Това се вижда, като минеш през арката

 

Вече е изложен в цялата си прелест пред очите на любопитните човеко-куфари, прелитащи по околосозополската полу-магистрала. Не можах да устоя да не го наобиколя отново.

 

Накачулихме се в есмакса на Идеалния, четирима възрастни и три деца и след особено сложния избор на завой към Равадиново, замъкът блесна в полето пред нас. Децата бяха предварително подковани, че ще посещават именно замък и когато накрая го видяха, бяха стигнали твърде далеч във фантазиите си по темата.

-         Уау!!

-         Еееейй! Замъкът!!! Вижте, замък!!!

-         Прилича ми на замъка на Малката русалка!

-         Но не е във вода.

-         Точно като нейния е.

-         Но не е във вода!

-         Аз виждам с ума си водата около него.

-         Ааа…

И така нататък.

 

Най-фрапиращата разлика, в сравнение с миналата година, е входната такса от 5 лв., за децата безплатно. Но пък плащайки я, минаващ под внушителна арка, силно наподобяваща триумфална такава. Аз съм твърдо „за”. На който му е е толкова интересно да разглежда, може в замяна да сложи своята скромна лепта в предприятието, нали така. Едва ли Жоро изкарва някакви луди пари от вход, но поне би могъл да покрива обяда на хората си с тях. Все е нещо.

 

Първо забелязах, че езерцето с Моста на Влюбените е обезводнено и в средата му е импровизирана работилница за сталакмити на открито. Оказа се, че в голяма зала на подземието са изградили нещо като изкуствена скала от тях. Пуснали са й вода, сложили са й кичозни шарени светлини и сега цялото съоръжение наподобява туристическа част от пещера*. Но пък в предверието стои пиано. Идеалният дори изсвири мелодията от StarWars, макар без една нота. Прозвуча ми тъжно – тъкмо научих, че батерията на фотоапарата е свършила.

 

Част от Моста на Влюбените, с невероятната градина около него и една малка принцеса

 

Иначе, особено развитие няма**. Кулите са сдобили остри, облицовани в метал върхове, както и прочее разнообразни метални орнаменти в убито зелено, убито червено или аха-да-е-златно, накацали под прозорците им. На вторият и третият етажи, от вътрешната страна, има просторни зали, където миналата година стояха струпани живописни платна в засукани тежки рамки. Сега картините са подпряни в подземието, а прилежащите към залите широки тераси, с изглед към езерото са увенчани със сложни метални парапети.

 

В предверието на подземието - импровизирана изложба.

 

Изобщо, видимо е, че металът е актуалната страст към момента. Където и да влезеш – някои стаи са почти завършени – се въргалят елементи от орнаменти и облицовки. Най-вече, току пред входа, се мъдрят два невероятно огромни човешки крака, направени от заварени една за друга, произволно изкривени метални пръчки. Отдалече материалът изглежда като абстрактна кафява дантела, отблизо – също. Както се чу, краката са само началото на колосална статуя на Спартак***. Човекът, който го изработва май няма план. Или, както каза Приятелката ми, не са му номерирани елементчетата. Просто си се катери там и заварява ли, заварява, по слух. И се справя удивително добре. Стигнал е до глезена на единия крак и до прасеца на другия. Когато се покатери, е видно, че въпросният прасец спокойно побира 3-ма души.

 

Друг, набиващ се на очи материал, е дървото. По неизмазаните подове и покрай недовършените стени се въргалят, подпират и всячески мотаят разни парчета дърворезба. На места се срещат и резбовани мебели.

 

Отделно, имам чувството, че Жоро сериозно е увеличил колекцията си от антикварни предмети. Има легла, ракли, тоалетки и какво ли още не, във всякакви стилове. Можеш да попаднеш в стая, на чиято стена виси графитен копринен балдахин, но леглото го няма – имаше едно в подземието, с колони. Но има странен кремав шкаф в буржуазен барок, с розички и листенца и като цяло – порцеланов вид. И тоалетка.

 

Като говорим за еклектика, материалите, използвани за стените също са всякакви – тухли-четворки, итонги и, може би, обикновен бетон. Самите стени на места са дебели по половин метър, според стандарта за замъци, а другаде са си просто нашенски мижави преградки.

 

Децата:

 

Иначе, паркът си е същият. Градинарят си знае работата. Езерото си е на мястото – красиво, обградено от върби – водните колела са си там, патиците също. А лебедите бяха излезли да се попощят и пофръцкат на брега. Страхотна гледка са – три бели и три черни.

 

Един от черните лебеди позира с готовност. Обаче, белите са още по-красиви.

 

Проведена е и известна предислокация на другите животински видове. Отделени в специален кът, подобен на зоопарк, съжителстват зайци, кокошки, пуйки, какво-беше-още и дори едно куче. До църквата – все още недовършена – видяхме и три пауна****, от които избягах. Щипят. Не тези, конкретно, а по принцип.

 

Децата май най-много се зарадваха на представителите на фауната.

 

Чудехме се групово, дали всъщност Замъкът ни харесва. За прилежащия парк с езерото съм сигурна, за апартаментите с еркерите, за терасите и за прозорците, обвити в бръшлян, също. За ароматната алея от другата страна – също също. Като се замисля, изглежда достатъчно. Самата сграда вече ми се струва претупана, но пък ако отседна там, няма по цял ден да се блещя срещу фасадата. Ще си пия кафето на терасата сутрин и ще си зяпам широката панорама към обратното-на-морето, следобед ще чета книги под светлия прозорец и ще вися на чаша охладено вино на терасата, под бръшляна. А вечер ще седя край езерото и ще разказвам приказки за замъци и принцеси.  

 

 

 

*Макар че, досега не бях виждала в пещерите да слагат разноцветно осветление. Много кич.

**Твърде вероятно е, от гледна точка на Жоро, да вземе да се окаже, че са се скъсали от бачкане цяла година, но за лаика замъкът си остава далеч от завършването. Все пак е доста голям и явно ще съдържа твърде много и разнообразни замъко-акценти.

*** Това е само слух, засега. А отделно, първоначално Приятелката ми каза, че щяло да е статуята на Давид на Микеланджело. Онази, чието копие радва тълпите на Piazza della Signoria, в любимото Фиренце. Чудех се дали да не си оставя номера на майстора, да ми звънне, като почне да прави прословутата давидова пишка – ей това щеше да си струва да го видя.

**** Освен ако не са били фазани, например.