво остава за отвратителния самотен остров, където единствената ти компания са някакви некултурни пирати и диваци, кози и лами – твърде простодушни, за да представляват интелектуално предизвикателство. И един папагал, вярно интелигентен, но с твърде закостенели разбирания за живота. Музиката трябва да ти напомня как си живял, какво те е забавлявало, радвало, ядосвало, мъчело. Дори и да не си бил някакъв връх на сладоледа като личност, ще ти се иска да запазиш своя Аз.
Janis Joplin – The best of Janis Joplin, защото тя е моята първа истинска любов и
Louis Armstrong – The very best, защото няма нито една песен, в нито една ситуация, която да не ми е харесвало да слушам. Демек, очаквам и на острова да ми влиза под кожата.
4/Музика, която не слушаш често
Трябва да си подготвен с нещо различно от това, което харесваш днес, защото може адски да го закъсаш откъм висене на ненавистния остров и да мине толкова много време, че да се промениш и развиеш в неочаквана за теб посока. Да не говорим, какво могат да ти направят несгодите, лишенията и упоритият труд на открито. Затова, не бива да се окаже, че един ден, преглеждайки скромната си фонотека, ще ти се прииска да се ритнеш отзад, защото си бил задръстен, наивен, празноглав, егоистичен, куртоазен глупак. Някое от тези или, не дай си Боже, всичките.
Edvard Grig – Рeer Gynt и други по-кратки негови неща. Има нещо вълшебно в музиката му.
5/ Музика, която те вдъхновява
Независимо дали си креативен тип или не, на трижди проклетия остров ще трябва да пуснеш машинката да поработи. За да оцелееш физически, а и психически. Всеки има някаква музика, която го, хм, окрилява. Слушайки я, си казваш: „Мога да измисля лекарство срещу рака или поне вечен двигател, само да си изям вагона с ябълките”. Трябва да си установил коя е и да си я взел. И когато ти се стори, че няма нкакъв начин да пренесеш ценните дъвесни трупи от единия край на острова до твоята колиба – да я послушаш, белким проработи.
Amy Winehouse, всичко. Прави ми нещо тази жена. Гореописаното. Музиката й е страхотна. Харесва ми, че всъщност е достъпна и лесна за слушане, а същевременно е толкова богата и ъъъ … красива.
6/ Релаксираща музика
Когато оцеляването ти на тоя тиийт остров зависи от това да бачкаш по 16 часа на ден „на тръстиката” – го правиш. И се изморяваш. Знам, че не сте пробвали, но вEрвайте ми – така е. Имаш нужда от сън, но понякога сънят не идва за предобрените ти мускули и може да се наложи да си пуснеш някоя друга приспивна песничка, вместо да броиш овце или да нападаш хладилника посред нощ. Последното няма да помогне за утрешната ти форма, а и ще увеличи работата по събирането на ценните хранителни запаси. Така че, ти трябва музикален фон – нещо мелодично, ненатрапчиво, приспивно.
Pink Floyd – The wall. Не бе, шегувам се:
Simon and Garfunkel – The definitive Simon and Garfunkel – нежна, музикална музика, без странни звуци и перчене.
Deep Forest – Boheme. Tук е по-скоро обратно на последното, но свързвам този албум с море, хубави преживявания и почивки – ще заспя спокойна.
7/ Приказки, радио-пиеса или аудио-уроци по суахили
Ще ти се реве за истинска човешка реч накрая. Ако наистина те сполети съдбата на г-н Крузо и се наложи да поостанеш на този тийт тийт тийт остров, ще искаш да чуваш истински думи, казани, а не изпяти. Ами, представяш ли си, музиката от т.3 да е била неподходяща или просто не проработи? Ще имаш нужда от план Б.
The Complete Hitchhiker’s Guide to The Galaxy. Там има и много екстри, които допълват музиките по всички точки. И голям надпис – „БЕЗ ПАНИКА”. И, един личен съвет – без връзка, спазвайки традицията. Никога не напускайте тази планета без Пътеводителя!
Преди да реша окончателно, снощи, вечеряйки с Най-добрите ни Приятели и Миличките, накарах всеки поотделно да си каже 7-те албума. Оказа се забавно, защото всички избрахме подобна музика и веднага взехме твърдо решение, ако попадаме на необитаеми острови – да е заедно. Няма никакъв смисъл всеки хем да стои сам, хем да е помъкнал същата музика – може просто да вземе само тези свои албуми, които другите не са избрали.
Щяхме да имаме съвсем дребни разногласия с някои от избраните – като Oasis на Голямата щерка, прекалената бройка (по цели 3 албума) Mothorhead и Kiss на баща й и Pink Floyd на Г.Д.В. Всички се надяваме островът да е по-големичък, така че да не се стигне до директна конфронтация, нали. От друга страна сме защитени от навлеци с прекалено неподходяща музикална култура, защото предвидливият Г.Д.В. взима Вагнер. Той винаги гони чалгаджийте с „Полетът на Валкириите” – завидно успешно. Иначе имаме общо следните неща, освен моите, в азбучен ред:
Бетовен, Вагнер, Гершуин, Горан Брегович, Нова Генерация, Остава, ABBA, Arctic Monkeys, Clash, David Bowie, Edith Piaf, Kiss (Kiss, Unmasked, Lick It Up), Manu Chao, Motorhead (Another Perfect Day, Motorhead, Ace of Spades), Nirvana, Oasis (Live Forever, single), Pink Floyd (The Wall, Wish You Were here, The Dark Side Of The Moon), Placebo, Rainbow, Rammstein, Rolling Stones, Sex Pistols, Vangelis, Zakk Wylde’s Black Label Society, И (мисля, че Голямата Щерка го измисли много добре) Z-Rock Radio.
Като цяло, музиката ни се стори твърде малко.
- Явно няма да се застояваме на тоя остров. То … тъкмо да корабокрушираме и ще трябва да се връщаме – каза Най-добрият Ни Приятел. И добави, докато се хилехме – Трябва да приготвим и Moloko за кучетата и котарака.
Цитирайки чинно правилата,
цитирам този пост,
кой ме натопи
и подканям razmisli, mislidumi (Ю) и yovko.
—————-
* Първо бях написала „самотен“, но синът ми каза:
- Островът не може да бъде самотен, той е необитаем. Ти може да си самотна на този остров.
Скорошни коментари