Археология, глигани и дежа вю

 

 

Беглик таш, тракийското светилище, се намира в резервата Ропотамо, в рамките на парка на бившата резиденция Перла, която през соца беше недостъпна за простосмъртни.

 

Изгубени

 

Лично аз, я посетих за пръв път на 25-ти май 94-та, все още нелегално, защото тогава пък резерватът беше недостъпен, или поне за коли. Но от друга страна, вече беше съвсем сигурно, че са престанали да стрелят без предупреждение. Беше още напълно диво място, оградено и твърде изкусително за търсачите на приключения, като мен и Тогавашното ми Другарче за Игра. Е, намерихме си приключение, но пък успяхме да се загубим. Разбира се, през нощта. Тоест загубихме се първо по светло, но се намерихме едва през нощта. Бяхме се добрали до устието на Ропотамо, пеша по пътеката от Аркутино. Вилняхме цял ден на тамошния прекрасен тогава плаж – абсолютно щастливи и сами като Адам и Ева* и, за още по-интересно, решихме да се върнем през забранената Перла и после по шосето.

 

Първо се пошляхме безгрижно из самотната гора, като успяхме да срещнем повечето местни животински видове: зайци, сърни, елени, фазани и глигани, без змиите. Със всички се разминавахме с учтива предпазливост, включая глиганската двойка, която дори не ни обърна внимание, а просто пресече пътя пред нас. Чудовищните пълчища от гладуващи комари**, от своя страна, ни обърнаха 100 % внимание. Мисля, че изобщо не можеха да повярват на късмета си – цели двама възрастни хора с голи (и зверски изгорели) ръце, лица, вратове и крака, пълни догоре с млада кръв с приятен анасонов акцент.

 

По някое време разбрахме, че сме се изгубили. Отначало този факт, вместо да ни стресне, ни изпълни с неуместен ентусиазъм, но след като се помотахме 2 часа, търсейки някакви следи от човешко присъствие, взехме да гледаме по коренно различен начин на нещата. Приключението изведнъж оголи зъби и се превърна в Премеждие. За късмет, намерихме асфалтова алея, а после и други и вървяхме по тях в тъмното, докато не ни се дорева от шубе, жажда и самота. Накрая имаше дори ограда, която трябваше да прескачаме, но някакси успяхме да излезем на шосето на няма и 5-6 км от Аркутино, където беше колата. Ясно е, че никой не се нави да качи на стоп двама полуголи луди, увити с общ чаршаф и размахващи противокомарни клонки. Преживяването беше уникално и незабравимо – страшно тогава и удивително, сега.

 

Дежа вю

 

Разказвам всичко това, защото имах натрапчиво дежа вю, когато видях Беглик Таш. Нещо ме глождеше, още докато се въртяхме с колата из Перла.

 

Паркирахме пред странния двуезичен трансперант, подминахме надписа „Вход 2 лв.”, защото нямаше на кого да ги дадем и поехме по черния път – ГДВ, Приятелката ми, синът ми, Най-добрият му Приятел и супер доволният Бъстър. След два метра всички истерично се пръскахме с аутан, без кучето. Жегата беше още по-плътна в гората, поради липсата на достъп за бриза, но разходката беше много приятна – кратка, равна и автентично горска.

 

После стигнахме голяма поляна. В началото й се извисява стара, дървена пусия за глигани. Пак се ядосах, когато я видях. Мразя ги тези ловджийски номера. Викачите подгонват животните към поляната, а ловците безрисково ги застрелват отгоре като доближат. Докато разярено описвах тази гадна процедура на сина си, изведнъж загрях, че вече съм виждала точно тази пусия и тази поляна, и пътя, и някои от алеите. Само не си спомнях да съм виждала камъните на светилището. И после се сетих за Загубването***.

 

В следващия половин час досаждах на всички, връхлетяна от спомени, изскачащи като попъпи, пълнещи главата ми и крещящи за внимание. Веднага взех да си представям и друго развитие на нашето приключение с Другарчето. Уморени от лутане намираме подслон в храсталака, до някой голям объл камък, и на сутринта, оцелели се събуждаме с нова надежда, оглеждаме се и я! какво да видим? Спали сме върху жертвения олтар на тракийско светилище. (Брр!) Обаче после ставаме известни, дават ни по новините и някой ден разказваме на внуците. Или си мълчим за откритието си, за да не ни хванат и така в някой слънчев следобед се оказва, че световно (не)известният Беглик таш било нашето си лично, забравено свелилище. Е, всичко това нямаше как да се случи – най-малкото щяхме да се подслоним върху пусията, а не в храсталака. Даже май си я бяхме набелязали. Така де, ако можехме да се върнем обратно до нея.

 

 

Беглик таш

 

Светилището е много интригуващо, някой ден минете да го видите, стига с тия коктейли и пържене. Следите от човешко присъствие са твърде заличени от времето, за да ги разпознае окото на лаика-неархеолог. Но въпреки това, има някакъв дух – големите обли камъни, странната им подредба, дори home-made табелките – лист А4**** – отбелязващи Часовника, Олтара, Трона и прочее. Усещането е някак изветряло, но имаш чувството, че цялата околност е попила древни ритуали и странни разбирания, стара звездна светлина и загубени знания. Всичко това не се включва автоматично, а изисква определена нагласа и малко тишина. Значи, не водете деца, нито куче. Нито пък мен.

 

 

Глигани

 

Докато разглеждахме, освен Загубването, основната тема беше глиганската. Колко са опасни глиганите, когато ги ядосаш и кой къде ще избяга ако срещнем ядосани глигани, и какво ще правим с горкия Бъстър, който не може да се катери по дърветата.

 

На края на светилищната област има голям объл камък, после е гората. А оттам ме зяпаше възголемичък, тъмнокафяв глиган. Зяпнах го и аз, но ме разсея раздвижването около него – оказа се, че са няколко и, за мой ужас, си имат и бебета*****. Прецених, че е назрял моментът да се паникьосам и веднага се заех. Отне ми части от милисекундата.

След още една минутка напрегнато шепнене и трескава предислокация всички подтичвахме безславно по пътеката в индийска нишка. Първо синът ми, после аз, после Най-добрият приятел, после Бъстър, влачещ ГДВ, накрая Приятелката ми. След 10-тина крачки Бъстър най-накрая надуши глиганите и изнервено излая.

- Шшшт! – прошепнахме в петгласен синхрон и той озадачено млъкна. Няколко минутки се чуваха само бързите ни стъпки и шумното му дишане.

 

Щом излязохме при входа на светилището, придобихме смелост за още няколко жалки телефонни снимки върху Трона на жреца. Повече, за да замажем малодушното бягство. Все пак, не ни се мотаеше в този район и пак така, леко припкайки, си тръгнахме. При пусията пресрещнахме човек, когото великодушно предупредихме за глиганската опасност.

- И какво, нападат ли? – усмихна се той.

- Мнее, ама… Имат бебета и… така.

Това го заинтригува и той почти се устреми нататък.

- Абе, то няма проблем с тях… – обади се след малко ГДВ. – Обаче, трябваше да се махнем, заради Бъстър. „Така си е”, съгласихме се Всички, успокоени и оправдани.

 

 

После развеселени поехме към колата, а Бъстър душеше като невидял всяко камъче и тревичка. Чудехме се, колко ли нови миризми има за него тук, като някаква цяла неизследвана област на познанието, в по-голямата си част – неразгадаема. За по-любознателните кучета трябва да се направят кучешки енциклопедии. Натискаш с лапа върху картинка на сърна, например, и тя излъчва съответната миризма, може и звук. А на глиганската картинка пише с големи мигащи букви – не го дразни!

 

Накрая събрахме цял багажник дърва, с които запалихме огъня, който догаря тук.

 

 

* Ние, обаче, имахме и мастика.

** Интересно, нямаше конски мухи. Знаете ги, известни са още и като щръклици. Хапят като бесни кучета и ти оставят огромна, боляща цицина. Утешителното е, че за целта трябва първо да кацнат, което е предотвратимо чрез истерично ръкомахане, яко пищене или сложни псувни, според пола. Обаче, точно в Ропотамо, има и едни оси с размери на малко врабче, които адски приличат на щръклиците и, с които в никакъв случай не трябва да се отнасяте по гореописаният начин, защото много се дразнят и жилят в полет. Наскоро спорихме с ГДВ, кога им е сезонът на тези чудовища и аз твърдях, че ги има много напролет, ама сега като се замисля, май не съм права. Докато се лутахме тогава из Перла не срещнахме.

*** Даже не Загубването, а направо Застрелването, като погледна картата. Беглик Таш е в посока точно обратна на шосето. Вървяли сме на юг-югоизток, вместо на югозапад-запад. И сме стигнали почти до изхода към Приморско, който е на 15-тина километра от Аркутино (по шосе), но сме се върнали някак си наобратно и май излязохме близо до речния кей на Ропотамо.

*** Братята италианци или гърци, отдавна да са сложили спретнати заграждения, постоянни табелки и 10-тина евро вход. Поддържам тази практика – нещата се запазват, някакви правилни организации или общински бюджети печелят, а и като маркетингов трик работи – туристите го тачат повече, щом се плаща.

***** Не знам дали глиганките са като тигриците, ревниви и раздразнителни около своите малки, но някакси хич не щях да проверявам. 

Въпрос за 100… златни медала

 

Олимпиадата започна, протече и свърши и много, ама много, народ се изказа.

 

То не бяха завоалирани послания от рода на „Олимпиадата на сапун!”, то не бяха сложни калкулации на тема „Колко от данъците, дето-(се-опитвам-да)-не-плащам отиват за „витамини” в професионалния спорт“ и прочее и прочее.

 

Имам само един въпрос.

 

Ако България беше на първо място с общо 100 златни медала, как щяхте да реагирате?

 

Замъкът – година по-късно

Това се вижда, като минеш през арката

 

Вече е изложен в цялата си прелест пред очите на любопитните човеко-куфари, прелитащи по околосозополската полу-магистрала. Не можах да устоя да не го наобиколя отново.

 

Накачулихме се в есмакса на Идеалния, четирима възрастни и три деца и след особено сложния избор на завой към Равадиново, замъкът блесна в полето пред нас. Децата бяха предварително подковани, че ще посещават именно замък и когато накрая го видяха, бяха стигнали твърде далеч във фантазиите си по темата.

-         Уау!!

-         Еееейй! Замъкът!!! Вижте, замък!!!

-         Прилича ми на замъка на Малката русалка!

-         Но не е във вода.

-         Точно като нейния е.

-         Но не е във вода!

-         Аз виждам с ума си водата около него.

-         Ааа…

И така нататък.

 

Най-фрапиращата разлика, в сравнение с миналата година, е входната такса от 5 лв., за децата безплатно. Но пък плащайки я, минаващ под внушителна арка, силно наподобяваща триумфална такава. Аз съм твърдо „за”. На който му е е толкова интересно да разглежда, може в замяна да сложи своята скромна лепта в предприятието, нали така. Едва ли Жоро изкарва някакви луди пари от вход, но поне би могъл да покрива обяда на хората си с тях. Все е нещо.

 

Първо забелязах, че езерцето с Моста на Влюбените е обезводнено и в средата му е импровизирана работилница за сталакмити на открито. Оказа се, че в голяма зала на подземието са изградили нещо като изкуствена скала от тях. Пуснали са й вода, сложили са й кичозни шарени светлини и сега цялото съоръжение наподобява туристическа част от пещера*. Но пък в предверието стои пиано. Идеалният дори изсвири мелодията от StarWars, макар без една нота. Прозвуча ми тъжно – тъкмо научих, че батерията на фотоапарата е свършила.

 

Част от Моста на Влюбените, с невероятната градина около него и една малка принцеса

 

Иначе, особено развитие няма**. Кулите са сдобили остри, облицовани в метал върхове, както и прочее разнообразни метални орнаменти в убито зелено, убито червено или аха-да-е-златно, накацали под прозорците им. На вторият и третият етажи, от вътрешната страна, има просторни зали, където миналата година стояха струпани живописни платна в засукани тежки рамки. Сега картините са подпряни в подземието, а прилежащите към залите широки тераси, с изглед към езерото са увенчани със сложни метални парапети.

 

В предверието на подземието - импровизирана изложба.

 

Изобщо, видимо е, че металът е актуалната страст към момента. Където и да влезеш – някои стаи са почти завършени – се въргалят елементи от орнаменти и облицовки. Най-вече, току пред входа, се мъдрят два невероятно огромни човешки крака, направени от заварени една за друга, произволно изкривени метални пръчки. Отдалече материалът изглежда като абстрактна кафява дантела, отблизо – също. Както се чу, краката са само началото на колосална статуя на Спартак***. Човекът, който го изработва май няма план. Или, както каза Приятелката ми, не са му номерирани елементчетата. Просто си се катери там и заварява ли, заварява, по слух. И се справя удивително добре. Стигнал е до глезена на единия крак и до прасеца на другия. Когато се покатери, е видно, че въпросният прасец спокойно побира 3-ма души.

 

Друг, набиващ се на очи материал, е дървото. По неизмазаните подове и покрай недовършените стени се въргалят, подпират и всячески мотаят разни парчета дърворезба. На места се срещат и резбовани мебели.

 

Отделно, имам чувството, че Жоро сериозно е увеличил колекцията си от антикварни предмети. Има легла, ракли, тоалетки и какво ли още не, във всякакви стилове. Можеш да попаднеш в стая, на чиято стена виси графитен копринен балдахин, но леглото го няма – имаше едно в подземието, с колони. Но има странен кремав шкаф в буржуазен барок, с розички и листенца и като цяло – порцеланов вид. И тоалетка.

 

Като говорим за еклектика, материалите, използвани за стените също са всякакви – тухли-четворки, итонги и, може би, обикновен бетон. Самите стени на места са дебели по половин метър, според стандарта за замъци, а другаде са си просто нашенски мижави преградки.

 

Децата:

 

Иначе, паркът си е същият. Градинарят си знае работата. Езерото си е на мястото – красиво, обградено от върби – водните колела са си там, патиците също. А лебедите бяха излезли да се попощят и пофръцкат на брега. Страхотна гледка са – три бели и три черни.

 

Един от черните лебеди позира с готовност. Обаче, белите са още по-красиви.

 

Проведена е и известна предислокация на другите животински видове. Отделени в специален кът, подобен на зоопарк, съжителстват зайци, кокошки, пуйки, какво-беше-още и дори едно куче. До църквата – все още недовършена – видяхме и три пауна****, от които избягах. Щипят. Не тези, конкретно, а по принцип.

 

Децата май най-много се зарадваха на представителите на фауната.

 

Чудехме се групово, дали всъщност Замъкът ни харесва. За прилежащия парк с езерото съм сигурна, за апартаментите с еркерите, за терасите и за прозорците, обвити в бръшлян, също. За ароматната алея от другата страна – също също. Като се замисля, изглежда достатъчно. Самата сграда вече ми се струва претупана, но пък ако отседна там, няма по цял ден да се блещя срещу фасадата. Ще си пия кафето на терасата сутрин и ще си зяпам широката панорама към обратното-на-морето, следобед ще чета книги под светлия прозорец и ще вися на чаша охладено вино на терасата, под бръшляна. А вечер ще седя край езерото и ще разказвам приказки за замъци и принцеси.  

 

 

 

*Макар че, досега не бях виждала в пещерите да слагат разноцветно осветление. Много кич.

**Твърде вероятно е, от гледна точка на Жоро, да вземе да се окаже, че са се скъсали от бачкане цяла година, но за лаика замъкът си остава далеч от завършването. Все пак е доста голям и явно ще съдържа твърде много и разнообразни замъко-акценти.

*** Това е само слух, засега. А отделно, първоначално Приятелката ми каза, че щяло да е статуята на Давид на Микеланджело. Онази, чието копие радва тълпите на Piazza della Signoria, в любимото Фиренце. Чудех се дали да не си оставя номера на майстора, да ми звънне, като почне да прави прословутата давидова пишка – ей това щеше да си струва да го видя.

**** Освен ако не са били фазани, например.

Бяла дъга

Частичното затъмнение е завършило, напълно.

 

Синкавата земна сянка е преплувала лицето на луната и плахият ентусиазъм на звездите отново избледнява във все по-настойчивия блясък на небето. Огънят е догорял в краката ни, но безветрието бави нощния студ. Напитките ни са уморени в полупразните чаши, ние – не. Сънят търпеливо чака реда си, изместен от лениво блаженство. Лунните отблясъци във водата, незабелязано за нас, са се превърнали в мътно сияние, натежало о т топла пара.

 

Внезапно във въздуха се отваря огромна невидима врата, от която с изненадваща сила лъхва струя горещ, плътен въздух. Но изумлението ни е потушено в постоянна, категорична топлина и всяко движение успокоено замира.

 

Мъглата настъпва. Бавно и неумолимо покрива всичко с тежка, почти гореща влага. Извира сякаш отвсякъде. Първо заличава хоризонта, после скрива всички светлини и вече заливът е напълно девствен, далече от всяка цивилизация, захвърлен в царството на някакво невидимо приказно чудовище.

 

Скоро вече сме съвсем другаде. Мястото е непознато, звуците – неразпознаваеми, белите облаци на мъглата – непонятно хомогенни. Луната е само твърде ярко петно от сребриста светлина, а короната на голямото дърво зад караваните е двуизмерна сянка на себе си, проектирана върху грееща в мътно-бяло стена. Гледам към морето, но не различавам дори тънката нишка на прибоя. Невидимата вода все така ме привлича, но вече не си представям прегръдката й, нито вкуса й. Почти мога да видя как плавно навлизам в бялото, но не плувам, а вървя с отмерени крачки, докато прозрачната му пелена неумолимо се уплътнява след мен. Взирам се настойчиво след собствения си изчезващ силует и просто така – внезапно – я виждам.

 

Не изплува, не се появява, не се развива. Просто е там – измамно близка, на няколко метра в морето – идеална дъга от невъзможно бяло, някак си тежка от невидими цветове и пухкава от лекото движение на мъглата.

 

Зяпам унесено, без звук или движение. Емоциите ще дойдат после, засега съм почти вцепенена. Само в главата ми нещо работи трескаво. Пресмята, сравнява, прелиства с истерична упоритост всеки спомен, всеки опит, всяко зрънце натрупана информация, в безутешно усилие да именува, това което виждат очите ми.

  

- Леле! Никога не съм виждал такова чудо! – възкликва по детски ГДВ.

- Какво е? – Питам някак по инерция, защото все още някаква част от мен отказва да възприема.

- Лунна дъга…*

 

 

 

* Всъщност това, което ние видяхме е lunar fogbow – двоен феномен – хем дъга от мъгла, хем нощна, но не е лунна дъга.  Било е в момента докато мъглата (поне в тази си плътност) все още не е била излязла на сушата, а луната е била зад гърба ни. Нямам думи. Тоест, имам си и дори се опитах да ги подредя по-горе, но… Ето още малко картинки, но на никоя дъгата не е съвсем като нашата – хем морска, хем лунна, мдаа.

Лъвове и камили

 

 

 

 

Истински лъвове на Градина, разбира се, няма. Но има едни истински камили, които плажуват на Липите до Синеморец.

 

Ексдарк Лорд, който ми прати снимките, смята, че това е много добър знак за развитието на черноморския туризъм, говори за сериозно разширяване на пазара и открива нови неподозирани хоризонти*. Може хуманоидните туристи да намаляват, но това не бива да спира прогреса. Лично аз, на този етап мога да кажа, че се радвам на една такава камилска перспектива. Харесвам руснаците, както и германците, и дори англичаните харесвам, но камилите имат няколко основни преимущества като туристи. Спокойни са, не крещят, не бият децата ти**, биха давали по-големи бакшиши*** (ако им позволяваха джобни, което явно е въпрос на време) и, като цяло, оставят след себе си само екологични отпадъци. И плюят само когато ги предизвикаш.

 

От друга страна, на Градина няма нито руснаци, нито камили. Това, разбира се, не прави Градинската фауна по-бедна откъм интересни видове.

 

Например, местната адаптирана версия на лъвски прайд е група, вероятно фамилно свързана, от трима-четирима мъже, три-четири жени и няколко деца. Появяват се всеки ден към 9:30 на плажа, разпъват се сравнително бързо, като това е единственият момент, в който се чуват гласовете на жените, подвикващи след някое нетърпеливо или пречкащо се дете. Тъй като нетърпеливите деца в природата нямат навика да спират да вилнеят само от подвикванията на жените, се намесва Водачът на Прайда – висок, здрав мъж, с плътен мякащ рев:

- ЕЕЕЕЙ! Я, ела тука бе! Какво ти се каза на тебе, бе, а?!! Ш’ти счупя черепа най-накрая, аз на тебе! Ааааама, лайно омотано!!

След тези мъдри напътствия и още малко суетене всичко е разтворено, опънато и подредено за плаж.

 

През цялото време на плажуването Водачът на Прайда стои изправен, с ръце на кръста, раменете леко приведени, с гръб към морето и командва. Изпълнява и ролята на вратар, като вратата е границата на мокрия пясък, а топките са децата****. Той зорко следи всичките си подопечни, наставлява ги високо и ясно, и само отвреме-навреме някое от хлапетата му се удря в ръката, ама лекичко. Понякога ги пуска във водата, като в този случай отново стои изправен и с гръб към хоризонта, ама нагазил до колене, да кажем. Отделно, може да бъде наблюдаван гушнал едно дете с едната ръка и влачещ друго извън водата.

Другите мъже са безгласни. Има само един Претендент, – по-висок, по-снажен и по-млад от Водача – който току се изправя до него (ако щете вярвайте, винаги под 90 градуса, никога с лице или до него), несъзнателно изтъквайки по-високия си ръст и неосъществените си претенции. Мен ако пита, има още много, много хляб да изяде.

 

 

* Според Ексдарк Лорд, това са любимите камили на богат арабски шейх, който в пристъп на авантюризъм е решил да ги повери на грижите на местните туроператори. Това оптимистично твърдение  се дължи на естествената еуфория, която настъпва след края на всеки мрачен период и е разбираемо. А всъщност, камилите просто са позвънили тук-там и са избрали най-добрата оферта – пустинен плаж. Това, че плажът вече не е пустинен не е по тяхна вина – те просто пътуват по-бавно. Примерно, 10-15 години.

 

** Бях ням свидетел как руска тетка с вид на хипопотам-албинос се нахвърли върху седемгодишното дете на Уникалната и Идеалния, защото ударило нейното с надуваем меч. С това сложи край на мирната руско-българска война, която дечицата разиграваха до този момент и за малко да я превърне в истински кървав международен конфликт.

 

*** По-големи от тези, които дава който и да е чужденец. Макар че, за американците се говорят добри неща в някои среди. При тях задължителните бакшиши били солидни и тук някак си карат по инерция. Сега не ми скачайте заради това твърдение – ясно е, че братската американска страна е голяма, голяма и се радва на разнообразни нрави и бакшиши.

 

**** Всъщност, мъжките лъвове в реалните прайдове, никога не са били снимани да се занимават с малките, нито да проявяват каквато и да е активност, докато си почиват, но въпреки това…