неделя: 2-ра

основен въпрос: С кого съм?

основно откритие: Зъбите в природата са константен брой

поука: Времето е в нас, без майтап

лозунг на седмицата: „Понякога, не винаги е уместно“  

Как мина цяла седмица?

Островното време фучи наоколо без видима цел и във всички посоки. Опитах да се настроя, но биологичният ми часовник гръмна с тихичко „пук”. Поцъка, поцъка, после се разцъка като шевна машина (цъкцъкцъкцъкцък), после като умиращ робот (цъъъък цъъъъъък цъъъъъъъъ ъъъ к), а сега от него стърчат само пружинки и като ходя, ръся зъбни колелца. Оказа се полезно, защото съм зле с ориентацията дори и тук, където се чувствам супер-пауърд и на няколко пъти щях да се загубя без малките зъбчати маркерчета.

Което ме подсеща за зъбатите крокодили, ниско прелитащи над и около пещерата. Любопитни са като макаци, твърде дружелюбни и, най-вече, необяснимо весели. Вместо да ронят крокодилски сълзи, както е по сценарий, те непрекъснато се кискат, показвайки по цели три реда блестящи зъби, някои с изискани метални шини на черепчета, сърчица и други символи. Впрочем, видях една акула съвсем без зъби да се мотае около рифа – има някаква история тук. Не ми стори нещастна, но когато Пипи дойде ще помоля да я прегледа, за всеки случай.

В пещерата ефектното осветление е забележително. Сталактитите светят надолу, а сталакмитите нагоре. Само сталактоните излъчват хомогенно сияние, а постоянната температура е около 20 C. Е, вечер малко се стопля, но не съм я мерила.

Просто се излежавах там няколко дни, зяпайки звездите нощем. Сутрин плувам в прибоя около рифа, малко е страшничко, но кроула ми е шампионски и много се забавлявам. Първият път, когато видях акулата щях да се удавя от страх – нагълтах вода и направо ми причерня, но мярнах голям приветлив надпис „БЕЗ ПАНИКА“. Даже я подгоних на шега след това, от което вече ме е срам, защото горката акула не е съобразителна колкото мен и май доста се уплаши. Ще й се реванширам като я запозная с Пипи.

В пещерата има цели пет просторни зали, като първата е с атриум. Но не е цял, а се състои от няколко дупки, през които вечер се виждат звездите, а денем слънчевата светлина влиза на едри снопове, в които танцуват пеперуди и колибрита. Миатюрните птички са привлечени от винарките, които прекарват краткия си живот около бездънното буре с ром. Пеперудите идват само, за да се правят на прима-балерини под светлината на „прожекторите”. Понякога им ръкопляскам, великодушно и учтиво.

В пещерата има и няколко галерии, които водят навътре. В едната намерих щайга с домати, подредени красиво, всеки с малка лепенка: „Никола & Имеджънъри Френдс Фуудс ЕООД”. Размазващи домати, ухаят на пръст и слънце, а вкусът им е …, мога само това да ям.

Ще изследвам по-обстойно галериите, когато ми се прииска да открия съкровището. И първо ще изчакам компания за него. Адска скука е да търсиш съкровище сам.  

Някой ден ходих до езерото. Чистият ром взе да ми писва и тръгнах да си търся изпросеното дайкири, или поне джулеп. Отначало опитах да хвана летящ крокодил, но все не можех да го възседна. Първо кацна точно до мен и застана неподвижно, като добре обучена камила, но обратно на известните ми камили, колчем се опитвах да го яхна, се изправяше рязко и аз тупвах назад с един крак във въздуха. След няколко такива опита се сетих, че той дори няма уши, с които да го управлявам и реших да оставя тази работа на майсторите. Да не говорим, че непрекъснато се хилеше, от което целият вибрираше и се тресеше, така че, взех да си представям по-скоро пътуване с трабант, отколкото елегантно реене из облаците. То и облаци няма.

Беше си дълго пътешествие. Не открих пътека и трябваше да се изкачвам почти до върха, за да пресека планината. Минавайки в подножието му, все пак се изкуших и го изкачих и него, ей така – за кеф. Гледката е главозамайваща точно както и от всеки друг връх, а най-отгоре има малка скална ниша, която ми се стори обитаема. Не че видях някакви артефакти, които да го доказват. Просто имах едно такова натрапчиво усещане, че някой друг също е там. Нека си се крие засега, това е свободен остров.

Слизането беше дълго. Видях Ю! в другия край на езерото. Седеше замислена на един камък, с крака във водата. До нея, един малък макак се опитваше да я имитира, но за него нямаше камък и някак си не му се получаше много добре. Във водата наблизо се появяваха водни кръгове и изчезваха сякаш от и към нищото. Хм.

Над ливадата, до езерото беше паркиран Станиславския Дирижабъл. Крокодилите спяха под сянката му, макар че, един от тях ми намигна – ясно кой. Надявам се да не раздрънка на всички за жалките ми опити да пътувам с него. До Дирижабъла стоеше малка рекламна табелка с надпис:

„Кожен салон, климатик … изобщо всички екстри”

Оказах се таргет, затова веднага се качих. Обстановката е мноого луксозна, неочаквано стилна и някак дигитална. Седалките са свръх ергономични, приемат формата на тялото. До всяка има елегантен панел с тъчскрийн и множество светлинки, отпред малък монитор, а под него – разгъваща се масичка за лаптоп. Нямаше никакви стюарди, нито други пътници, но имаше кабина – наглед херметизирана, с непроницаеми стъкла. Почуках съвсем аналогово, за всеки случай, но отговор нямаше. Харесах си една седалка и се пльоснах в нея да размишлявам.

Не стана. Първо, защото съм натоварила Размисли с тази задача и просто няма как да стане и второ, защото видях бутона с надпис „уместно облекло”. Естествено, че веднага го натиснах – поличките от палмови листа са ми досадно еднакви, а други дрехи нямам. Някъде от тавана с трясък падна капак и от дупката изскочи закачалка с прелестна лятна рокля тип „прегърни ме”, като ме стресна до подскок. Сандалите направо ми паднаха на главата, но няма нищо – бяха прекрасни, с тънки кожени лентички и прозрачно токче. Все пак, в следващия модел може да се усъвършенства системата за доставка.

Премених се щастливо и категорично натиснах бутонче с надпис „дайкири”. От малка вратичка пред мен изплува едно бананово, подрънквайки леко с трошения лед. На табличката до него се мъдреше елегантна визитка: 

„Комплименти от K-Bar” и отдолу: „За Голямото Откриване – следвай кокосовите орехи!”.

Ухилих се като пират на късмета си, облегнах се леко назад и затворих очи.

Събудих се, завита с леко памучно одеало. Изходът зееше отворен, сандалите ми се въргаляха на пътеката, а над пилотската кабина бягаше учтив електронен надпис. „Последна спирка: „Пещерата”. Благодаря Ви, че избрахте нас! Надявам се пътуването Ви да е било приятно”. А отдолу, с по-малки мигащи букви:

„Много смешно хъркаш „

 

 

 

————————————-

Картинките, натрупани така безогледно върху картата на острова са копирайт на съответните си притежатели:

Акула, Макак, Колибри, Дирижабъл, Доматите май са фри, Крокодил.