Monthly Archive

Следващите са специфичните падежи, най-често спрягани при общуване в партньорски двойки съставени от (мин.) двама емоционални екстремисти: 

ОбВИНИТЕЛЕН падеж: „Ма ти …!”

ОправДАТЕЛЕН падеж: „Ма аз …”

И специалният Оборвателен падеж: „Не си права!” 

Изследванията сочат, че последният често бива бъркан от жените с оправДАТЕЛЕН. Сред анкетираните жени емоционални екстремистки, тези склонни към анализ* и самоанализ посочват като най-вероятна причина за тази грешка твърде честото му, безпричино и стигащо до „дразнещо”** използване от страна на мъжете. 100% от всички интервюирани дами го тълкуват както следва: 

„Когато Той използва „не си права” разбирам, че се оправдава, нападайки мен. Затова, често бъркам Оборвателния падеж с напаДАТЕЛЕН. Извинете, с ОправДАТЕЛЕН. Естествената ми реакция е да отговоря с обВИНИТЕЛЕН падеж. А дори не съм руса!” 

Мъжете не са открити за коментар на горното. 100% от тях са изпратили писмено изявление със следното съдържание:

„Не съм съгласен падежът да се нарича Оборвателен! Заявявам, че считам наименованието „ОборвИтелен” за много по-подходящо наименование за падеж изобщо. В допълнение, подмяната на уместната буква „И” с буквата „А” внася ненужен драматизъм в и без това емоционално претоварената употреба на този падеж. Аз самият дори не го ползвам!” 

 

—————————-

*Силно повлияни от спецификата на българския език, който от синтетичен такъв се е превърнал с времето в аналитичен.

**Според представително анонимно изследване на реакциите на жените към използването на Оборвателен падеж.

Източник: VJ Flow и VJ Kiflow

Неделя: 5-та 

Основен въпрос: Как да си направиш лимонада с доматен сок?

Основно (лично) откритие: Феноменално не ми върви на хазарт

Поука: Философите мълчат 

Лозунг на седмицата: Нека да е пролет!

  

Около моята пещера лятото се вихри като някакъв Калигула – лудо, неуправляемо и тиранично. Ще го разлюбя, затова тръгнах да търся пролет. Пролетта обещава лято. Тя е като едновремешна сватовница – показва ти го на рисунка от пиян, корумпиран и свръх талантлив художник. Сладките й думи преливат през ушите ти, сребърните й бижута проблясват и звънтят в яркото слънце, а във влажните й очи мамят кристални влюбени сълзи. Когато хладната й ръка хване твоята и усетиш аромата й на цъфтеж, тръгваш след нея – заробен и щастлив. 

Взех си една бохча с домати, направих си раница за бурето и потеглих през върха.   

Зарязах Крокодила на малкия плаж да се хили срещу една от акулите. Тя лавираше из рифа, а понякога се показваше внезапно иззад някоя скала, отваряйки широко беззъбата си уста. Тук Крокодила избухваше в кикот и започваше да се въргаля по пясъка, а тя се стряскаше театрално, фръцваше се и се скриваше зад скалата за нова серия.  

По пътеката още личат следите на Главатаря, отпечатани в тревите като в бетон – завинаги.  

Нагоре въздухът се разрежда и започва да мирише на горски плодове и сняг, вместо на нагорещен пясък. Нищо чудно, защото по билото има няколко миниатюрни глетчера, във всеки от които се мъдри малка кошница с точно две филийки хляб, увити в палмови листа. Някои са със сладко от боровинки, а други – с горски ягоди. И парче бяло сирене. Преди да отворя кошничката, залагах срещу себе си на един домат кое сладко ще ми се падне. Всеки път губех, както и да го пресмятах, и щастливо облизвах вкусните си пръсти.    

След едно стръмно изкачване, където растенията намаляват за сметка на скалите, открих Езерцето.  

Стъпих на най-високото и се заковах. Задъхването ми изчезна, заедно с дишането въобще. Равно място, потънало в ниска бяла мъгла, като че ли някакъв малък палав облак се е откъснал от стадото си и е заспал забравен тук. Клекоподобни криви дървохрасти извират от него, а сред изкилиферчените им тела проблясва сребърна вода. Пристъпих, а босите ми краха потънаха в белия килим на облака. Всички звуци изчезнаха, освен несигурните притупвания на сърцето ми. И тихото клямбичкане на рома в бурето. Наведох глава и минах под изкривените ръце на дръвчетата.  

То спеше там. Бреговете му са обградени от тънка, бяла ледена дантела. Прозрачна вода покрива обли шарени камъни, а точно в средата лежи гладка бяла скала. Примигнах за пръв път и видях Философа. Седеше замислен в странната си поза – с лакът върху коляното. Чу примигването ми и вдигна глава. Разпозна ме, усмихна се и изчезна. Не се стопи, нито изтлея във въздуха, нито се дематериализира. Просто, в следващия миг вече го нямаше – толкова много, сякаш не го е имало никога. Не остави дори празно място. Само спящото Езерце и недокоснатата скала.  

Не знам колко съм стояла без да дишам. Под вода издържам адски дълго, но едва ли повече от 3-4 минути. Значи, там някъде. Усетих, че кислорода ми свършва и заобиколих тихо на пръсти, изкатерих се в безшумен устрем по следващия склон и чак когато стигнах върха на прохода, загълтах жадно въздуха и се разплаках.  

Плача за пръв път откакто съм на острова, а иначе съм ревлива. Сълзите ми бяха много и когато ароматът им попи във въздуха и се смеси с уханието на сняг, се разсмях с глас. Разтоварих бурето и се завъргалях по камъните, без да спирам да се хиля. Високо в небето видях вибрираща зелена точка и разбрах, най-накрая, защо се хили Крокодилът.

Смях се с часове, докато не ме заболя корем и не се разхълцах безконтролно, от което ми стана още по-смешно, но накрая някакси спрях. Бохчата с доматите лежеше смачкана, отцеждайки прозрачна червеникава струйка и оцветяваше белите камъни. Съжалих, че бурето не е пълно с водка, за да прибавя доматения сок и да си направя Блъди Мери, но се сетих, че не пия водка. Ето, че този лаф за живота, лимоните и лимонадата не е толкова лесно приложим на практика.  

Тогава се огледах. Намирах се на билото на проход между редица високи скални възвишения и най-високия островен връх. Напред и настрани се простираше огромното плато, огряно от специалните пролетно-планински слънчеви лъчи. Цялото покрито с обикновена нашенска трева – много късичка и равна като английска ливада. Жълтите и лилави точици на минзухарите пъстрееха, а точно по средата се виеше удивителен поток. Дълбок и бавен, с абсолютно еднаква ширина във всяка точка. Отгоре изглеждаше като част от безконтролно пораснала змия, която бавно пълзи образувайки с тялото си еднакви, гладки, сребристи дъги.

Затичах щастливо надолу и почти стигнах тревата, преди да се сетя за забравеното буре. Така че, просто забих пети и без да губя инерция се втурнах обратно по нанагорнището. Когато накрая задъхана стигнах до тревата, мекият й допир потресе загрубелите ми ходила. Бях открила пролетта.  

Разскачах се и се разтанцувах, даже пях нещо с пълен глас, а скалите завибрираха в отчаян опит да се преместят накъде другаде. После заспах до потока върху топлата трева. 

Събудих се от подритването на Крокодила, вкочанена от студ. Излетяхме нагоре към лятото и неизменните малки виолончелисти кацнаха на рамото ми с традиционно разстроените си инструменти. Бяха превъзбудени и не можаха да ги настроят през целия полет до вкъщи. С Крокодила се хилехме на това в синхрон, което много ядосваше щурците и никак не им помагаше да се справят.  

В пещерата заварих един непознат мъничък макак да прави цигански колела под атриума. Оставих го на лятната му лудост и заспах. В просъница чух как счупи един сталакмит, протегнах се и го докопах за крака с едно ловко движение. Той закри очите си с ръка, но аз го погалих и го сложих да легне в краката ми.

- Спокойно – казах му. – Няма и няколко милиона години и пак ще порасне. Можем да изчакаме, но друг път да внимаваш, разбираш ли? 

Той кимна и успокоен захърка.

 

 

Предложих на блогинята, всички пишещи, които по инициатива на феминистката групово посетихме Монолози за вагината, да вземем да публикуваме по един монолог. Вижданията и стиловете ни са различни, може би ще е интересно. Може дори да е полезно. Е, може и не. 

Пиесата е забележителна. 

Целта й е да помогне за намаляване насилието над жени. Начинът й е като говори за съкровено женското – откровено.

Израстването, сексуалността (има възхитителна весела част посветена само на оргазмите – тичайте!), неравноправието, недоразуменията, неразбирането, отричането на сексуалността, истинските ужасни женски трагедии и самовнушените такива. Базирана е върху интервюта с жени – ама, всякакви - и техните разкази. Както и на отговорите им – всякакви – на няколко безумни маркер-въпроса: „Как наричате вагината?”, „Какво би носила (wear) вагината?”, „Какво би казала вагината, ако можеше да говори?”, „Как мирише вагината?”, „На какво прилича вагината?”. 

Пиесата е много искрена, разнообразна, смешна, различна. Няма драматургия, но има откровеност. Написана е за американци и на места е твърде наивна, но предвид целите й, това е съвсем разбираемо и в никакъв случай не дразни. Вагината е физическият елемент, който отличава жените. Тя естествено е интимен елемент, но докато самите жени не го познават и разбират, няма как да бъдат познавани и разбирани. Донякъде, ако не знаем коя е вагината ни, не знаем и кои сме ние. Казах – донякъде.

През цялото време не ме остави на мира натрапчивата асоциация с един разказ от Старонемския декамерон. Казва се „Безсрамница” и се разказва за една много красива девойка, харесвана и ухажвана, която се разделила със своята „срамница” (само с тази дума никой не се беше сетил да нарече вагината – в пиесата). Раздялала станала вследствие на бурен конфлинкт между двете, в който девойката обвинила срамницата, че е противна, грозна и безполезна, а срамницата нарекла девойката глупачка и изтъкнала, че тя и само тя (срамницата) е причина кавалерите да се натискат толкова на въпросната девойка. След като се разделили и срамницата хванала пътя, девойката станала безсрамница, както и била наричана, а ухажорите я изоставили до един. Горделивата срамница, от своя страна, била стъпкана на пътя, защото хората я мислели за жаба. Но, за постановката.

Актрисите са бездруго много талантливи, особено Снежина Петрова, чието изпълнение е изключително прецизно и, ами, много професионално. Вяра Коларова е забележителен комик, макар че, отдавна не бях ходила на театър и в началото ми беше трудно да възприема преекспонирането на жестовете и емоциите, които са характерни, все пак, за играта на сцена. А Цветана Манева има невероятно присъствие и излъчване. Без да е точно моят тип актриса, мисля, че е пленяваща. Изобщо, този кастинг е много адекватен.

Все пак Монолози за вагината се играе в България още от времето на Големия Взрив и на моменти се вижда колко са уморени актрисите. В един моноспектакъл умората от повторението винаги се отразява по-видимо, именно заради твърде директната комуникация със зрителите в малката зала и поради факта, че актьорите са малко и възможните взаимодействия помежду им с времето се изчерпват и износват. Но амортизациите са далеч по-малко, отколкото се опасявах, а и пиесата се играе достатъчно рядко.

Много е смешна. На места дори твърде смешна, въпреки че, самата аз спорих в полза на смешното. Определено вярвам че, за да се възприеме от толкова много хора, за някои от които самото заглавие говори за неприемливо табу, цялата тема трябва да бъде облечена в забавна форма. Мисля, че най-важната бариера, която преодолява човек, щом става въпрос за нещо ново е страхът. Не е осъзнатият страх от директна опасност, но е вътрешното безпокойство от възможността за промяна на статуквото в неизвестна, страховита посока. Затова смехът, със свойството си да отпуска и да предизвиква симпатия, преодолява тази бариера небрежно и леко, създавайки доверие и отваряйки адресанта към посланието. Отделно, много хора не могат да възприемат чуждите трагедии, както и да им ги представяш. Когато нещо е гадно, инстинктите ни карат да го отричаме. Най-малкото не приемаме, че би могло да се случи на нас и накрая го игнорираме.

Все пак, имаше някои неща, които бяха ненужно карикатуризирани, но това е стара традиция в българския театър. Сигурно е заради прословутата широка славянска душа. Ние – нейните щастливи притежатели – не сме съзнателни и отговорни, но можем да сме милосърдни. Разликата между двете се състои в позицията. Съзнателността са действията, които предприемаме, за да променим някаква несправедливост като равноправни членове на справедливо общество, а милосърдието е жест към по-слабия. От позицията на по-силния, ясно. Отделно, че нашето родно милосърдие е сълзливо и сантиментално. Както и да е, същественото е, че ако не ни разсмеят, няма да се почувстваме по-големи от хората, чиито проблеми разглеждаме и няма да изпитаме състрадание. Иначе, не знам дали оригиналната интерпретация на пиесата също не е толкова смешна. За себе си знам със сигурност, че не бих гледала нищо на подобна тема, ако не е в забавна форма – нямаше да издържа.  

Защото, от друга страна, историята, в които трагедията е осезаема и абсолютно безусловна – трагедия, която съчетава всички видове насилие, лишавайки жената вероятно завинаги от възможността за щастие – е предадена в целия й неподправен ужас. Тук има драматургия и тя внася още емоция и още трагедия, за да разкаже неща, които не би трябвало да се случват и в ада. Шокът от редуването не двете форми е голям, толкова, че на мен лично за момент ми прилоша в тъмната зала.  

 

Останах много, много доволна.

Смях се много, толкова, че съвсем наистина ме заболя коремът. После, през нощта, се разстоих и дори се уплаших. И чак тогава – нямаше как – се замислих за насилието. Пиесата ме хвана по всички параграфи. 

Насилието над жени е една от онези войни. Водят се в целия свят, по различни начини – кой по-гнусен и по-жесток от другия.  То е психологическо и физическо, внезапно-брутално и дълго-издевателско или … всичко това едновременно. Опознаването на собствената ни сексуалност, тялото ни и всички произтичаши човешки и социални феномени, могат само да ни помогнат да се харесваме и уважаваме повече, а това може да ни направи по-непримирими към всякакви форми на насилие към нас. Една такава пиеса може да подкрепи този процес, както и всяка информация, откровеността и споделянето. Не знам дали може да направи повече, защото насилието над жени е част от много по-мащабния проблем на насилието въобще.  

Но съм сигурна, че насилието над жени не бива да е законно, оправдано, традиционно и приемливо за никое общество, под никаква форма. 

 

 

 

Сет Годин много пише и говори за любопитството. Това си му е тема и той често свежда причините за световната глупост и световната скука до убиването на любопитството – било то в зародиш или не. Мен ме убеждава, особено в частта за маркетинговата глупост и скука.  

Наскоро Бащата на Най-добрия Приятел на сина ми спомена, че предупредителните надписи ни правят с времето все по-глупави, безпомощни и подчинени.  

Например „Внимание, кафето е горещо!” или паят, или каквото там дават в МакДоналдс. Или „Пази си главата!”. Или дори „Пази си краката!”, какъвто превод чух на „Watch your step” в някакъв филм наскоро. Или „Внимание, хлъзгав под!” или автоматичните врати на трамваи и автобуси, пищящият сигнал в колата, който те подсеща да си сложиш колана. В т. нар. по-развити държави тези предупреждения са още повече, отколкото тук. 

Табелната индустрия, твърдеше Бащата, процъфтява спестявайки на компании и държавни институции огромни суми от съдебни дела, които пострадалите при хлъзгане върху хлъзгав под и изгаряне с горещо кафе биха водили срещу тях.  Те ни манипулират.

Днес, прочитайки поста на г-н Годин озаглавен No userservicable parts inside се сетих, че общата им идея с Бащата, е че предпазвайки ни уж от рискове, ака – грижейки се за нас, тайнствените „те” въщност ни ограничават и роботизират. Придвижвайки се доверчиво от табела до табела се оставяме да направляват стъпките ни, влизаме в коловоза и доброволно се продаваме в робство. Обръщаме си главите накъдето ни кажат и те - горките ни тиквички, постепенно се изпразват откъм любопитство, амбиции и изследователски дух, докато не почнат да дрънчат съвсем на кухо, колчем ги фраснем в някоя твърденискостояща улична табела.*

Аз, обаче, се заядох с Бащата. Донякъде, защото неконформизмът му често отива твърде далеч и заприличва на обикновен анархизъм. И донякъде, защото наистина съществува друга гледна точка. Удобство. За хора като мен, които и без това са родени с някакъв вграден антигравитационен дивайс - неуправляем, впрочем, много често предупредителните табели се оказват спасителни. Ужасно съм завеяна и въпреки че, съм уж интелигентен възрастен човек, наистина съм в състояние най-безхаберно да изпия парещото кафе и после да плюя и да подскачам в центъра на търговска зала в МакДоналдс. Но и не съм сама.  

Тази вселена е толкова информационно претоварена, че понякога се чудя как не е потънала в околовселенския океан или каквото там се случва с претоварените вселени. Информацията е предимно спам, и макар че, всеки ден се учим в движение да го игнорираме, той си остава там някъде в главите ни. Стои като непрекъснат шумов фон, правейки с времето мозъците ни на каша, която – сами разбирате – вече не отговаря на първоначално заложените технически параметри. Тогава на помощ идват табелите. Не е нужно да мислиш, просто караш по спасителното въже и оцеляваш. Ясно е, че на МакДоналдс не им пука дали ще се опаря или не, а дали ще ги съдя или не. Ама надписът помага. Ясно е също, че алкохолните компании биха предпочели да консумираме с удоволствие и без мярка, но пишат друго, защото самите потребители ги задължават, понеже не могат сами да се ограничат. 

Тук Бащата, много ядосан, вкара тежката артилерия. Страхът, а не удобството е това, което ни кара да вървим по табелите. Да заставаме на летището на километричната опашка и да чакаме, като овце на заколение да ни събуят обувките, да ни пребъркат чантите или дори телесните отвърстия, само защото някой би могъл да застраши сигурността ни. Същите тези хора, които съвсем законно биха застреляли всеки, който влиза в къщата им непоканен, се влачат примирено към охраната, за да съблекат там свободата и достойнството си. И с примирението на овце твърдят, че го правят защото са реално заплашени. А всъщност, дългогодишното следване на уж невинните предупредителни табели ги е превърнало в зомбирани страхливци, които не задават въпроси и не поемат никакви рискове. 

Ей, удари ме право в сърцето.  

А вие, какво мислите?

—————–

* Впрочем, има няколко особено агресивни на Хан Крум, внимавайте! 

** Снимката е оттук

Неделя: 4-та

Основен въпрос: По колко въпросителни (?) върви една удивителна (!)?

Основно откритие: 2 монети тежат повече от цял сандък

Поука: Любовта няма спирачки

Лозунг на седмицата: Всеки домат – бомба, всяко буре с ром – летяща крепост срещу липсата на идеи.   

 

 

 

Нямало ме е цели две седмици??? Кей, разбирам, че може да стана досадна с това „аууу колко време ли мина”, ама, карамба, как минаха??? И ето тук се питам, аджеба, дали две серии по три въпросителни се равняват на 5 удивителни – моята твърда граница за нормалност.

Първо мързелувах, после бях заета - това е положението. Просто дойдоха пирати, това е.

Явиха се петима, с голям сандък, но не и кораб, доплуваха безпрепятствено през всички мореплавателни драми на рифа, който – мислех си – състрадателно изолира малкото ми плажче, летящите крокодили и прекрасната ми пещера. Паркираха сандъка на пясъка. Бяха мокри, мръсни, дрипави и беззъби, толкова органични, че в първия миг се почувствах безпомощна като акула, и то в средата на собствената си територия. Но един добре прицелен шут с боса пета изгони малкото, мазно чудовище Страх и ми мина.

После си помислих, че се ще е уместно да проявя гостоприемство. Все пак имам бездънно буре с първокласен ром - грозно ще е да не го споделя с тези ценители. Но реших да изчакам. Входът на пещерата е естествено замаскиран, а те дори не се огледаха - направо взеха да си крещят. Скрих се по-навътре и чувах само колкото да си запиша по-ефектните изрази, което и направих.

Обаче после не издържах. От залата с атриума тръгва галерия – една от много, които, въпреки че се заклех да не изследвам, все пак проверих. Е, за щастие, тази свършва твърде наблизо и има една величествена екстра – карстова дупка в тавана, която е някак съвсем лесно достъпна. Скалата там е супер удобна за катерене, а и аз надобрявам. Така че, я изкачих и излязох точно над плажа. Оставаше ми само да легна по корем, да скръстя ръце под брадичката си и да … шпионирам. Ок, знам всичко. Не е хубаво, не е честно – направих го. Гледах ги отгоре и дори успях да схвана за какво толкова спорят. Драма голяма.

Имали уговорка да поделят съкровището си посредством една самоубийствена система редуваща предложения, гласуването им и убиване. Главатарят, обаче, се оказа чист византиец – успя да скара всички, принуди ги да гласуват неговото предложение, после раздаде 3 (три) златни монети на двама от тях и честно си прибра целия остатък. Четиримата други направо побесняха, псуваха и викаха, но наистина нямаше какво да направят. Те са хора на честта. Затова си взеха бакшиша и, за да не са съвсем капо, блъснаха Главатаря на пясъка и отплуваха – през рифа и към големия тюркоазен океан. Падайки, Главатарят им си фрасна главата в ръба на сандъка и бавно, като в балет, затвори очи и припадна.

Крокодилът, знаете кой, долетя иззад скалите от юг, ухили се и кацна до сандъка. Слязох при него, а той като никога стоя мирно и кротко, докато натоваря свръх тежкия сандък върху импровизираното седло, собствено производство, на гърба му и метна отгоре му Главатаря. После пеша, хилейки се, дотътри плячката ми до средата на моя атриум-хол и я стовари, тресейки се от смях. Дадох му един домат за награда и той отлетя, забърсвайки половината ми хендмейд мебели с опашка – прави го нарочно, за да ме дразни.

Главатарят си спеше, затова го довлякох до леглото си и взех да броя парите. Опитах се да построя кула, но на 997-мата монета се срутваше. Почувствах се като някаква кръстоска между Сизиф, Крез и Дребосъчето, затова се отказах и прибрах всичко отново в сандъка.

Седнах на плажа да помисля и точно тогава един избягал нос взе да пори вълните около брега, шмъркайки застрашително и плашейки до смърт беззъбите акули. Разсмях се като крокодил и пак нищо не измислих. Скочих във водата при него, гонихме се и се гмуркахме, докато той не ми помаха за сбогом и гордо отплува към океана – тюркоазения.

На брега ме чакаше Главатарят.

-         Две монети много тежат – каза. – Много повече от цял сандък.

Замълчах си на това, обличайки палмовата поличка.

-         Искам ром – добави Главатарят с гладните си сини очи.

Кимнах към пещерата и той се затътри олюлявайки се. Пред входа пак падна балетно и го завлачих вътре. Напълних по един кокосов орех с ром, а той само леко повдигна вежди като видя бурето. Веднага позна, че е от бездънните бурета. Изгълта своя орех на един дъх, избърса се с ръкав и се ухили. После ми разказа как потънал корабът им.

Бил направен от точно 1000 дъски. Всеки ден една се чупела, а те я хвърляли в морето и я подменяли със здрава от другия край. Преди два дни останала само една – средната. Били 42-ма души върху нея и сандъка. Издавили се всички, освен 5-тима. Всеки се държал за една страна на сандъка, а Главатарят седнал на капака. Така доплували до мен.

-         Защо точно тук? – попитах най-накрая.

-         За да ти дам това – отговори Главатарят. Бръкна в джоба на препатилото си палто и извади малка шнола. Сребърна, отрупана с миниатюрни черни диаманти. – Някой те обича. Не съм аз – оправда се.

-         Знам, споко.

Сложих си шнолата, свирнах на Крокодила и отлетяхме към Вечните Доматени Поля. Той много обича да ходи там, лети над тях и тихичко се киска, щастлив да вдъхва аромата им. Сам не може да го прави, не разбирам защо, но съм напълно доволна от положението – той се нави да ме транспортира с минимум хилене, друсане и номера, а аз го водя веднъж дневно да лети над Полята.

Кръжахме над тях, докато черните диамантчета в косата ми не погълнаха цялата дневна светлина и останаха само звездите. Трите щуреца – както всяка вечер - кацнаха на лявото ми рамо. След кратко скърцане, успяха да настроят виолончелата си и засвириха точно в ухото ми. Крокодилът направи широк вибриращ завой и отлетяхме към пещерата. Щом кацнахме, веднага се просна до вече спящите си събратя и моментално засънува. Позяпах го как се превива от смях в съня си – зъбеше се и се тресеше, а понякога се обръщаше по гръб и риташе с крака във въздуха. 

Прибрах се в пещерата. Както и очаквах беше празна, сандъкът с монетите липсваше, а върху капака на бурето още вибрираше нож, забит върху бележка. Веднага изтичах навън, но плажът тихо белееше под звездите, а листата на палмите над скалите трептяха от нощния бриз.

Върнах се при бележката.

„Жилайа ти прийатно тарсене. Збогом и благодарйа за ромът.

ПС: зех си нйаколко домата, манийажки са!!!!!”

 

Оттдолу имаше нарисувана груба карта на съкровище. Пиратите са такива традиционалисти.

 

 

____________________

 

сандъкът

 

Сега виждам, че споделям мнението на Вера. Е, засилила съм този пост вече, а и предвид коментарите при нея, явно трябва да се даде едно рамо. Много хейтър, много…

Мрънкането срещу празника на влюбените стана по-истерично от самия празник (който си е истеричен, без съмнение). Бил комерсиализиран, бил въобще комерсиален в същността си, нямал корен, не, имал си той корен, ама не бил български корен, било гадно за тези, в които никой не е влюбен, не можело човек спокойно да се навечеря от празнуващи, аман от женски лиготии и т.н.

Аре стига, че вече отдавна престана да е оригинално. Да не говорим, че оригиналността не те прави щастлив, а любовта и споделянето й – могат.

Който все пак държи да е оригинален – да празнува любовта.

Предлагам всички под строй, и без да се блъскаме, да дадем своя данък на търговците на Романтика^ТМ* – от производителите на спортни автомобили, диаманти и малки острови, до продавачките на опърпани кокичета.

И да не реват тинейджърките, че нямали гадже и никой не им подарявал нито острови, нито кокичета. Да се обадят на майките си например, или на приятелите си и да им кажат, че ги обичат. Да им вземат някакво малко подаръче, а в случая с майките – по-добре да свършат нещо полезно вкъщи.

Всеки** е обичан от някого. В най-най-лошия случай този някой още не знае.

Въпросът е кого обичаш ти и как. Бас държа, че всички понякога имаме нужда да ни се напомня, че обичаме и че любимите ни имат нужда да им показваме любовта си. Ето, напомня ни се. Като не я показваме всеки ден, което щеше да ни направи наистина щастливи – да я празнуваме поне веднъж годишно.

От мен да мине, може и да не е на 14-ти.

———————– 

* Това ^ТМ го откраднах от Никола. Ми, много ми хареса и не се стърпях.

** Колкото и да е странно, вероятно това се отнася дори и за коментатори No.2 и No.3 под Вериния пост.

Или, иначе казано, Честита Новата Китайска Година!

По-точно значи (или поне силно се надявам, че значи): Пожелавам ви благоденствие!

Мда. Днес носете червено, но не и бяло. Ако сте пропуснали червеното за деня, можете да си облечете червената пижама или друго (не)спално бельо довечера. И не чистете. И бъдете добри, щедри и усмихнати цял ден.

Годината е на Плъха, а това - казват - е добре. Но те винаги така казват. Пожелавам на всички да се окаже вярно!

неделя: 2-ра

основен въпрос: С кого съм?

основно откритие: Зъбите в природата са константен брой

поука: Времето е в нас, без майтап

лозунг на седмицата: “Понякога, не винаги е уместно”  

Как мина цяла седмица?

Островното време фучи наоколо без видима цел и във всички посоки. Опитах да се настроя, но биологичният ми часовник гръмна с тихичко „пук”. Поцъка, поцъка, после се разцъка като шевна машина (цъкцъкцъкцъкцък), после като умиращ робот (цъъъък цъъъъъък цъъъъъъъъ ъъъ к), а сега от него стърчат само пружинки и като ходя, ръся зъбни колелца. Оказа се полезно, защото съм зле с ориентацията дори и тук, където се чувствам супер-пауърд и на няколко пъти щях да се загубя без малките зъбчати маркерчета.

Което ме подсеща за зъбатите крокодили, ниско прелитащи над и около пещерата. Любопитни са като макаци, твърде дружелюбни и, най-вече, необяснимо весели. Вместо да ронят крокодилски сълзи, както е по сценарий, те непрекъснато се кискат, показвайки по цели три реда блестящи зъби, някои с изискани метални шини на черепчета, сърчица и други символи. Впрочем, видях една акула съвсем без зъби да се мотае около рифа - има някаква история тук. Не ми стори нещастна, но когато Пипи дойде ще помоля да я прегледа, за всеки случай.

В пещерата ефектното осветление е забележително. Сталактитите светят надолу, а сталакмитите нагоре. Само сталактоните излъчват хомогенно сияние, а постоянната температура е около 20 C. Е, вечер малко се стопля, но не съм я мерила.

Просто се излежавах там няколко дни, зяпайки звездите нощем. Сутрин плувам в прибоя около рифа, малко е страшничко, но кроула ми е шампионски и много се забавлявам. Първият път, когато видях акулата щях да се удавя от страх - нагълтах вода и направо ми причерня, но мярнах голям приветлив надпис “БЕЗ ПАНИКА”. Даже я подгоних на шега след това, от което вече ме е срам, защото горката акула не е съобразителна колкото мен и май доста се уплаши. Ще й се реванширам като я запозная с Пипи.

В пещерата има цели пет просторни зали, като първата е с атриум. Но не е цял, а се състои от няколко дупки, през които вечер се виждат звездите, а денем слънчевата светлина влиза на едри снопове, в които танцуват пеперуди и колибрита. Миатюрните птички са привлечени от винарките, които прекарват краткия си живот около бездънното буре с ром. Пеперудите идват само, за да се правят на прима-балерини под светлината на „прожекторите”. Понякога им ръкопляскам, великодушно и учтиво.

В пещерата има и няколко галерии, които водят навътре. В едната намерих щайга с домати, подредени красиво, всеки с малка лепенка: „Никола & Имеджънъри Френдс Фуудс ЕООД”. Размазващи домати, ухаят на пръст и слънце, а вкусът им е …, мога само това да ям.

Ще изследвам по-обстойно галериите, когато ми се прииска да открия съкровището. И първо ще изчакам компания за него. Адска скука е да търсиш съкровище сам.  

Някой ден ходих до езерото. Чистият ром взе да ми писва и тръгнах да си търся изпросеното дайкири, или поне джулеп. Отначало опитах да хвана летящ крокодил, но все не можех да го възседна. Първо кацна точно до мен и застана неподвижно, като добре обучена камила, но обратно на известните ми камили, колчем се опитвах да го яхна, се изправяше рязко и аз тупвах назад с един крак във въздуха. След няколко такива опита се сетих, че той дори няма уши, с които да го управлявам и реших да оставя тази работа на майсторите. Да не говорим, че непрекъснато се хилеше, от което целият вибрираше и се тресеше, така че, взех да си представям по-скоро пътуване с трабант, отколкото елегантно реене из облаците. То и облаци няма.

Беше си дълго пътешествие. Не открих пътека и трябваше да се изкачвам почти до върха, за да пресека планината. Минавайки в подножието му, все пак се изкуших и го изкачих и него, ей така - за кеф. Гледката е главозамайваща точно както и от всеки друг връх, а най-отгоре има малка скална ниша, която ми се стори обитаема. Не че видях някакви артефакти, които да го доказват. Просто имах едно такова натрапчиво усещане, че някой друг също е там. Нека си се крие засега, това е свободен остров.

Слизането беше дълго. Видях Ю! в другия край на езерото. Седеше замислена на един камък, с крака във водата. До нея, един малък макак се опитваше да я имитира, но за него нямаше камък и някак си не му се получаше много добре. Във водата наблизо се появяваха водни кръгове и изчезваха сякаш от и към нищото. Хм.

Над ливадата, до езерото беше паркиран Станиславския Дирижабъл. Крокодилите спяха под сянката му, макар че, един от тях ми намигна - ясно кой. Надявам се да не раздрънка на всички за жалките ми опити да пътувам с него. До Дирижабъла стоеше малка рекламна табелка с надпис:

„Кожен салон, климатик … изобщо всички екстри”

Оказах се таргет, затова веднага се качих. Обстановката е мноого луксозна, неочаквано стилна и някак дигитална. Седалките са свръх ергономични, приемат формата на тялото. До всяка има елегантен панел с тъчскрийн и множество светлинки, отпред малък монитор, а под него - разгъваща се масичка за лаптоп. Нямаше никакви стюарди, нито други пътници, но имаше кабина - наглед херметизирана, с непроницаеми стъкла. Почуках съвсем аналогово, за всеки случай, но отговор нямаше. Харесах си една седалка и се пльоснах в нея да размишлявам.

Не стана. Първо, защото съм натоварила Размисли с тази задача и просто няма как да стане и второ, защото видях бутона с надпис „уместно облекло”. Естествено, че веднага го натиснах - поличките от палмови листа са ми досадно еднакви, а други дрехи нямам. Някъде от тавана с трясък падна капак и от дупката изскочи закачалка с прелестна лятна рокля тип „прегърни ме”, като ме стресна до подскок. Сандалите направо ми паднаха на главата, но няма нищо – бяха прекрасни, с тънки кожени лентички и прозрачно токче. Все пак, в следващия модел може да се усъвършенства системата за доставка.

Премених се щастливо и категорично натиснах бутонче с надпис „дайкири”. От малка вратичка пред мен изплува едно бананово, подрънквайки леко с трошения лед. На табличката до него се мъдреше елегантна визитка: 

„Комплименти от K-Bar” и отдолу: „За Голямото Откриване - следвай кокосовите орехи!”.

Ухилих се като пират на късмета си, облегнах се леко назад и затворих очи.

Събудих се, завита с леко памучно одеало. Изходът зееше отворен, сандалите ми се въргаляха на пътеката, а над пилотската кабина бягаше учтив електронен надпис. „Последна спирка: „Пещерата”. Благодаря Ви, че избрахте нас! Надявам се пътуването Ви да е било приятно”. А отдолу, с по-малки мигащи букви:

“Много смешно хъркаш “

 

 

 

————————————-

Картинките, натрупани така безогледно върху картата на острова са копирайт на съответните си притежатели:

Акула, Макак, Колибри, Дирижабъл, Доматите май са фри, Крокодил.

Една слънчева зимна сутрин се събудих твърде рано от неистов лай. Заслушах се, не че имах друг избор. Бъстър лаеше като … хм, като актьор, който си преправя гласа в най-различни варианти или като смяна на радиостанции. Ту леко врещейки, ту ръмжейки, ту някак въпросително.  

Заварих го в кухнята, застанал срещу прозореца на фурната, който е донякъде огледален, да комуникира шумно с рътсъБ.

Изгледа ме бегло, притупа с опашка и пак се втренчи в рътсъБ. Позяпаха се накланяйки глави, после внезапно, по котешки, се хвърлиха един срещу друг. Нацелиха си носовете снайперистки точно и - пак едновременно, като боксьори - отстъпиха с леко изскимтяване от страна на Бъстър, а рътсъБ си мълчеше. Седнаха на задни лапи и Бъстър пак подкара въпросителния лай. Отсреща рътсъБ само отваряше уста като риба. Повториха номера с удрянето на носа няколко пъти за забавление на уважаемата публика - мен, която вече цвилех от смях.

После Бъстър изведнъж смени тактиката. Обърна се, финтирайки, строго наляво и после рязко наобратно, като успя да си захапе опашката с едно единствено, ловко „щрак”. Рядко му се случва да я докопа от първия път и мисля, че се почувства доста горд, че е успял така да се изфука пред рътсъБ. Обикновено опашката му все се изплъзва, шмугва се зад него и се налага да я дебне после бая дълго, докато тя забрави за надвисналата опасност и, трепкайки, навлезе в обсега на зъбите му. Сега я държеше здраво и не я пусна, макар че, загуби баланс и тупна настрани. Обаче, последното му даде шанс - леко подбелвайки очи - пак да погледне в рътсъБовата посока.  

Направо му увисна ченето, като видя, че и рътсъБ е направил съвсем, ама съвсем същия номер. Изпусна и опашка и всичко, буквално се спихна пред очите ми. Когато се посъвзе, стана, наведе заплашително глава, замръзна в тази поза и заръмжа толкова презрително и страшно, че горкия безгласен рътсъБ отстъпи и … изчезна.   

 

Е, това последното не го видях добре, защото вече припках към тоалетната с криви, смешни подскоци. На излизане трябваше да бутам вратата - Бъстър се беше пльоснал да ме чака отпред изтощен и само се пързаляше по пода. Когато пуснах душа и затичах към спалнята за хавлия, той веднага скокна, грабна своята постелка и ентусиазирано се втурна по петите ми. 

 

Хлопнах му вратата на банята под носа.