Градинският живот също се нуждае от ресурси – въздух, вода, ром, паста, тоалетна хартия и дори консерва пълнени чушки. Ерго, пазаруването става част от него в един хубав момент. Колкото по-лошо е времето, толкова е по-хубав моментът.

 

Безветрието си замина, издухано от вятъра и мокро от нощния дъжд. Хубаво време за пазар. Пазарът, собствено, е осезаема дупка в безвремието, защото налага управление на МПС и колкото-по-кратък-толкова-по-добре набег срещу най-близкия склад на едро. В Черноморец, Созопол или в Метро Бургас. Както е известно, в България, терминът „склад на едро” представлява чисто маркетингов трик – складът всъщност продава на крайни клиенти и на възможно най-добрите цени околовръст, без наистина да са еквивалентни на цените на едро. Дори стоките са в единична опаковка, с изключение на тези в Метро, разбира се, и това е прекрасно. Черноморският такъв стои най-близо, което намалява времето прекарано в управление/возене на МПС, съдействайки за поддържане на дупката в безвремието в минимален размер, търговски вид и вид удобен за логатримуване в едно. За съжаление, въпросът за краткостта на набега често е престъпно пренебрегван, докато не стане твърде късно и осъзнаеш как тракаш по клавиатурата в опит да опишеш неописуемото.

 

Пример за неописуемо е курортът Черноморец. Което е добра новина, защото няма да го описвам – само една кръчма.

 

Натоварихме щастливо кошницата с гореописаните стоки от първа необходимост и опиянени от шопинга, решихме да вечеряме там. Аз, не знам защо, дълбоко вярвам в поговорката „с питане до Цариград се стига” и нямайки абсолютно никаква идея къде е безопасно да се вечеря се допитах до първата продавачка.

-          Надолу по улицата има едно заведение с кораб отпред – сподели тя с готовност. – Там е много добре, вкусно, а и е доста евтино. Има и още едно – Капитанска среща.

Беше убедена, симпатична, а отговорът й неочаквано адекватен на въпроса, така че ни нави.

Корабът се оказа стара продънена лодка и докато я оглеждахме до нас се приближи най-странното подобие на maître d’ (както ги нарича г-н Пратчет*), което съм срещала в краткия си, изпълнен с вълнения живот. Висок момък с капитанска шапка, раирана фланелка и всички аксесоари на пиратски главатар, включително клюнообразен нос, акулска усмивка, обици и дори затъкнат в панталоните револвер. На снимката е нарочно леко блърнат, защото телефонът ми просто адски се изложи.

- Добър вечер? Да ви помогна? Масичка за двама ли?

- Аааха…

- Ето тази там, само да я почистят и е ваша.

 

Седнахме, хилейки се като ученички на метр д’ Цирка и на сервитьорите, облечени и те, кой от кого по-нелепо – с верните фланелки, различни морски шапки, включая един със съответната старовремска перука и един доста сладък, но пък кисел.

Нашият беше рижав смотльо с висящи панталони и глупава, дружелюбна усмивка, обградена от стотици лунички. Адски приличаше на представата за юнга, толкова, че неволно се възхитих на подбора – помислих, че само отсервира и ми се стори много адекватно точно такъв като него да се мотае наоколо и да забърсва. Оказа се действащ сервитьор.

- Коя риба е прясна? – пита Приятелката ми.

- Ами тя всичката е прясна, да е била замразена най-много от ден-два.

- А от по-големите риби, кои бяха с по-малко кости.**

- Ами (2), нямам представа, те на мен всички са ми еднакви според костите.

 

Следва моята поредна епична битка за вегетарианска храна. Нямаше почти нищо, естествено.

- Картофеното пюре от какво го правите? – питам обречено. – От готово пюре или от истински картофи?

- Ами (3), нямам представа (2)… знам ли? Аз много не ги разбирам тези неща. Сигурно е от картофи, от какво да е? – усмихва се мило той, и аз се усмихвам заразено в отговор.

 

В началото на тази епопея съм поръчала Plomari, което Юнгата чинно е записал.

- Това поломари къде го видяхте? – пита накрая.

- Никъде. Не съм чела – отговарям, разлиствайки мърлявото меню с един пръст, – мислех, че има.

Стискаме си ръцете на Tsantali и шопска с белени домати („може ли?” – „може!”) и той леко нетъпеливо отлита към кухнята.

 

Докато чакаме, се наслаждаваме на обкръжението. Заведението е пълно, а не е малко. В съответствие с демографската статистика по улиците на Черноморец, и тук, в кръчмата, 99% от посетителите говорят на мйеко. Музиката е непозната за мен, мазна, вносна чалга. До нашата маса се подвизава хипер-активно 3 годишно момиченце – много сладко, но от тия, за които казват, че имат вагарец в гащите. В нейния случай може и да не е само израз, защото по едно време ги свали насред кръчмата, – за ужас на майка си – беше напердашена и й поразмина.

 

Юнгата се яви с узо без лед и малко тъжна шопска салата.

- Салата с белени домати – усмихна се пак така широко.

- Е, как белени? – учуди се Приятелката ми, зяпайки в чинията. – Те дори краставиците не са белени!

 

Та така. Нейната скумрия беше сивкава на цвят и вкус, но пък калмарите по созополски ги биваше неочаквано много.

Пък и сметката беше 24 лева за две води, едно узо, калмари, скумрия, шопска салата и чушки с доматен сос. Хлябът май е безплатен. Подозирам, че мидено-калмарените ястия и дребните риби, всъщност са им силни в тази кръчма, обаче няма кой да провери***.

 

Но какво ли значение има, като й забравих името… 

 

Айде, и поздрави на Металика от слънчева Градина!

 

 

 

 

 

—————————–

* Прочетох Going Postal!!!(!!)

 

** Приятелката ми е много смешна, защото всъщност не обича риба, но тук се напъва да я яде, като непрекъснато се старае да поръча риба, която… не е риба.

 

*** Аз не ям живи неща, а тя – миди и дребни риби, което ни прави напълно безполезни в случая. По-лошото е, че после разочаровахме и Двойния Съсед, който ни почерпи от неговия специалитет миди с ориз…, а беше направил дори и бульон от миди.