Да вземе да се окаже, че днес имам празник, Световен Ден на Вегетарианството. Ето, ще си кажа веднъж завинаги.

 

Да, наистина съм вегетарианка, от 8 години. Не, не ям пиле и риба, уважаеми парижани*. Не, не съм веган, а лакто-вегетарианец, което ще рече, че консумирам и млечни произведения, демек сирена, мляко и прочее. Лично аз понякога ям дори и яйца, но те по принцип не влизат в менюто на лакто-вегетарианците. Не, не ме притеснява, че млякото също има животински произход, защото то не представлява самото животно**. И тук следва въпросът с причините.

 

Вегетарианец съм по политически причини, както ги наричам. Това пък ще рече, че не го правя с цел здравословно хранене, нито заради мода, нито по рождение (преди си бях същински хищник), а по убеждение.

 

Убедена съм, че вече не желая да съучаствам в убийството на живи същества, още по-малко да ги ям.

 

Тук пък идва любимата ми реплика: „Ми те и растенията са живи”. Ми те безспорно са живи, но човек трябва да спре някъде. Не казах, че съм самоубиец, а че съм вегетарианец. И, да, бих яла месо ако от това зависи оцеляването ми, и не, не бих яла месо, защото някой си твърди, че организмът ми има нужда от него. Няма. Има нужда от определени вещества, аминокиселини и така нататък. И си ги набавя от млякото, соята, цвеклото и така нататък. Организмът ми е създаден така, че да ми предостави право на избор дали да се храня с месо или със зеленчуци. Вашите – също. И, да, нося кожени обувки, колани и чанти. Бих препочела да не е така, но е факт. Не ми се носят само трейнърки и чанти от брезент, макар че имам и такива. Имам и кожени якета, но имам и някаква бариера да си купувам нови, въпреки че ги намирам за много удобни. Никога не бих си купила кожено палто с косми, но това беше отношението ми и когато бях месоядна. Не ми харесва да убивам нищо, дори оси, от които ме е страх. Което ме прави крайно досадна, когато влезе оса в къщи. Крещя, бягам и търся помощ, но не давам на спасителите си да я убият, а им късам нервите като ги моля да я изнасят, внимателно.

 

По въпроса за избора. Трябва да кажа, че не съм агресивен вегетарианец***. Не агитирам никого, защото не подкрепям никакво насилие върху личността, колкото и „благородни” цели да има. Видяхме докъде ни докара „благородната” идея на фашизма – до Европейски съюз. Майтап, бе.

 

В началото не беше така, разбира се. Станах вегетарианец, повлияна от Най-любимия си Приятел и неговите философски идеи. Спрях да ям месо абсолютно внезапно, и не по-малко внезапно се превърнах в рекламно лице на поговорката „Бивша проститутка – най-голяма моралистка”. Започах да изпитвам ужасно отвращение само към идеята за месо, да не говорим за миризми и гледки. Мръщех се, мрънках, изнасях проповеди и ревях. Не знам ГДВ как успя не само да ме изтрае, но и да ме подкрепя в цялата ми лигава истерия. С времето за щастие ми поразмина и сега съм напълно индиферентна към месояденето на другите. Бих се радвала ако сина ми стане вегетарианец, но той не проявява такива признаци. Не му готвя месо, не че готвя кой знае колко по принцип, но пък бабите му, да са живи и здрави, нарочно го тъпчат с „мръвки”, а и той си иска. Не съм склонна да го правя вегетарианец насила, както не бих го насилвала да яде месо, ако не щеше да го яде, има такива деца.

 

Какво друго? Месото не ми липсва изобщо. Единственото, което не е спирало да ме привлича е морската храна, но не я ям. Пробвах наскоро, но не става и няма да пробвам повече. Не напълнях. Нямам здравословни проблеми, свързани с вегетарианството. Леката лудост не се брои, нали? Малко ми е трудно да си намирам храна, ако може така да се каже. София сигурно е единствената столица наоколо, в която няма нормални вегетариански ресторанти. Но пък, бих могла да си готвя. Повечето вегетарианци, така се изхранват – сами. Има хиляди ястия. По едно време се бях навила аз да правя ресторант, но ми размина. Тази работа е по-тежка от миньорската, знам го от опит.

 

Всичко, това са отговори на въпросите, които ми задават най-често. Хората са любопитни, а тези около мен, мога да кажа дори толерантни. Отнасят се с уважение към този избор. Та, така.

 

 

 

 

* Франция и най-вече Париж е на върха на личната ми класация по анти-вегетарианство. Когато кажеш в ресторант, че си вегетарианец, те се обиждат лично. Но това не е най-страшното, това и сърбите го правят. На французите дори не им хрумва, че може да не ядеш поне пиле и риба. Затова са на първо място, а сърбите едва на 2-ро.

 

** Най-странният въпрос, който са ми задавали е „А, ядеш ли мед, тогава?”. Ми много ясно, че ям мед. Но не обичам да ям пчели, не ги обичах и когато бях месоядна.

 

*** Ето малко агитация все пак, да не излезе, че съм консистентна в твърденията си, че ще ми се развали имиджа:

1. Животните, които ядете се отглеждат при ужасни условия и се убиват по мъчителен начин. Казват, че си това което ядеш. Значи, едно обезумяло от болка животно, живяло кратък, гаден живот. Не знам дали е така.

2. Отглеждането на животни е един от основните екологични проблеми, ако щете вярвайте. Както и проблем на изхранването в световен мащаб.

3. Уважението към останалите живи същества е чудесно чувство, честно. Егоизмът е непобедим, но ограничаването му понякога носи удовлетворение, както всички знаем.