Daily Archive

Неделя: 5-та 

Основен въпрос: Как да си направиш лимонада с доматен сок?

Основно (лично) откритие: Феноменално не ми върви на хазарт

Поука: Философите мълчат 

Лозунг на седмицата: Нека да е пролет!

  

Около моята пещера лятото се вихри като някакъв Калигула – лудо, неуправляемо и тиранично. Ще го разлюбя, затова тръгнах да търся пролет. Пролетта обещава лято. Тя е като едновремешна сватовница – показва ти го на рисунка от пиян, корумпиран и свръх талантлив художник. Сладките й думи преливат през ушите ти, сребърните й бижута проблясват и звънтят в яркото слънце, а във влажните й очи мамят кристални влюбени сълзи. Когато хладната й ръка хване твоята и усетиш аромата й на цъфтеж, тръгваш след нея – заробен и щастлив. 

Взех си една бохча с домати, направих си раница за бурето и потеглих през върха.   

Зарязах Крокодила на малкия плаж да се хили срещу една от акулите. Тя лавираше из рифа, а понякога се показваше внезапно иззад някоя скала, отваряйки широко беззъбата си уста. Тук Крокодила избухваше в кикот и започваше да се въргаля по пясъка, а тя се стряскаше театрално, фръцваше се и се скриваше зад скалата за нова серия.  

По пътеката още личат следите на Главатаря, отпечатани в тревите като в бетон – завинаги.  

Нагоре въздухът се разрежда и започва да мирише на горски плодове и сняг, вместо на нагорещен пясък. Нищо чудно, защото по билото има няколко миниатюрни глетчера, във всеки от които се мъдри малка кошница с точно две филийки хляб, увити в палмови листа. Някои са със сладко от боровинки, а други – с горски ягоди. И парче бяло сирене. Преди да отворя кошничката, залагах срещу себе си на един домат кое сладко ще ми се падне. Всеки път губех, както и да го пресмятах, и щастливо облизвах вкусните си пръсти.    

След едно стръмно изкачване, където растенията намаляват за сметка на скалите, открих Езерцето.  

Стъпих на най-високото и се заковах. Задъхването ми изчезна, заедно с дишането въобще. Равно място, потънало в ниска бяла мъгла, като че ли някакъв малък палав облак се е откъснал от стадото си и е заспал забравен тук. Клекоподобни криви дървохрасти извират от него, а сред изкилиферчените им тела проблясва сребърна вода. Пристъпих, а босите ми краха потънаха в белия килим на облака. Всички звуци изчезнаха, освен несигурните притупвания на сърцето ми. И тихото клямбичкане на рома в бурето. Наведох глава и минах под изкривените ръце на дръвчетата.  

То спеше там. Бреговете му са обградени от тънка, бяла ледена дантела. Прозрачна вода покрива обли шарени камъни, а точно в средата лежи гладка бяла скала. Примигнах за пръв път и видях Философа. Седеше замислен в странната си поза – с лакът върху коляното. Чу примигването ми и вдигна глава. Разпозна ме, усмихна се и изчезна. Не се стопи, нито изтлея във въздуха, нито се дематериализира. Просто, в следващия миг вече го нямаше – толкова много, сякаш не го е имало никога. Не остави дори празно място. Само спящото Езерце и недокоснатата скала.  

Не знам колко съм стояла без да дишам. Под вода издържам адски дълго, но едва ли повече от 3-4 минути. Значи, там някъде. Усетих, че кислорода ми свършва и заобиколих тихо на пръсти, изкатерих се в безшумен устрем по следващия склон и чак когато стигнах върха на прохода, загълтах жадно въздуха и се разплаках.  

Плача за пръв път откакто съм на острова, а иначе съм ревлива. Сълзите ми бяха много и когато ароматът им попи във въздуха и се смеси с уханието на сняг, се разсмях с глас. Разтоварих бурето и се завъргалях по камъните, без да спирам да се хиля. Високо в небето видях вибрираща зелена точка и разбрах, най-накрая, защо се хили Крокодилът.

Смях се с часове, докато не ме заболя корем и не се разхълцах безконтролно, от което ми стана още по-смешно, но накрая някакси спрях. Бохчата с доматите лежеше смачкана, отцеждайки прозрачна червеникава струйка и оцветяваше белите камъни. Съжалих, че бурето не е пълно с водка, за да прибавя доматения сок и да си направя Блъди Мери, но се сетих, че не пия водка. Ето, че този лаф за живота, лимоните и лимонадата не е толкова лесно приложим на практика.  

Тогава се огледах. Намирах се на билото на проход между редица високи скални възвишения и най-високия островен връх. Напред и настрани се простираше огромното плато, огряно от специалните пролетно-планински слънчеви лъчи. Цялото покрито с обикновена нашенска трева – много късичка и равна като английска ливада. Жълтите и лилави точици на минзухарите пъстрееха, а точно по средата се виеше удивителен поток. Дълбок и бавен, с абсолютно еднаква ширина във всяка точка. Отгоре изглеждаше като част от безконтролно пораснала змия, която бавно пълзи образувайки с тялото си еднакви, гладки, сребристи дъги.

Затичах щастливо надолу и почти стигнах тревата, преди да се сетя за забравеното буре. Така че, просто забих пети и без да губя инерция се втурнах обратно по нанагорнището. Когато накрая задъхана стигнах до тревата, мекият й допир потресе загрубелите ми ходила. Бях открила пролетта.  

Разскачах се и се разтанцувах, даже пях нещо с пълен глас, а скалите завибрираха в отчаян опит да се преместят накъде другаде. После заспах до потока върху топлата трева. 

Събудих се от подритването на Крокодила, вкочанена от студ. Излетяхме нагоре към лятото и неизменните малки виолончелисти кацнаха на рамото ми с традиционно разстроените си инструменти. Бяха превъзбудени и не можаха да ги настроят през целия полет до вкъщи. С Крокодила се хилехме на това в синхрон, което много ядосваше щурците и никак не им помагаше да се справят.  

В пещерата заварих един непознат мъничък макак да прави цигански колела под атриума. Оставих го на лятната му лудост и заспах. В просъница чух как счупи един сталакмит, протегнах се и го докопах за крака с едно ловко движение. Той закри очите си с ръка, но аз го погалих и го сложих да легне в краката ми.

- Спокойно – казах му. – Няма и няколко милиона години и пак ще порасне. Можем да изчакаме, но друг път да внимаваш, разбираш ли? 

Той кимна и успокоен захърка.