Daily Archive

Сет Годин много пише и говори за любопитството. Това си му е тема и той често свежда причините за световната глупост и световната скука до убиването на любопитството – било то в зародиш или не. Мен ме убеждава, особено в частта за маркетинговата глупост и скука.  

Наскоро Бащата на Най-добрия Приятел на сина ми спомена, че предупредителните надписи ни правят с времето все по-глупави, безпомощни и подчинени.  

Например „Внимание, кафето е горещо!” или паят, или каквото там дават в МакДоналдс. Или „Пази си главата!”. Или дори „Пази си краката!”, какъвто превод чух на „Watch your step” в някакъв филм наскоро. Или „Внимание, хлъзгав под!” или автоматичните врати на трамваи и автобуси, пищящият сигнал в колата, който те подсеща да си сложиш колана. В т. нар. по-развити държави тези предупреждения са още повече, отколкото тук. 

Табелната индустрия, твърдеше Бащата, процъфтява спестявайки на компании и държавни институции огромни суми от съдебни дела, които пострадалите при хлъзгане върху хлъзгав под и изгаряне с горещо кафе биха водили срещу тях.  Те ни манипулират.

Днес, прочитайки поста на г-н Годин озаглавен No userservicable parts inside се сетих, че общата им идея с Бащата, е че предпазвайки ни уж от рискове, ака – грижейки се за нас, тайнствените „те” въщност ни ограничават и роботизират. Придвижвайки се доверчиво от табела до табела се оставяме да направляват стъпките ни, влизаме в коловоза и доброволно се продаваме в робство. Обръщаме си главите накъдето ни кажат и те - горките ни тиквички, постепенно се изпразват откъм любопитство, амбиции и изследователски дух, докато не почнат да дрънчат съвсем на кухо, колчем ги фраснем в някоя твърденискостояща улична табела.*

Аз, обаче, се заядох с Бащата. Донякъде, защото неконформизмът му често отива твърде далеч и заприличва на обикновен анархизъм. И донякъде, защото наистина съществува друга гледна точка. Удобство. За хора като мен, които и без това са родени с някакъв вграден антигравитационен дивайс - неуправляем, впрочем, много често предупредителните табели се оказват спасителни. Ужасно съм завеяна и въпреки че, съм уж интелигентен възрастен човек, наистина съм в състояние най-безхаберно да изпия парещото кафе и после да плюя и да подскачам в центъра на търговска зала в МакДоналдс. Но и не съм сама.  

Тази вселена е толкова информационно претоварена, че понякога се чудя как не е потънала в околовселенския океан или каквото там се случва с претоварените вселени. Информацията е предимно спам, и макар че, всеки ден се учим в движение да го игнорираме, той си остава там някъде в главите ни. Стои като непрекъснат шумов фон, правейки с времето мозъците ни на каша, която – сами разбирате – вече не отговаря на първоначално заложените технически параметри. Тогава на помощ идват табелите. Не е нужно да мислиш, просто караш по спасителното въже и оцеляваш. Ясно е, че на МакДоналдс не им пука дали ще се опаря или не, а дали ще ги съдя или не. Ама надписът помага. Ясно е също, че алкохолните компании биха предпочели да консумираме с удоволствие и без мярка, но пишат друго, защото самите потребители ги задължават, понеже не могат сами да се ограничат. 

Тук Бащата, много ядосан, вкара тежката артилерия. Страхът, а не удобството е това, което ни кара да вървим по табелите. Да заставаме на летището на километричната опашка и да чакаме, като овце на заколение да ни събуят обувките, да ни пребъркат чантите или дори телесните отвърстия, само защото някой би могъл да застраши сигурността ни. Същите тези хора, които съвсем законно биха застреляли всеки, който влиза в къщата им непоканен, се влачат примирено към охраната, за да съблекат там свободата и достойнството си. И с примирението на овце твърдят, че го правят защото са реално заплашени. А всъщност, дългогодишното следване на уж невинните предупредителни табели ги е превърнало в зомбирани страхливци, които не задават въпроси и не поемат никакви рискове. 

Ей, удари ме право в сърцето.  

А вие, какво мислите?

—————–

* Впрочем, има няколко особено агресивни на Хан Крум, внимавайте! 

** Снимката е оттук