Хроника на Едно Новогодишно Пътуване

31. Първото пътуване на Хилтън

Нямаше как да откажа на Г.Д.В. празнуването на Нова Година в новия му любим кемпър. Нарича го Хилтън и дори му беше сложил подарък под коледната елха. Фенер, който – както ще имате възможност да се убедите по-долу – се оказа свръх полезен. Стигна дотам, че да подкукуросва дори сина ни да ме навива… така, че просто не ми остави избор. Все едно да вземеш на дете близалката.

Затова се въоръжих с леко пресилен ентусиазъм и се запътихме към село Заселе, където семейството на Нашия Най-добър Приятел ни чакаше в новопридобитата си селска къща. Г.Д.В., сина ни, силно притесненият Бъстър и аз, споделяща емоциите му.

Бяхме обявили, че ще решим къде ще празнуваме на 31-ви, когато се събудим, затова така и направихме. Станахме късно и решихме. После стана по-късно и когато приближавахме Своге Нашите Приятели вече ни звъняха да ни питат за коя Нова Година сме се уговорили – тази или китайската.

След около час трябваше да им звъним ние.

Когато подминеш и последната махала на Заселе има полускрит селски път към най-последната махала. Към малкото плато където е тяхната къща и откъдето в добро време се вижда целия свят. Или поне Рила. Когато е леко заледен, а ти се движиш по него с кемпър – закъсваш на първото баирче. Когато опиташ „обади се на приятел”, пише „sos calls only”, сякаш затъването в снега насред планината нощем не е повод да търсиш спасение.

Г.Д.В. ни остави в работещия кемпър и тръгна с фенера (от 1-во действие) да търси сигнал. Седях си на предната седалка, пълна с мрачни предчувствия, първобитен страх и ядни мисли по отношение на момчетата и техните глупави, тъпи, скапани играчки, когато Хилтън тръгна назад. Изпищях и се метнах към шофьорското място.

- Залягай и крий главата! – изкрещях към детето.

Опитах се да седна зад волана, но си заклещих крака в скоростния лост, докато Хилтън набираше скорост, а ръчната се оказа вече вдигната. Когато накрая успях да скоча върху спирачките и спряхме, ревнах. С глас. Краката ми трепереха така, че не можех да се изправя, за да се преместя на мястото си, когато Г.Д.В. се върна. Поражения нямаше, Хилтън се беше придвижил 15-тина метра назад в собствените си следи.

После Нашият Най-добър Приятел пристигна с Приятеля, който Понякога ни Липсва и с една кофа спасителна сгурия и един час се бориха, за да придвижват Хилтън напред. Слагаха специални пластмасови подложки под гумите и ръсеха сгурия и така до следващото баирче. Аз седях в пилотната кола и ту треперех, ту се опитвах да продъня ламарината, щом се засилехме с шеметните 15 км в час*. Установих също, че джиокс не само дишат, но и гълтат вода. Бяха им стигнали точно 3 секунди и половина, за да се напълнят, а краката ми не чакаха втора подкана, за да измръзнат до побеляване. Синът ми скучаеше на задната седалка леко сърдит, че не му дават и на него да бута кемпъра.

Накрая Хилтън беше паркиран в двора, огънят бумтеше в печката, а Бъстър тичаше в снега щастлив, плътно до лабрадора Леми и по-далеч от котарака Били Джоу. Леми демонстрираше на Бъстър как може да носи 5-метров клон, а Бъстър сядаше и озадачено накланяше глава. Идилията продължи кратко, защото на съседния хълм има хотелче, пълно със светлини, цивилизация и приятелска компания, която ни чакаше, за да посрещаме заедно. 

31/01. Хотел на края на вселената

Натоварихме нашата 11-членна банда на 2 коли и потеглихме натам, зарязвайки кучетата**. Успяхме да приближим колите на не повече от 500 м разстояние, като и денивелацията се оказа подобна. Така, че в 10 и нещо всичките задъхани и пързалящи се катерехме един баир към хотела, водени от светлата, топла надежда, която струеше от прозорците. Пристигнахме като в реклама на тъмна бира. Снежни, измръзнали и запъхтени, а вътре ни посрещнаха с радостни възгласи и прегръдки, музика, светлина и смях.

Някои празници се получават, други – не. Този си го биваше.

После дойде Новата година, сред шампанско***, целувки и пожелания. Фойервеките бяха много добри, а синът ми научи един важен урок, за щастие по лесния начин. Една от касетите, и без друго сложена твърде близо до безгрижната групичка жени и деца, падна и започна да стреля към тях. Г.Д.В. се опитал да предпази с тяло Малката щерка и Другото Момиченце, надявайки се, че нашият 11 годишен син, насърчаван от виковете „бягай!” ще се дръпне от линията на обстрела. Той обаче бил по-скоро любопитен и не реагирал. Радвам се, че не видях този момент. Когато усетих, че нещо става, касетата се беше изстреляла, а Г.Д.В. беше прегърнал детето.

-         Не е в окото, под него е! Всичко е ок! – извика срещу ужасената ми физиономия.

После танцувахме и ядохме баници с късмети. Пихме още, смяхме се още и се прибрахме в нашата селска идилия, возени от двамата безалкохолни в компанията. 

01. Вчера „иху“, днеска … знам ли

На първи се събудих в Хилтън, прегърнала Г.Д.В., малко накриво, защото собственият ми син ми направи мамба, малко по-рано сутринта. Децата се бяха натръшкали в алтковена, смееха се и ядяха линдчета, а през прозореца влизаше въздух, какъвто има само в зимната планина. Денят на първи е винаги такъв спокоен, лежерен, обещаващ.

Следобяд ходихме да караме шейни с децата и кучетата до близкото хълмче. Вилняха там доста време, докато аз се опитвах да не измръзна и се борех със странните последствия за организма си от предишната нощ. Кучетата пречеха ужасно и много развеселяваха обстановката – всеки по различен начин. Леми се втурваше и захапваше първото стърчащо нещо от пързалящия се човек – обикновено крак – и дърпаше наобратно в успешен опит да го спаси от пързаляне с шейна. А Бъстър тичаше като заек и се пречкаше пред шейните, принуждавайки децата да спират чрез падане, само за да не го прегазят. Планината ехтеше от смях и викове.

-         Леми! Пусни! Келеш, с келеш! Ела тука веднага!

-         Ихаааа! Това беше яко!

-         Бъстър! Не! Пази се! Ей, пази Бъстър! Падай, падай!

После се стъмни изведнъж, другите гости потеглиха след известно бутане, а ние останахме до топлата печка да си бърборим и да гледаме това, което бтв и канал едно наричат празнични телевизионни програми. Разсмяха ни до сълзи като казаха, че в годината на плъха трябвало да носим жълти и червени камъни и тъмни и сиви дрехи.

-   Че то какви дрехи да носиш, докато мъкнеш камъни? Били те жълти или червени. То си има униформа. – и така нататък.

Семейството на Най-добрия ни Приятел са измислили нонсенс чата, но колкото и да ги бива в това, моят личен фаворит е Малката щерка – Кралицата на нонсенса. Така, че се кискахме и забавлявахме страхотно, докато не се хванах да играя с нея шах. Това няма връзка с горното, още повече, че в първата игра успях да я матирам по чиста случайност, но втората ме би, както се казва с една ръка – гледайки телевизия. Уговорихме се с всички да не казват на Татко ми, защото той знае, че тя няма и шест години. Снегът не спираше да вали.

02. „Бях единайстия извън вратата…“

Към обяд на 2-ри, обстановката беше напрегната. Мъжете станаха късно, след щафетни молби, укори и заплахи, а снегът беше вече половин метър и се покачваше.

Риха и копаха цял следобед, пробваха някакви неставащи вериги върху Хилтън и накрая решихме да се приберем всички с единствената кола. Бяхме 7 души, 2 кучета и 1 котарак. Разрешиха ни да си вземем само лаптопите. 

До асфалтовия път има 2 км. Нашият Най-добър Приятел изкопа цялата пъртина от къщата до него съвсем сам. Г.Д.В. караше, Най-добрата ни Приятелка и синът ни бутаха, а ние с Малката Щерка и Голямата Щерка „тежахме” в колата. Малката поради невръстна възраст, а ние с Голямата поради лошо оборудване и (само в моя случай) други проблеми, изискващи валидол. Движехме се така – копачът копае, копае 10-20 метра, после бутачите и понякога копачът бутат, шофьорът кара, докъдето може, а ние тежачите си тежим. И пак. По едно време Г.Д.В. се върна пеша до къщата, за да вземе 2-рия комплект вериги, фенера от 1-во действие и забравените телефони. И пак така. 

Преди асфалтовия път има хълм – последното препятствие.

-         Идва човек с лопата! – изведнъж изтърси Г.Д.В.

-         Къде е, не го виждам?

-         Задава се иззад хълма.

-         Миличък, – казах меко, след като позяпах в посоката достатъчно дълго. – да не е някакъв мираж? – Отвсякъде ни обгръщаше пустинна белота, вече сивкава в падащия здрач и само червената дреха на Най-добрия ни Приятел се мержелееше отпред.

-         Да, – разсмя се Г.Д.В. – възможно е. – И добави замечтано. – Рота войници с лопати и патриотични песни на уста.

Оказа се съседката от някаква близка, невидима къща, възрастна жена. Забелязала, че копаем и излязла, за да ни помогне както може. Лопата й представляваше временно ненужна табела „Пазете гората от пожар”. Беше невероятно. После стъпихме на асфалт. Така, де.

Когато най-накрая успяхме да изминем и 8-те километра по снежния завойчест планински път до този за Своге, спряхме, за да махнем веригите, защото едната се скъса. И отново невероятно! Една софийска кола също спря, симпатично момиче отвори вратата и ни попита дали имаме нужда от помощ. Пръв се окопити Г.Д.В.

-         Само сменяме веригите, благодаря много!

На Нова Година стават чудеса.

До София стигнахме в шеги и закачки. Най-големият дзен беше един гараж в някакво село след Своге. Има надпис, който гласи „(Еди кой си), върни ми тенджерата. От Цецка”, ор съмтинг. Написано с блажна боя, с големи многозначителни букви, така че да се чете и от ниско прелитащи трактори. Синът ми пък имаше силна нонсенс серия, а другите само това и чакахме. Разкаваше ни за някакво светещо бебе, възможностите да си имплантираш рога****, както и високоговорител под езика. Докато се надпреварвахме да измисляме глупости по тези теми, се оказа, че бил говорел сериозно и дори малко се обиди. После взе да му капе вода на главата отнякъде, но Голямата Щерка го отряза.

-         Радвай се, че не си светещо бебе.

Само Били Джоу продължаваше да има проблеми с пътуването. Мисля, че получаваше пристъпи на паника – отваряше уста, изцъкляше невъзможно жълтите си очи и изплезваше език и като цяло заприличваше на базилиск. В тези моменти трябваше да го държим здраво, защото искаше да се самоубие чрез влизане в комбито – при кучетата. После го галехме и гушкахме и му минаваше.

Така пропътувахме целия път до Руски паметник.

На едно оемви касиерката като ни видя строени до касата попита:

-         Кой е с колата с газта?

-         Всички! – отговорихме.

———

*Впрочем, Най-добрият ни Приятел е един от съвсем малкото хора, които карат нарочно бавно, когато ме возят, само след едно „моля” казано някога. Без да забравя какъв ми е случая и без „ама защо”, „то нищо не може да стане” и „споко, бе”. 

**В хотелчето има 8 или 10-месечен каракачанец, с когото ни посъветваха да не ги срещаме. Животното вече е с размер на пораснало теле, изобщо не се шегувам. Не съм виждала такова чудовищно огромно куче от тази порода досега. Нито толкова мило, както се оказа. 

***Наложи се да открадна чашите за шампанско. Не че ги взех за себе си – просто ги извадих от кашоните им тайно от дамата, която стопанисва хотела от името на децата си. Тя има съвсем нормални проблеми с празничните оргии на младото поколение. 

**** По избор от каквото искаш животно, но мисля, че се спряхме на крава. А днес Г.Д.В. заяви, че „светещото бебе” всъщност било котка, а не човек, както всички мислехме. Няма да проверявам.

Е, за много години! Здраве и късмет, и любов и щастие, много весели моменти.