Monthly Archive

Какво ли не може да си построи човек от LEGO. Браво, значи, на колегите!

И браво на LEGO, и честит юбилей! Рядко смислена марка е това.

 

Пиесата на BBC - а не предстоящата  холивудска “драматизация” - е страхотна идея за филмов маратон. Проверено.

Хрумна ни да го направим наскоро с Приятелката ми и Любимия й. Първоначално решихме да гледаме всички серии на StarWars в хронологичен ред и в един ден, но нещо не ги събрахме в най-близката видеотека. Пък и още не сме си купили R2D2 Player-a, така че можем да изчакаме. Грабнахме първото нещо с дължина три диска.

State of Play се оказа направо учебник по филмопроизводство от този вид - ТВ новела, сериал. Прецизно заснето, забележителна актьорска игра, рядко адекватен кастинг. А когато го гледаш накуп е още по-забавно, защото накрая имаш чувството, че си някой друг. Става така, защото е много дълго за гледане, а и понеже е адски добре направено - влизаш с двата крака вътре и там си оставаш. Героите започват да ти изглеждат като твои близки, обстановката - отдавна позната. Британските и шотландски (ирландски?) акценти на актьорите звучат като най-естествения начин да чуваш английски. А Бил Найти е абсолютно неотразим. Забавен, различен, възхитителен – и той и героят му. Може би го помните най-вече като застарелия рокаджия от Love Actually – един също пълен с гениални британски актьори и твърде забавен филм.

Въобще, британците си имат един забележителен трик. Умеят да се самоиронизират. Казвам го, защото така изглежда, макар, тайно да подозирам, че само се преструват. Важното е, че докато се осъзнаеш, някакви филмови герои са ти влезли дълбоко под кожата. После, каквото и да направят ти изглежда възхитително, смислено и адски забавно. Дори да е невъзможно или, най-малкото, нереалистично - вярваш им. А когато добрият прецака лошия, или системата, или съдбата - леле, как се радваш! Даже можеш да стигнеш дотам, че да ръкопляскаш като бебе пред тайд за супермайки. Излагация, знам, но това ще ти направят те.

Те - да, но Холивуд - едва ли. Съгласете се, че колкото и да плаче Лив Тайлър, никой не вярва, че Брус Уилис наистина може да спаси света.

В началото, когато установих, че Universal щели да снимат филм по същата пиеса на Пол Абът, се зарадвах.  Така, де - пак ще иде реч за моите хора. Журналистът щеше да се играе от Брад Пит – много е подходящ за ролята, наистина. Но не би. Той самият нещо не харесал сценария, и понеже сценаристите в Холивуд стачкували, нямало кой да го му го пренапише и се отказал. Дори щели да го съдят. Много важно. После Едуард Нортън бил заменен от Бен Афлек за ролята на конгресмена, а Ръсел Кроу щял да замени Пит. Звучи все по-зле. Някъде пишеше, че можело да поканят Джони Деп, вместо Брад Пит, което изглеждаше като повод за кратка еуфория, но явно е било само слух. Трижди уви, защото Джони със сигурност би могъл да добави една много важна нотка на ексцентричност в бъдещия филм. В BBC-версията я има, благодарение на Найти. И, може би, именно тя е причината да разсъждавам по тази тема вече – я, да видя колко – 1848 знака, без спейсовете. Но като гледам в IMDb, ролята на Найти (редакторът Cameron Foster) въобще не я виждам, язък. Все пак, филмът още не е излязъл, може пък …

Иначе, пиесата наистина си плаче за Холивуд – политическа интрига, съспенс, любовни истории и журналистически разследвания, плюс съответните професионални драми. Жалко, обаче, че много хора - точно заради тази холивудска реплика - вече съвсем няма да видят оригинала на BBC. Просто е много дълъг - нищо, че е чисто филмово удоволствие.

Рано е за залози, обаче каузата на BBC-версията изглежда безнадеждна. От друга страна, не твърдях ли аз самата, - и, моля, без странични асоциации - че забавните неща, всички ги харесваме по-продължителни?

неделя: 1-ва.

основен въпрос: Къде съм?

основно откритие: Има 120-градусов ром

поука: Ромът не доказва нищо

лозунг на седмицата: Корабокрушенци от всички страни - обозначавайте се!

 

 

 

 

Разбира се, корабокруширахме неподготвени. Това беше първото и единствено засега реално нещо на острова. Ей така, събирайки албуми и правейки конспект, просто един ден вече бяхме там. Имаше кратка еуфория, предшествана от още по-кратка паника. Най-дълъг беше махмурлукът, предизвикан от местния 120-градусов ром. Батериите наистина не свършват, но, за беда или за щастие, и ромът – също. Приспособяването ще възникне по-късно.

Мярнах Ю! да тича към плажа с разсеяна физиономия и наточен лаптоп. Подозирам, че е написала послание за помощ, все пак. Именно тя, някак си успя да материализира острова, нека й е сега. Никола вероятно се е усамотил и предполагам, че прави хореография за Нетостоенето. Самотата тук е електронна, странно усещане. Всичко е още много объркано. Добре, че имаме някаква връзка със света. Или не е добре? Притесних се като видях, че са успели да снимат брат’чедката от марс. Все се мотае в обсега на камерите, бунтарка е. Но… там родата да си се оправят с нея. Аз, всъщност, я подкрепям – тайно.

Наистина не мога да си събера мислите. Добре, че Размисли е тук някъде – тя да мисли и за мен. Моля и благодаря. Въобще, още не знам кои са тук, макар, че имам чувството, че не всички корабокрушират едновременно. Очаквам да дойдат и други. На всеки може да се случи. Може, примерно, и Пипи да е наоколо и да съчинява протестна нота срешу несправедливата липса на енфие в първата доставка с провизии. Истината е, че корабокруширахме по тъмно, после държахме речи и пихме много от този ром вечер, а денем спяхме – поне аз.

Всеки, който осъзнае, че е попаднал тук обаче, да не се притеснява да се обяви (или обозначи, ако е педант). Засега няма дъска за обяви, така че всеки да си пише за неговите преживявания в неговия си блог и просто да пингне Ю!. Смело, хора! Тук има живот, може да се окаже и много забавно, кой знае.

Уф, дори на Карибите човек не може да се отърве от организационни въпроси. Започвам да рисувам карта на острова. Засега виждате само много груба скица. Легенда (отвън-навътре, пълно с геоложки и други (не) природни аномалии):

Най-светлото синьо са плитчините около острова.

Жълтеникаво – прекрасните бели плажове. В западния край, дори има голяма пясъчна коса.

Ярко зелено – различни гористи и други флорирани местности, ниски.

На изток има доста висок връх, отбелязан в черно - скалист и съвсем гол на края. Изобщо източният бряг е стръмен и скалист. Има пещери и риф, както и малко прекрасно заливче. Уви и ура - трудно достъпно и откъм сушата и през рифа.

А обратно на запад, в океана се влива река, която идва от един водопад, врязан в скалите, които обрамчват голямо високо плато. Точно в средата му има дълбока котловина, с вълшебно сладководно езеро, което се пълни от една река, чийто извор е някъде на североизток – на високото.

Някъде в пещерите и/или в езерото има съкровище, много ясно.

Северозападният и южния край са богати на всякакви полезни и неизследвани растения.

Червената точка съм аз. В момента ви махам, ехоо. Другите не ги виждам наоколо, сигурно вече изследват острова. В гората нещо ръмжи, други пеят и крещят - не са блогърите.

Като казах “Карибите”, какво ли съм имала предвид? Изобщо не съм сигурна, че сме там. Ромът не е доказателство.

 

Хайде, очакваме включване. Нали Ю!?

 

 

Както знаете, немците са открили градския транспорт. Както, впрочем, и междуградския. Не е новина, но всеки път като се сетя и ми се доплаква от умиление. Това е една система, която работи толкова близо до безотказното, колкото е възможно за такава, все пак управлявана и от хора. Красота.

 

Горното онагледяване е един малък светъл пример за това как работи. 

Кацаш, значи, на някое немско летище, тръгваш кротко, следвайки табелките за Deutsche Bahn (DB) и оттам се качваш на първия влак* за Hauptbahnhof (Hbf). Демек, местната Централна гара.

На Hbf питаш за нужната ти посока първия, ама най-първия униформен, когото срещнеш. Всякаква униформа ти върши работа, но не се хвърляй на морски пехотинци в отпуска, все пак. На какъвто и език да попиташ все ще схване, че искаш информация от типа „как мишката да докопа сиренцето…”. Ако езиковите ви познания не съвпадат, ще те хване грижовно за ръчичка и ще те заведе до гишето за информация. Пробвано е многократно. 

Там само трябва да посочиш място. Може да е Париж или съседен квартал или някое близко село или далечен град. Всякакъв адрес ще ти свърши работа, но ако имаш точен – удоволствието е най-пълно.

Има и друго. Човекът зад гишето не отива на работа, за да скучае, а за да си върши работата. Той също е вид робосапиенс, но от по-усъвършенстваните модели. Усмихва се учтиво през цялото време и знае, че му плащат, за да ти бъде полезен. Затова, дори да не те разбира - се старае, не ти губи времето и самият той пръв ще потърси помощ, ако не може да ти помогне сам. Дори и да се напъваш, трудно можеш да се почувстваш като неориентиран глупак, напротив – ти си клиент, гражданин, който се нуждае от определена услуга и я получава, точка.

Просто ти дават разпечатка на маршрута. Начална дестинация, крайна дестинация, перон, вид и номер на твойто возило. И най-вече точно до минута време, за което изминаваш всеки отрязък от пътя, включително и пешеходната част (3 мин.). За всеки случай ти дават и карта на градския транспорт. Не очаквай закъснения. Всички релсови ПС са точни, включително и най-обикновените градски трамваи, за които си има надлежно разписание. Ако ти закъснееш, не се тормози. Следващият влак ще дойде скоро, само ще трябва да уточниш новия тайминг. Докато пътуваш, си информиран постоянно. Всяка спирка се обявява, отделно от големите надписи**.

Дори не е нужно да уточняваш как искаш да стигнеш. По презумпция ти дават маршрут с най-добър баланс бързина-цена-удобство. Ако държиш повече на някое от тези, можеш да си кажеш.  

Ееех, мечти!

————————- 
* Имам предвид релсово превозно средство. Забележително е как в градската среда една и съща мотриса може да играе влак, метро, трамвай и накрая пак да излезе от града и да те закара до близкото село.

** Все пак, веднъж системата с обявяването се беше счупила в един трамвай. Автоматичният глас съобщаваше различни спирки от тези, които виждахме да пише отвън. Хората наоколо се хилеха на всяко включване, а ние се въртяхме и ослушвахме объркано. Но една дама, като забеляза, посочи табелката с името отвън и вдигна палец. Демек, гледайте там, не слушайте.

*** Така че, Ники, като ходиш на CeBit, можеш да си вземеш готин хотел в някой друг голям град наблизо, където няма панаир и да си пътуваш най-щастливо с ICE-то до Хановер всеки ден. ICE е влак-стрела, пътува на всеки час, удобен е, и дори имаше вагони за пушачи доскоро, но сега не знам какво е станало след новия закон. Мда.

Ето го и моят принос към музикалния фон на вече пренаселения самотен*/необитаем остров. Оказа се трудно. Взех да обмислям разни възможно-влияещи фактори и, когато те се заблъскаха един в друг, стана меле. Оцеляха тези, на които се базирах имайки предвид опита на единствения, за когото съм сигурна, че е попадал на самотен остров – г-н Робинзон Крузо.

 

1/Развеселяваща, ободряваща и прочее жизнерадостна музика

Никой не копнее в някоя свежа утрин да се събуди на плажа, нагълтан със солена вода и пясък, подбутван от успокоените вълни, добре натъртен и сам. И когато се огледа, да установи, че е на някакъв необитаем остров, а единствените оцелели неща да са мп3-плейъра в джоба му и търкалящото се наблизо европале с батерии. Това може да доведе до известно понижаване на настроението. Затова се налага да се е подготвил с весела музика – може да е с някакви смешни, идиотски текстове или дълги, нищо не значещи истории и жив ритъм.

Frank Zappa - Freaks Out!, защото ме разсмива или

 

Creedence Clearwater Revival - Creedence Clearwater Revival, защото свързвам музиката им с действие и движение, а и историите им са едни безкрайни… – може да свършат работа и по точка 2.

 

Gabin - Mr. Freedom, защото повечето парчета са адски жизнени и просто ми харесват.

 

2/Музика, която няма да ти писне

Човек не знае колко дълго ще трябва да кисне на скапания остров. Ок, ще се развесели, после ще поработи за оцеляването си, но един ден ще почне да вали и така  - 6 месеца. Ще е добре, ако музиката не му втръсне дотам, че да запрати мп3-плейъра в стената и после горчиво да плаче над останките. Няколко месеца.

 

Mozart - #1 album, или каквото и да е, а най-добре всичко. Доколкото ми е известно, класиците не са писнали на никого със столетия.

 

3/Музика, която ти напомня кой си всъщност

Човек може леко да откачи дори и на обитаван остров, че дори и в собствения си град и да позагуби връзката със себе си. Какво остава за отвратителния самотен остров, където единствената ти компания са някакви некултурни пирати и диваци, кози и лами – твърде простодушни, за да представляват интелектуално предизвикателство. И един папагал, вярно интелигентен, но с твърде закостенели разбирания за живота. Музиката трябва да ти напомня как си живял, какво те е забавлявало, радвало, ядосвало, мъчело. Дори и да не си бил някакъв връх на сладоледа като личност, ще ти се иска да запазиш своя Аз.

 

Janis Joplin - The best of Janis Joplin, защото тя е моята първа истинска любов и

 

Louis Armstrong - The very best, защото няма нито една песен, в нито една ситуация, която да не ми е харесвало да слушам. Демек, очаквам и на острова да ми влиза под кожата.

 

4/Музика, която не слушаш често

Трябва да си подготвен с нещо различно от това, което харесваш днес, защото може адски да го закъсаш откъм висене на ненавистния остров и да мине толкова много време, че да се промениш и развиеш в неочаквана за теб посока. Да не говорим, какво могат да ти направят несгодите, лишенията и упоритият труд на открито. Затова, не бива да се окаже, че един ден, преглеждайки скромната си фонотека, ще ти се прииска да се ритнеш отзад, защото си бил задръстен, наивен, празноглав, егоистичен, куртоазен глупак. Някое от тези или, не дай си Боже, всичките.

 

Edvard Grig - Рeer Gynt и други по-кратки негови неща. Има нещо вълшебно в музиката му.

 

5/ Музика, която те вдъхновява

Независимо дали си креативен тип или не, на трижди проклетия остров ще трябва да пуснеш машинката да поработи. За да оцелееш физически, а и психически. Всеки има някаква музика, която го, хм, окрилява. Слушайки я, си казваш: „Мога да измисля лекарство срещу рака или поне вечен двигател, само да си изям вагона с ябълките”. Трябва да си установил коя е и да си я взел. И когато ти се стори, че няма нкакъв начин да пренесеш ценните дъвесни трупи от единия край на острова до твоята колиба - да я послушаш, белким проработи.

 

Amy Winehouse, всичко. Прави ми нещо тази жена. Гореописаното. Музиката й е страхотна. Харесва ми, че всъщност е достъпна и лесна за слушане, а същевременно е толкова богата и ъъъ … красива.

 

6/ Релаксираща музика

Когато оцеляването ти на тоя тиийт остров зависи от това да бачкаш по 16 часа на ден „на тръстиката” – го правиш. И се изморяваш. Знам, че не сте пробвали, но вEрвайте ми – така е. Имаш нужда от сън, но понякога сънят не идва за предобрените ти мускули и може да се наложи да си пуснеш някоя друга приспивна песничка, вместо да броиш овце или да нападаш хладилника посред нощ. Последното няма да помогне за утрешната ти форма, а и ще увеличи работата по събирането на ценните хранителни запаси. Така че, ти трябва музикален фон – нещо мелодично, ненатрапчиво, приспивно.

Pink Floyd - The wall. Не бе, шегувам се:

 

Simon and Garfunkel - The definitive Simon and Garfunkel – нежна, музикална музика, без странни звуци и перчене.

 

Deep Forest - Boheme. Tук е по-скоро обратно на последното, но свързвам този албум с море, хубави преживявания и почивки – ще заспя спокойна.

 

7/ Приказки, радио-пиеса или аудио-уроци по суахили

Ще ти се реве за истинска човешка реч накрая. Ако наистина те сполети съдбата на г-н Крузо и се наложи да поостанеш на този тийт тийт тийт остров, ще искаш да чуваш истински думи, казани, а не изпяти. Ами, представяш ли си, музиката от т.3 да е била неподходяща или просто не проработи? Ще имаш нужда от план Б.

 

The Complete Hitchhiker’s Guide to The Galaxy. Там има и много екстри, които допълват музиките по всички точки. И голям надпис – „БЕЗ ПАНИКА”. И, един личен съвет - без връзка, спазвайки традицията. Никога не напускайте тази планета без Пътеводителя!

 

Преди да реша окончателно, снощи, вечеряйки с Най-добрите ни Приятели и Миличките, накарах всеки поотделно да си каже 7-те албума. Оказа се забавно, защото всички избрахме подобна музика и веднага взехме твърдо решение, ако попадаме на необитаеми острови – да е заедно. Няма никакъв смисъл всеки хем да стои сам, хем да е помъкнал същата музика – може просто да вземе само тези свои албуми, които другите не са избрали.

Щяхме да имаме съвсем дребни разногласия с някои от избраните – като Oasis на Голямата щерка, прекалената бройка (по цели 3 албума) Mothorhead и Kiss на баща й и Pink Floyd на Г.Д.В. Всички се надяваме островът да е по-големичък, така че да не се стигне до директна конфронтация, нали. От друга страна сме защитени от навлеци с прекалено неподходяща музикална култура, защото предвидливият Г.Д.В. взима Вагнер. Той винаги гони чалгаджийте с „Полетът на Валкириите” – завидно успешно. Иначе имаме общо следните неща, освен моите, в азбучен ред:

Бетовен, Вагнер, Гершуин, Горан Брегович, Нова Генерация, Остава, ABBA, Arctic Monkeys, Clash, David Bowie, Edith Piaf, Kiss (Kiss, Unmasked, Lick It Up), Manu Chao, Motorhead (Another Perfect Day, Motorhead, Ace of Spades), Nirvana, Oasis (Live Forever, single), Pink Floyd (The Wall, Wish You Were here, The Dark Side Of The Moon), Placebo, Rainbow, Rammstein, Rolling Stones, Sex Pistols, Vangelis, Zakk Wylde’s Black Label Society, И (мисля, че Голямата Щерка го измисли много добре) Z-Rock Radio.

Като цяло, музиката ни се стори твърде малко.

- Явно няма да се застояваме на тоя остров. То … тъкмо да корабокрушираме и ще трябва да се връщаме – каза Най-добрият Ни Приятел. И добави, докато се хилехме – Трябва да приготвим и Moloko за кучетата и котарака.

 

Цитирайки чинно правилата,

цитирам този пост,

кой ме натопи

и подканям razmisli, mislidumi (Ю) и yovko.

—————-

*  Първо бях написала “самотен”, но синът ми каза:

- Островът не може да бъде самотен, той е необитаем. Ти може да си самотна на този остров.

Занимавам се с рекламен криейтив. До скоро основно, сега повече като хоби. Боже, дано не го прочете някой от настоящите ми клиенти това последното. Защото тази ситуация - и тя - пак е временна.

Наскоро синът ми ме помоли да направя гениална реклама. Каза, че трябва да бъде не просто велика, но толкова различна, че да промени рекламния пазар въобще, както (цитирам) „Матрицата” е променил филмовата визия. Защото му било писнало от тъпи реклами, не можел повече така. А сега, де!

Мислите ли, че е трудно? Физически е лесно. Творческата идея е просто едно леко отместване на гледната точка. Едно леко щракване и вече виждаш в съвсем друга перспектива. И там те чака добрата идея. Или гениалната. Или великата - в моя случай. Хахах.

Имам малък проблем. Не съм правила рекламна кампания, която си струва да споменавам от 1998 година насам. Имам някои единични попадения, които дължа основно на ентусиазма и доверието на малкото си подбрани клиенти.

Мдаа. Някои хора се усъвършенстват, други деградираме. Трябваше да ме видите на 5 години. Четях абсолютно гладко и умножавах до 5 без проблеми и нагоре – след замисляне. В трети-четвърти клас бях прочела почти всичко, което фигурира в списъка с „книги, които трябва да прочетем” на Енея, без най-съвременните автори, естествено. И, естествено, се наложи да ги препрочета после. Но тогава живеех свободно, движех се свободно и откривах света – свободно. И мислех така.

Сега съм на 36, май. Все не успявам да го сметна. Видимо, още от 5-годишна ми куца елементарната математика. И багажът ми е:

а) твърде тежък*, за да измисля нещо – няма място;

б) твърде лек, за да измисля нещо – няма с какво (вече?!);

в) ?

Винаги, винаги има „в”, но ето – на! Не се сещам какво е.

Сега приятелите ми ми повтарят, че съм уникална. Все повече ми звучи като „спешъл”. Демек,  „той/тя не е недъгав – той/тя е специален”. Хъърх.

  

Но, за крийетива. Моят. Няма фън, нямам вдъхновение, няма творчество. И кръгът се затваря, защото винаги съм била „апришиейшън драйвинг”. За да се случи нещо в моята Вселена, трябва да е мноого позитивно, щастливо и … уви, одобрено. Обратното на  системата „Кой? Аз ли не мога?”. Ако не върви – няма и да тръгне, поне доколкото зависи от мен. Ако върви – често върви все по-добре. Говоря само за творчеството. Или не. Обаче, честно, защо четете това? За да ви разкажа за себе си или за да ви разкажа за творчеството? 10 към едно, че е второто. Пука ни – и на вас и на мен. Затова ще играя за моя кон.

Творчеството по принцип е субективна интерпретация на света. В рекламата творчеството интерпретира някаква конкретна, отбелязана с червено и прошурована част от него. Това ограничение е единият проблем, другият е, че интерпретацията на твореца трябва да съвпадне с възприятието на конкретен получател. Не е достатъчно да се хареса на много хора, нито е проблем ако са много малко.  Просто се налага да са съвсем конкретни хора – и те отбелязани с червено и надлежно прошнуровани. Третият е, че интерпретацията винаги трябва да е позитивна. Трудно. А защо е нужно? Ами, защото трябва. Един продукт/услуга/кауза не прави живота. Тези неща са някакви инструменти в него. И това, което е нужно да покажеш със своето творчество, е как, аджеба, твоят конкретен инструмент работи безотказно за случването на генералната цел на всеки, ама всеки получател – щастието.

Обаче, не се хващайте за думата „творчество”. Това не е най-важното в рекламата, каквото и да ви говорят. Рекламните обекти не се продават по-добре, само защото са озарени от гениалната идея на твореца. Не, че пречи - тъкмо напротив. Просто творчеството в рекламата ТРЯБВА да бъде подчинено на ефекта, точка. Правилното послание, отправено към верния получател в точното време и на подходящото място. Оттам нататък, доколко терминът „творчество” е уместен остава изцяло философски въпрос. Не ме касае.

Важното е, че и творчеството, подобно на всяка „материя”, се подчинява на прости математически правила. Например, необходимо условие - за да го наричаме така - е то да бъде искрено. Не „достатъчно”, но жизнено „необходимо” условие. (По същия начин самото то – творчеството – е „необходимо” условие, за да се случи една добра реклама, но не и „достатъчно”.)

Другото си е професионална процедура, която не може и не бива (а и не е нужно) да се нарича „творчество”. Пак работи, о, да. Стига да имаш опит, вкус и – трябва да го кажа – читав клиент насреща.

Това е интересно. Познанието те прави пристрастен. (Все едно къде е ударението). Например, опитът в рекламния бизнес е вид познание, което човърка мозъка и създава (изненада!) вдъхновение. Започва да работи онази мозъчна линия, която се грижи за областта на тази конкретна компетентност. И се получава така, че дори и да липсва конвенционалното вдъхновение, което ражда искреността и съотвеното творчество, се задейства една система, която ражда друг вид искреност - тази на запаления познавач. Тя не е свързана с конкретен обект или ситуация, а се поражда от вдъхновението, което дават опитът, познанието, твоята тема.

Например, аз не харесвам някакъв конкретен продукт и въобще съм зверски депресирана и ми е само до позитивни послания. Обаче, когато започна да разсъждавам професионално, някакво моторче в мен се пали и започва да произвежда ентусиазъм. От това, че работя тази прекрасна работа, че знам множество „големи истини” за това как да „сътворя” съответното послание, и също множество малки трикове, и какво ли още не. И започвам да ги интерпретирам неистово в главата си, като се вдъхновявам все повече и повече от самия процес. От широките пространства, които той отваря, от неустоимата привлекателност на … измислянето.

Така де, и после го продавам за „творчество”. Ама не е. Той е дебееел, и това е положението.

 

Но – край вече! От мен се иска да сътворя гениалната реклама. Синът ми вярва, че това е напълно в рамките на възможностите ми – така де, нали съм „професионален творец”, да взема да си свърша работата. Да си заслужа джонито.**

Онзи ден гледах речта на Стив Джобс пред абсолвентите в Станфорд. От 2006 е, но ако не сте – вижте я. Ааъъ – чуйте я, че няма много за гледане. Много хора обвиняват г-н Джобс в егоцентризъм. С огромно основание – браво на тях, страхотно прозрение. Обаче на кого му пука? Не и на мен. Човекът дава проста програма за щастливо оцеляване за интелигентни хора. Keep hungry, keep foolish. Точка.

Каза и други неща. Почвам да ги изпълнявам от понеделник и към събота ще е готова. Как „кое”? Гениалната реклама, естествено.

 

 

——————————————-

* Татко ми имаше преди една теория за ученето/моженето. Като малка все го тормозех с въпроси дали е много, много добър в своята област – ИТ. Още тогава ми казваше, че вече има много по-добри от него. Твърдеше, че „пънкарите с празните глави” са научили много повече и са станали далеч по-добри, просто защото … пънкарските им тиквички са празни. Жадно празни, чакащи да бъдат напълнени. Изобщо не му вярвах тогава. Но, явно човек трябва да слуша родителите си. Това е начин да се учиш от опита на другите. Далеч по умен похват от „ученето от собствения опит” или хич неученето. Пак според татко ми.

 

** С Любимия ни Бизнес Партньор обсъждахме, защо хората не харесват рекламата на джони с робота, толкова много, колкото би трябвало. Стигнахме до тъжен извод. Повечето хора изобщо не допускат, че в живота си могат да направят „едно велико нещо”.

 

*** Допускам също, че част от причините да пиша това са freshncool с тази публикация.

 

31. Първото пътуване на Хилтън

Нямаше как да откажа на Г.Д.В. празнуването на Нова Година в новия му любим кемпър. Нарича го Хилтън и дори му беше сложил подарък под коледната елха. Фенер, който - както ще имате възможност да се убедите по-долу – се оказа свръх полезен. Стигна дотам, че да подкукуросва дори сина ни да ме навива… така, че просто не ми остави избор. Все едно да вземеш на дете близалката.

Затова се въоръжих с леко пресилен ентусиазъм и се запътихме към село Заселе, където семейството на Нашия Най-добър Приятел ни чакаше в новопридобитата си селска къща. Г.Д.В., сина ни, силно притесненият Бъстър и аз, споделяща емоциите му.

Бяхме обявили, че ще решим къде ще празнуваме на 31-ви, когато се събудим, затова така и направихме. Станахме късно и решихме. После стана по-късно и когато приближавахме Своге Нашите Приятели вече ни звъняха да ни питат за коя Нова Година сме се уговорили – тази или китайската.

След около час трябваше да им звъним ние.

Когато подминеш и последната махала на Заселе има полускрит селски път към най-последната махала. Към малкото плато където е тяхната къща и откъдето в добро време се вижда целия свят. Или поне Рила. Когато е леко заледен, а ти се движиш по него с кемпър – закъсваш на първото баирче. Когато опиташ „обади се на приятел”, пише „sos calls only”, сякаш затъването в снега насред планината нощем не е повод да търсиш спасение.

Г.Д.В. ни остави в работещия кемпър и тръгна с фенера (от 1-во действие) да търси сигнал. Седях си на предната седалка, пълна с мрачни предчувствия, първобитен страх и ядни мисли по отношение на момчетата и техните глупави, тъпи, скапани играчки, когато Хилтън тръгна назад. Изпищях и се метнах към шофьорското място.

- Залягай и крий главата! – изкрещях към детето.

Опитах се да седна зад волана, но си заклещих крака в скоростния лост, докато Хилтън набираше скорост, а ръчната се оказа вече вдигната. Когато накрая успях да скоча върху спирачките и спряхме, ревнах. С глас. Краката ми трепереха така, че не можех да се изправя, за да се преместя на мястото си, когато Г.Д.В. се върна. Поражения нямаше, Хилтън се беше придвижил 15-тина метра назад в собствените си следи.

После Нашият Най-добър Приятел пристигна с Приятеля, който Понякога ни Липсва и с една кофа спасителна сгурия и един час се бориха, за да придвижват Хилтън напред. Слагаха специални пластмасови подложки под гумите и ръсеха сгурия и така до следващото баирче. Аз седях в пилотната кола и ту треперех, ту се опитвах да продъня ламарината, щом се засилехме с шеметните 15 км в час*. Установих също, че джиокс не само дишат, но и гълтат вода. Бяха им стигнали точно 3 секунди и половина, за да се напълнят, а краката ми не чакаха втора подкана, за да измръзнат до побеляване. Синът ми скучаеше на задната седалка леко сърдит, че не му дават и на него да бута кемпъра.

Накрая Хилтън беше паркиран в двора, огънят бумтеше в печката, а Бъстър тичаше в снега щастлив, плътно до лабрадора Леми и по-далеч от котарака Били Джоу. Леми демонстрираше на Бъстър как може да носи 5-метров клон, а Бъстър сядаше и озадачено накланяше глава. Идилията продължи кратко, защото на съседния хълм има хотелче, пълно със светлини, цивилизация и приятелска компания, която ни чакаше, за да посрещаме заедно. 

31/01. Хотел на края на вселената

Натоварихме нашата 11-членна банда на 2 коли и потеглихме натам, зарязвайки кучетата**. Успяхме да приближим колите на не повече от 500 м разстояние, като и денивелацията се оказа подобна. Така, че в 10 и нещо всичките задъхани и пързалящи се катерехме един баир към хотела, водени от светлата, топла надежда, която струеше от прозорците. Пристигнахме като в реклама на тъмна бира. Снежни, измръзнали и запъхтени, а вътре ни посрещнаха с радостни възгласи и прегръдки, музика, светлина и смях.

Някои празници се получават, други – не. Този си го биваше.

После дойде Новата година, сред шампанско***, целувки и пожелания. Фойервеките бяха много добри, а синът ми научи един важен урок, за щастие по лесния начин. Една от касетите, и без друго сложена твърде близо до безгрижната групичка жени и деца, падна и започна да стреля към тях. Г.Д.В. се опитал да предпази с тяло Малката щерка и Другото Момиченце, надявайки се, че нашият 11 годишен син, насърчаван от виковете „бягай!” ще се дръпне от линията на обстрела. Той обаче бил по-скоро любопитен и не реагирал. Радвам се, че не видях този момент. Когато усетих, че нещо става, касетата се беше изстреляла, а Г.Д.В. беше прегърнал детето.

-         Не е в окото, под него е! Всичко е ок! – извика срещу ужасената ми физиономия.

После танцувахме и ядохме баници с късмети. Пихме още, смяхме се още и се прибрахме в нашата селска идилия, возени от двамата безалкохолни в компанията. 

01. Вчера “иху”, днеска … знам ли

На първи се събудих в Хилтън, прегърнала Г.Д.В., малко накриво, защото собственият ми син ми направи мамба, малко по-рано сутринта. Децата се бяха натръшкали в алтковена, смееха се и ядяха линдчета, а през прозореца влизаше въздух, какъвто има само в зимната планина. Денят на първи е винаги такъв спокоен, лежерен, обещаващ.

Следобяд ходихме да караме шейни с децата и кучетата до близкото хълмче. Вилняха там доста време, докато аз се опитвах да не измръзна и се борех със странните последствия за организма си от предишната нощ. Кучетата пречеха ужасно и много развеселяваха обстановката – всеки по различен начин. Леми се втурваше и захапваше първото стърчащо нещо от пързалящия се човек - обикновено крак - и дърпаше наобратно в успешен опит да го спаси от пързаляне с шейна. А Бъстър тичаше като заек и се пречкаше пред шейните, принуждавайки децата да спират чрез падане, само за да не го прегазят. Планината ехтеше от смях и викове.

-         Леми! Пусни! Келеш, с келеш! Ела тука веднага!

-         Ихаааа! Това беше яко!

-         Бъстър! Не! Пази се! Ей, пази Бъстър! Падай, падай!

После се стъмни изведнъж, другите гости потеглиха след известно бутане, а ние останахме до топлата печка да си бърборим и да гледаме това, което бтв и канал едно наричат празнични телевизионни програми. Разсмяха ни до сълзи като казаха, че в годината на плъха трябвало да носим жълти и червени камъни и тъмни и сиви дрехи.

-   Че то какви дрехи да носиш, докато мъкнеш камъни? Били те жълти или червени. То си има униформа. - и така нататък.

Семейството на Най-добрия ни Приятел са измислили нонсенс чата, но колкото и да ги бива в това, моят личен фаворит е Малката щерка – Кралицата на нонсенса. Така, че се кискахме и забавлявахме страхотно, докато не се хванах да играя с нея шах. Това няма връзка с горното, още повече, че в първата игра успях да я матирам по чиста случайност, но втората ме би, както се казва с една ръка – гледайки телевизия. Уговорихме се с всички да не казват на Татко ми, защото той знае, че тя няма и шест години. Снегът не спираше да вали.

02. “Бях единайстия извън вратата…”

Към обяд на 2-ри, обстановката беше напрегната. Мъжете станаха късно, след щафетни молби, укори и заплахи, а снегът беше вече половин метър и се покачваше.

Риха и копаха цял следобед, пробваха някакви неставащи вериги върху Хилтън и накрая решихме да се приберем всички с единствената кола. Бяхме 7 души, 2 кучета и 1 котарак. Разрешиха ни да си вземем само лаптопите. 

До асфалтовия път има 2 км. Нашият Най-добър Приятел изкопа цялата пъртина от къщата до него съвсем сам. Г.Д.В. караше, Най-добрата ни Приятелка и синът ни бутаха, а ние с Малката Щерка и Голямата Щерка „тежахме” в колата. Малката поради невръстна възраст, а ние с Голямата поради лошо оборудване и (само в моя случай) други проблеми, изискващи валидол. Движехме се така – копачът копае, копае 10-20 метра, после бутачите и понякога копачът бутат, шофьорът кара, докъдето може, а ние тежачите си тежим. И пак. По едно време Г.Д.В. се върна пеша до къщата, за да вземе 2-рия комплект вериги, фенера от 1-во действие и забравените телефони. И пак така. 

Преди асфалтовия път има хълм – последното препятствие.

-         Идва човек с лопата! – изведнъж изтърси Г.Д.В.

-         Къде е, не го виждам?

-         Задава се иззад хълма.

-         Миличък, - казах меко, след като позяпах в посоката достатъчно дълго. – да не е някакъв мираж? – Отвсякъде ни обгръщаше пустинна белота, вече сивкава в падащия здрач и само червената дреха на Най-добрия ни Приятел се мержелееше отпред.

-         Да, - разсмя се Г.Д.В. – възможно е. - И добави замечтано. - Рота войници с лопати и патриотични песни на уста.

Оказа се съседката от някаква близка, невидима къща, възрастна жена. Забелязала, че копаем и излязла, за да ни помогне както може. Лопата й представляваше временно ненужна табела „Пазете гората от пожар”. Беше невероятно. После стъпихме на асфалт. Така, де.

Когато най-накрая успяхме да изминем и 8-те километра по снежния завойчест планински път до този за Своге, спряхме, за да махнем веригите, защото едната се скъса. И отново невероятно! Една софийска кола също спря, симпатично момиче отвори вратата и ни попита дали имаме нужда от помощ. Пръв се окопити Г.Д.В.

-         Само сменяме веригите, благодаря много!

На Нова Година стават чудеса.

До София стигнахме в шеги и закачки. Най-големият дзен беше един гараж в някакво село след Своге. Има надпис, който гласи „(Еди кой си), върни ми тенджерата. От Цецка”, ор съмтинг. Написано с блажна боя, с големи многозначителни букви, така че да се чете и от ниско прелитащи трактори. Синът ми пък имаше силна нонсенс серия, а другите само това и чакахме. Разкаваше ни за някакво светещо бебе, възможностите да си имплантираш рога****, както и високоговорител под езика. Докато се надпреварвахме да измисляме глупости по тези теми, се оказа, че бил говорел сериозно и дори малко се обиди. После взе да му капе вода на главата отнякъде, но Голямата Щерка го отряза.

-         Радвай се, че не си светещо бебе.

Само Били Джоу продължаваше да има проблеми с пътуването. Мисля, че получаваше пристъпи на паника - отваряше уста, изцъкляше невъзможно жълтите си очи и изплезваше език и като цяло заприличваше на базилиск. В тези моменти трябваше да го държим здраво, защото искаше да се самоубие чрез влизане в комбито – при кучетата. После го галехме и гушкахме и му минаваше.

Така пропътувахме целия път до Руски паметник.

На едно оемви касиерката като ни видя строени до касата попита:

-         Кой е с колата с газта?

-         Всички! – отговорихме.

———

*Впрочем, Най-добрият ни Приятел е един от съвсем малкото хора, които карат нарочно бавно, когато ме возят, само след едно „моля” казано някога. Без да забравя какъв ми е случая и без „ама защо”, „то нищо не може да стане” и „споко, бе”. 

**В хотелчето има 8 или 10-месечен каракачанец, с когото ни посъветваха да не ги срещаме. Животното вече е с размер на пораснало теле, изобщо не се шегувам. Не съм виждала такова чудовищно огромно куче от тази порода досега. Нито толкова мило, както се оказа. 

***Наложи се да открадна чашите за шампанско. Не че ги взех за себе си – просто ги извадих от кашоните им тайно от дамата, която стопанисва хотела от името на децата си. Тя има съвсем нормални проблеми с празничните оргии на младото поколение. 

**** По избор от каквото искаш животно, но мисля, че се спряхме на крава. А днес Г.Д.В. заяви, че „светещото бебе” всъщност било котка, а не човек, както всички мислехме. Няма да проверявам.

Е, за много години! Здраве и късмет, и любов и щастие, много весели моменти.