You are currently browsing the category archive for the 'градински хроники' category.
Това е мощна, респектираща структура от 4-5 големи, еднакви палатки, обитавани от 10-12 възрастни и неизброимо* количество деца. Имат няколко големи общи тенти, барбекюта, маси, душове и прочее къмпинг оборудване, което споделят. Всички са общо взето млади и симпатични, но най-важното е, че изповядват любимата на ГДВ Къмпингарска Система за Отглеждане на Деца на Ротационен Принцип.
Системата е велика – всяко семейство поема грижата за всички деца в един ден, а в другите 4-5 почива. В резултат, децата са спокойни и получават всеки ден разнообразни забавления и най-вече почти 100% квалифицирано, възрастно внимание, нещо трудно постижимо при единичното отглеждане или поне несъчетаемо с понятието „почивка“.
Въпросният работен ден, в който трябва да храниш, следиш, приспиваш и забавляваш цяла дузина 2 до 5-годишни деца, разбираемо, може да ти изкара кръв от носа, но то, понякога и само едно дете може да го направи. Всъщност, колкото са повече, толкова са по-самостоятелни в игрите, демек може дори да ти остане време да си измиеш зъбите, ако си късметлия. А в другите дни си волен като птичка. Освен това, в комуната готвят и мият по същата схема.
Впрочем, последното драстично намалява шансовете да се заформи втора такава група. По-лесно ще повярвам, че могат да се съберат достатъчно майки, които хем да се понасят една друга, хем да са къмпингарки, хем да са навити да си захвърлят децата всеки ден на различните, ерго, опасно вредни влияния на други майки, отколкото, че могат да се съберат толкова мъже, съгласни да ядат 4 от 5 дни ястията на някаква друга жена. Която дори не е чувала за манджите на майка им. Или, опазú, ястията на други мъже.
Въпреки безспорните качества на системата ОДРП, издънката може да дойде от няколко места. В случай, че – не дай си Боже – твоето дете се разболее, примерно, точно след деня, в който си гледал другите и оздравее, да кажем, в деня преди пак да ти дойде редът – децата правят така. Или ако точно в твоите дни винаги вали** и трябва да събираш дечурлигата в твоята палатка и под твоята тента, вместо на широкия плаж. Но да не бъдем черногледи, шит хепънс, бът нот ол дъ тайм.
Най-важното е, че заедно са силни и го знаят. Ето зловещата*** им клетва:
- Ей, не ме бъзикай, че шти пратя 13 деца да ти се изпикаят на палатката!
* Всъщност, 13, както става пределно ясно.
** Преди 10-тина години при едно посещение на Арапя, заварихме точно такава една приятелска комуна, на ръба на пълното изперкване. Валеше вече повече от седмица, неспирно, а всички бяха на палатки. Когато се вмъкнахме в „общата”, видяхме една дузина възрастни, татуирани отгоре до долу с водни татуировки от дъвки. Целите, ви казвам.
*** След като я произнесе, човекът се обърна към близкостоящото дете: „Мите, шегувам се!”. Ма, пак си беше стряскащо.
Тъй като 3300 лв за сезон, за парцел на първа линия*, нито 2800 лв за втора, да не говорим за 2000 (ли бяха) за трета и четвърта, не са достатъчни, за да се наемат чистачи за парцелите, циганките, които мият тоалетните, предоставят тази услуга частно. Това, обаче, е нормално. Що да се хабят хората, като на 2-ри февруари в 9:00 сутринта, когато отварят бюрото за резервации, опашка вече чака от 5:00?
Впечатляващото в случая е, че баба Наска и щерка й (която изглежда като манекенка, btw) вършат работата, за която са наети, отговорно, с професионална вещина и без да ги мързи. Гледах прехласнато баба Наска как вършее с греблото и успява да изглади и обезбоклучи пясъка за норматив:
- И аз имам гребло, – казах тъжно** – ама не ми се получава като на теб. Явно във всяка работа си има майсторлък.
- Ми аз ако не чистя добре, кой ше ме викне? Те само мен търсят, да знаеш. Оня ден, един-ей-там извади 25 лв и вика „айде, халал да са ти”, ама щото е доволен. И на друг ше каже.
То съвсем малко акъл трябва.
* Около 85 парцела – 1-ва, още толкова – втора, не знам колко на трета и четвърта, плюс такси за колите, 50 лв за дърпане на караван по пясъка, посредством трактор; плюс курортни такси, отдаване на площи за магазини и кръчми, отделно – бунгала и „вили”. ГДВ твърди, че сметката им не излиза, въпреки всичко. Аз не мога да го сметна.
** Най-вече заради предстоящата раздяла с 20 лв. Свършвах парите, по ред странни причини, и дори предложих на Двойния Съсед да му изхвърля химическата тоалетна срещу 10 лв. Основно, защото бях заразена от бабанаскините професионални успехи. Обаче, той предпочете да ми заеме. Това ако не е безработица…
Най-лошият вариант за край на море-нето е скучният край. Просто един ден да станеш, да раздигнеш катуна и да обърнеш гръб. Няма тържествено сбогуване, няма никаква драма. Чак е неуместно, мислех си. После се появи бурята.
Целият ден беше такъв един странен. Морето – като цяло твърде равно – набраздено само от много ситни вълнички, като локва под бриза. Цветът му – особено зелен. Нито тюркоазен, нито изумруден, нито онова отров(е)но, почти тютюнево зелено, характерно за края на Август.
- Като гледам, ще има буря днес – споделям с ГДВ инстинктивното си усещане, но той клати глава. Не ми вярва, въпреки че стоя тук два месеца и просто знам, че не съм виждала пейзажа такъв.
Привечер вятърът съвсем изчезна. Нарамих бохчата с козметиката и тръгнах към небезизвестната 2-ра баня. След 10 крачки той просто ме фрасна в гърба. Беше някак свойско, жизнерадостно шляпване, като от 3-тонен, приятелски настроен трол, например. Залюлях се на място и съвсем неадекватно заразглеждах виещите се клони на Голямото дърво, летящите пликчета и плющящия Роджър. Друга година щях панически да затичам да спасявам тенти и форцелти, но тази нямаше никакви бури и се разглезихме. Освен това, нямам форцелт, нито тента, само два огромни чадъра, които се оказаха доста издържливи, а и лесно се свалят. Когато не духа.
После вишката на спасителите се залюля и падна по гръб като огромен странен бръмбар. А след малко вече подтичвах наобратно, препъваки се в хавлията, а от северозапад търчеше ГДВ. Всички други също.
Първите минути на бурята протичат много интензивно. Някои висят по рейките и крещят команди, други гонят части от покъщнината, които вече бодро подскачат по пясъка като кокошки – в различни посоки, трети заципват извиващите се, неподатливи крила на форцелтите, някои закопават. Главите са приведени под напора на вятъра, движенията са резки, а косите и дрехите – развети. Очите са скрити зад тъмни очила, ако сте имали късмет да са ви били на главата, или дори зад очила за плуване, както реши въпроса синът ми. Вятърът вие, стене и плющи, удря и вдига всичко, а пясъкът болезнено се забива в тялото, като хиляди малки иглички. Докато затварях прозорци и ловях летящи предмети, ГДВ беше успял да свали единия чадър и на мен се падаше да го вържа. Но проклетото 50-килограмово нещо плющеше и се извиваше в ръцете ми и нямах никакъв шанс да докопам връзката му, за да го озаптя. Така че, си го прегръщах кротко и кълнях наум безхаберните деца, които си стояха пред компютъра вътре, без да им хрумне, че помощта им е необходима.
Вятърът понамаля, веднага щом успяхме да обезопасим прилежащия си район. Огледах се притеснено за Идеалния, защото тентата му дори отдалече приличаше на вита баница, но той си стърчеше и щастливо мереше вятъра, вдигнал устройството високо над главата си. Измери 13 м/с, което значи, че първият порив вероятно е бил около 20 м/с. Не е кой знае какво, но дойде толкова внезапно, че чак не знам такава дума. В един момент пълно безветрие, а в следващия – мяууууу.
Горната част на форцелта на Идеалния, останала последна за сваляне, сега се беше шляпнала на караваната и стоеше залепена там, като анимационен герой за дърво.
– Няма да е лошо да спре тоя вятър, че не мога да махна форцелта оттам – сподели замисено той. – Влизането става със странично приплъзване под него, докато не се докопаш до вратата. А като я отвориш, платното ти бие такъв шут в задника, че те залепва за отсрещната стена.
– Хааа! А ние като сме без форцелт, същия номер го изпълнява вратата, ако не я държиш, ако не – вятърът лично те набутва вътре.
Весели сме, дори леко екзалтирани, защото ситуацията вече е овладяна и, поне в нашия край на къмпинга, няма видими поражения. Децата обаче полудяха. Крещяха и тичаха, катериха се върху караваната с риск да ги отвее и заемаха там горди пози. Надпреварваха се да обсъждат скороста на вятъра, възможните поражения и какво ли не. Държа ги поне половин час, а после цяла вечер бяха хиперактивни и въображението им беше като изпуснато*, сякаш вятърът беше издухал някакви интелектуални окови от тях и им беше налял чист адреналин – венозно.
Много се надявах да се обади Мама да ни пита как сме, че да й кажа култовата реплика, която ми хрумна, инспирирана от Пипи. Затова й звъннах, а тя знаеше за бурята, защото Сестричето ми беше VJ в Слънчев бряг, където тяхната внезапна буря им стоварила на главите цялата сцена и дори ранила някои хора. Тази новина малко ми охлади ентузсиазма, но все пак.
- Как сте? Наред ли е всичко? – попита Мама веднага.
- Супер сме, нищо особено не се е случило – отговарям безгрижно. Тук, по принцип трябва да се включват Томи и Аника**, но нито те са наоколо, нито аз съм Пипи, затова сама добавям:
- Всъщност, случи се нещо ужасно! Бурята събори Веселия Роджър***.
Духаше цяла нощ. На сутринта плажът беше драстично по-къс, а прибоят – поне 20 метра широк. В такъв момент слънцето е студено и цветовете са някак прегорели – твърде светли и остри. Напуснатите парцели наоколо създават реалистично усещане за пустота.
Дълго гледаме приближилото се море, но вече знам, че съм далече.
- А ти, знаеш ли откога не си се прибирала в София? – изведнъж изтърси ГДВ. – Сега ще видиш трамвай!!!
Ихааа.
* Синът ми ухилен и гол до кръста, екзалтирано маже филйики с шоколад под неодобрителния ми поглед. Твърди, че ще намаже за всички. Както се разбра, не съвсем всички в къмпинга, но за всички желаещи, които и да са те. След малко се приближи, носейки филийките върху широка чиния и с походка на Джак Спароу.
- Извинете, искате ли златно-шоколадова филийка? – попита важно, с усмивка на професионален келнер.
- Да! – отворих широко уста, но той се дръпна.
- Ако искаш филийка, може! – размаха пръст. – Но първо! Трябва да изкачиш Еверест, ясно? Там ще намериш стълба, която води към центъра на света, нали разбираш. Слизаш си по нея, а на края й ще намериш онова златно-шоколадово парче, с което се мажат филийките.
Размаха гордо последната недоядена и ме подмина.
След около една минута чух заглъхващия му глас.
- Най-важното е да бъдем учтиви!
**Всъщност, междувременно са били нападнати от акули и пирати, в същия ред, затова Томи и Аника са възмутени от неточния й отговор. Тогава тя възкликва:
- О, щях да забравя! Случи се нещо ужасно – г-н Нилсон загуби сламената си шапка!
*** Веселият Роджър е, разбира се, пиратското ни знаме, което се вееше цяло лято, закачено на края на телескопичната дръжка на един моп, залепена от своя страна на стълбичката караваната. Горната й част се отвъртя и падна от вятъра. Това е победа на времето, Любка Кумчева и Минчо Празников над нашата упорита борба за оставане на Градина. Победените си отиват в къщи. Освен това, лаймовете станаха престъпно скъпи.
Така че, вече съм си тук, а ти прочете един морално остарял пост отпреди точно 10 дни. Трамваят не е чак толкова голям праз, колкото го изкарват – това мога да кажа.
Беглик таш, тракийското светилище, се намира в резервата Ропотамо, в рамките на парка на бившата резиденция Перла, която през соца беше недостъпна за простосмъртни.
Изгубени
Лично аз, я посетих за пръв път на 25-ти май 94-та, все още нелегално, защото тогава пък резерватът беше недостъпен, или поне за коли. Но от друга страна, вече беше съвсем сигурно, че са престанали да стрелят без предупреждение. Беше още напълно диво място, оградено и твърде изкусително за търсачите на приключения, като мен и Тогавашното ми Другарче за Игра. Е, намерихме си приключение, но пък успяхме да се загубим. Разбира се, през нощта. Тоест загубихме се първо по светло, но се намерихме едва през нощта. Бяхме се добрали до устието на Ропотамо, пеша по пътеката от Аркутино. Вилняхме цял ден на тамошния прекрасен тогава плаж – абсолютно щастливи и сами като Адам и Ева* и, за още по-интересно, решихме да се върнем през забранената Перла и после по шосето.
Първо се пошляхме безгрижно из самотната гора, като успяхме да срещнем повечето местни животински видове: зайци, сърни, елени, фазани и глигани, без змиите. Със всички се разминавахме с учтива предпазливост, включая глиганската двойка, която дори не ни обърна внимание, а просто пресече пътя пред нас. Чудовищните пълчища от гладуващи комари**, от своя страна, ни обърнаха 100 % внимание. Мисля, че изобщо не можеха да повярват на късмета си – цели двама възрастни хора с голи (и зверски изгорели) ръце, лица, вратове и крака, пълни догоре с млада кръв с приятен анасонов акцент.
По някое време разбрахме, че сме се изгубили. Отначало този факт, вместо да ни стресне, ни изпълни с неуместен ентусиазъм, но след като се помотахме 2 часа, търсейки някакви следи от човешко присъствие, взехме да гледаме по коренно различен начин на нещата. Приключението изведнъж оголи зъби и се превърна в Премеждие. За късмет, намерихме асфалтова алея, а после и други и вървяхме по тях в тъмното, докато не ни се дорева от шубе, жажда и самота. Накрая имаше дори ограда, която трябваше да прескачаме, но някакси успяхме да излезем на шосето на няма и 5-6 км от Аркутино, където беше колата. Ясно е, че никой не се нави да качи на стоп двама полуголи луди, увити с общ чаршаф и размахващи противокомарни клонки. Преживяването беше уникално и незабравимо – страшно тогава и удивително, сега.
Дежа вю
Разказвам всичко това, защото имах натрапчиво дежа вю, когато видях Беглик Таш. Нещо ме глождеше, още докато се въртяхме с колата из Перла.
Паркирахме пред странния двуезичен трансперант, подминахме надписа „Вход 2 лв.”, защото нямаше на кого да ги дадем и поехме по черния път – ГДВ, Приятелката ми, синът ми, Най-добрият му Приятел и супер доволният Бъстър. След два метра всички истерично се пръскахме с аутан, без кучето. Жегата беше още по-плътна в гората, поради липсата на достъп за бриза, но разходката беше много приятна – кратка, равна и автентично горска.
После стигнахме голяма поляна. В началото й се извисява стара, дървена пусия за глигани. Пак се ядосах, когато я видях. Мразя ги тези ловджийски номера. Викачите подгонват животните към поляната, а ловците безрисково ги застрелват отгоре като доближат. Докато разярено описвах тази гадна процедура на сина си, изведнъж загрях, че вече съм виждала точно тази пусия и тази поляна, и пътя, и някои от алеите. Само не си спомнях да съм виждала камъните на светилището. И после се сетих за Загубването***.
В следващия половин час досаждах на всички, връхлетяна от спомени, изскачащи като попъпи, пълнещи главата ми и крещящи за внимание. Веднага взех да си представям и друго развитие на нашето приключение с Другарчето. Уморени от лутане намираме подслон в храсталака, до някой голям объл камък, и на сутринта, оцелели се събуждаме с нова надежда, оглеждаме се и я! какво да видим? Спали сме върху жертвения олтар на тракийско светилище. (Брр!) Обаче после ставаме известни, дават ни по новините и някой ден разказваме на внуците. Или си мълчим за откритието си, за да не ни хванат и така в някой слънчев следобед се оказва, че световно (не)известният Беглик таш било нашето си лично, забравено свелилище. Е, всичко това нямаше как да се случи – най-малкото щяхме да се подслоним върху пусията, а не в храсталака. Даже май си я бяхме набелязали. Така де, ако можехме да се върнем обратно до нея.
Беглик таш
Светилището е много интригуващо, някой ден минете да го видите, стига с тия коктейли и пържене. Следите от човешко присъствие са твърде заличени от времето, за да ги разпознае окото на лаика-неархеолог. Но въпреки това, има някакъв дух – големите обли камъни, странната им подредба, дори home-made табелките – лист А4**** – отбелязващи Часовника, Олтара, Трона и прочее. Усещането е някак изветряло, но имаш чувството, че цялата околност е попила древни ритуали и странни разбирания, стара звездна светлина и загубени знания. Всичко това не се включва автоматично, а изисква определена нагласа и малко тишина. Значи, не водете деца, нито куче. Нито пък мен.
Глигани
Докато разглеждахме, освен Загубването, основната тема беше глиганската. Колко са опасни глиганите, когато ги ядосаш и кой къде ще избяга ако срещнем ядосани глигани, и какво ще правим с горкия Бъстър, който не може да се катери по дърветата.
На края на светилищната област има голям объл камък, после е гората. А оттам ме зяпаше възголемичък, тъмнокафяв глиган. Зяпнах го и аз, но ме разсея раздвижването около него – оказа се, че са няколко и, за мой ужас, си имат и бебета*****. Прецених, че е назрял моментът да се паникьосам и веднага се заех. Отне ми части от милисекундата.
След още една минутка напрегнато шепнене и трескава предислокация всички подтичвахме безславно по пътеката в индийска нишка. Първо синът ми, после аз, после Най-добрият приятел, после Бъстър, влачещ ГДВ, накрая Приятелката ми. След 10-тина крачки Бъстър най-накрая надуши глиганите и изнервено излая.
- Шшшт! – прошепнахме в петгласен синхрон и той озадачено млъкна. Няколко минутки се чуваха само бързите ни стъпки и шумното му дишане.
Щом излязохме при входа на светилището, придобихме смелост за още няколко жалки телефонни снимки върху Трона на жреца. Повече, за да замажем малодушното бягство. Все пак, не ни се мотаеше в този район и пак така, леко припкайки, си тръгнахме. При пусията пресрещнахме човек, когото великодушно предупредихме за глиганската опасност.
- И какво, нападат ли? – усмихна се той.
- Мнее, ама… Имат бебета и… така.
Това го заинтригува и той почти се устреми нататък.
- Абе, то няма проблем с тях… – обади се след малко ГДВ. – Обаче, трябваше да се махнем, заради Бъстър. „Така си е”, съгласихме се Всички, успокоени и оправдани.
После развеселени поехме към колата, а Бъстър душеше като невидял всяко камъче и тревичка. Чудехме се, колко ли нови миризми има за него тук, като някаква цяла неизследвана област на познанието, в по-голямата си част – неразгадаема. За по-любознателните кучета трябва да се направят кучешки енциклопедии. Натискаш с лапа върху картинка на сърна, например, и тя излъчва съответната миризма, може и звук. А на глиганската картинка пише с големи мигащи букви – не го дразни!
Накрая събрахме цял багажник дърва, с които запалихме огъня, който догаря тук.
* Ние, обаче, имахме и мастика.
** Интересно, нямаше конски мухи. Знаете ги, известни са още и като щръклици. Хапят като бесни кучета и ти оставят огромна, боляща цицина. Утешителното е, че за целта трябва първо да кацнат, което е предотвратимо чрез истерично ръкомахане, яко пищене или сложни псувни, според пола. Обаче, точно в Ропотамо, има и едни оси с размери на малко врабче, които адски приличат на щръклиците и, с които в никакъв случай не трябва да се отнасяте по гореописаният начин, защото много се дразнят и жилят в полет. Наскоро спорихме с ГДВ, кога им е сезонът на тези чудовища и аз твърдях, че ги има много напролет, ама сега като се замисля, май не съм права. Докато се лутахме тогава из Перла не срещнахме.
*** Даже не Загубването, а направо Застрелването, като погледна картата. Беглик Таш е в посока точно обратна на шосето. Вървяли сме на юг-югоизток, вместо на югозапад-запад. И сме стигнали почти до изхода към Приморско, който е на 15-тина километра от Аркутино (по шосе), но сме се върнали някак си наобратно и май излязохме близо до речния кей на Ропотамо.
*** Братята италианци или гърци, отдавна да са сложили спретнати заграждения, постоянни табелки и 10-тина евро вход. Поддържам тази практика – нещата се запазват, някакви правилни организации или общински бюджети печелят, а и като маркетингов трик работи – туристите го тачат повече, щом се плаща.
***** Не знам дали глиганките са като тигриците, ревниви и раздразнителни около своите малки, но някакси хич не щях да проверявам.
Това се вижда, като минеш през арката
Вече е изложен в цялата си прелест пред очите на любопитните човеко-куфари, прелитащи по околосозополската полу-магистрала. Не можах да устоя да не го наобиколя отново.
Накачулихме се в есмакса на Идеалния, четирима възрастни и три деца и след особено сложния избор на завой към Равадиново, замъкът блесна в полето пред нас. Децата бяха предварително подковани, че ще посещават именно замък и когато накрая го видяха, бяха стигнали твърде далеч във фантазиите си по темата.
- Уау!!
- Еееейй! Замъкът!!! Вижте, замък!!!
- Прилича ми на замъка на Малката русалка!
- Но не е във вода.
- Точно като нейния е.
- Но не е във вода!
- Аз виждам с ума си водата около него.
- Ааа…
И така нататък.
Най-фрапиращата разлика, в сравнение с миналата година, е входната такса от 5 лв., за децата безплатно. Но пък плащайки я, минаващ под внушителна арка, силно наподобяваща триумфална такава. Аз съм твърдо „за”. На който му е е толкова интересно да разглежда, може в замяна да сложи своята скромна лепта в предприятието, нали така. Едва ли Жоро изкарва някакви луди пари от вход, но поне би могъл да покрива обяда на хората си с тях. Все е нещо.
Първо забелязах, че езерцето с Моста на Влюбените е обезводнено и в средата му е импровизирана работилница за сталакмити на открито. Оказа се, че в голяма зала на подземието са изградили нещо като изкуствена скала от тях. Пуснали са й вода, сложили са й кичозни шарени светлини и сега цялото съоръжение наподобява туристическа част от пещера*. Но пък в предверието стои пиано. Идеалният дори изсвири мелодията от StarWars, макар без една нота. Прозвуча ми тъжно – тъкмо научих, че батерията на фотоапарата е свършила.
Част от Моста на Влюбените, с невероятната градина около него и една малка принцеса
Иначе, особено развитие няма**. Кулите са сдобили остри, облицовани в метал върхове, както и прочее разнообразни метални орнаменти в убито зелено, убито червено или аха-да-е-златно, накацали под прозорците им. На вторият и третият етажи, от вътрешната страна, има просторни зали, където миналата година стояха струпани живописни платна в засукани тежки рамки. Сега картините са подпряни в подземието, а прилежащите към залите широки тераси, с изглед към езерото са увенчани със сложни метални парапети.
В предверието на подземието - импровизирана изложба.
Изобщо, видимо е, че металът е актуалната страст към момента. Където и да влезеш – някои стаи са почти завършени – се въргалят елементи от орнаменти и облицовки. Най-вече, току пред входа, се мъдрят два невероятно огромни човешки крака, направени от заварени една за друга, произволно изкривени метални пръчки. Отдалече материалът изглежда като абстрактна кафява дантела, отблизо – също. Както се чу, краката са само началото на колосална статуя на Спартак***. Човекът, който го изработва май няма план. Или, както каза Приятелката ми, не са му номерирани елементчетата. Просто си се катери там и заварява ли, заварява, по слух. И се справя удивително добре. Стигнал е до глезена на единия крак и до прасеца на другия. Когато се покатери, е видно, че въпросният прасец спокойно побира 3-ма души.
Друг, набиващ се на очи материал, е дървото. По неизмазаните подове и покрай недовършените стени се въргалят, подпират и всячески мотаят разни парчета дърворезба. На места се срещат и резбовани мебели.
Отделно, имам чувството, че Жоро сериозно е увеличил колекцията си от антикварни предмети. Има легла, ракли, тоалетки и какво ли още не, във всякакви стилове. Можеш да попаднеш в стая, на чиято стена виси графитен копринен балдахин, но леглото го няма – имаше едно в подземието, с колони. Но има странен кремав шкаф в буржуазен барок, с розички и листенца и като цяло – порцеланов вид. И тоалетка.
Като говорим за еклектика, материалите, използвани за стените също са всякакви – тухли-четворки, итонги и, може би, обикновен бетон. Самите стени на места са дебели по половин метър, според стандарта за замъци, а другаде са си просто нашенски мижави преградки.
Децата:
Иначе, паркът си е същият. Градинарят си знае работата. Езерото си е на мястото – красиво, обградено от върби – водните колела са си там, патиците също. А лебедите бяха излезли да се попощят и пофръцкат на брега. Страхотна гледка са – три бели и три черни.
Един от черните лебеди позира с готовност. Обаче, белите са още по-красиви.
Проведена е и известна предислокация на другите животински видове. Отделени в специален кът, подобен на зоопарк, съжителстват зайци, кокошки, пуйки, какво-беше-още и дори едно куче. До църквата – все още недовършена – видяхме и три пауна****, от които избягах. Щипят. Не тези, конкретно, а по принцип.
Децата май най-много се зарадваха на представителите на фауната.
Чудехме се групово, дали всъщност Замъкът ни харесва. За прилежащия парк с езерото съм сигурна, за апартаментите с еркерите, за терасите и за прозорците, обвити в бръшлян, също. За ароматната алея от другата страна – също също. Като се замисля, изглежда достатъчно. Самата сграда вече ми се струва претупана, но пък ако отседна там, няма по цял ден да се блещя срещу фасадата. Ще си пия кафето на терасата сутрин и ще си зяпам широката панорама към обратното-на-морето, следобед ще чета книги под светлия прозорец и ще вися на чаша охладено вино на терасата, под бръшляна. А вечер ще седя край езерото и ще разказвам приказки за замъци и принцеси.
*Макар че, досега не бях виждала в пещерите да слагат разноцветно осветление. Много кич.
**Твърде вероятно е, от гледна точка на Жоро, да вземе да се окаже, че са се скъсали от бачкане цяла година, но за лаика замъкът си остава далеч от завършването. Все пак е доста голям и явно ще съдържа твърде много и разнообразни замъко-акценти.
*** Това е само слух, засега. А отделно, първоначално Приятелката ми каза, че щяло да е статуята на Давид на Микеланджело. Онази, чието копие радва тълпите на Piazza della Signoria, в любимото Фиренце. Чудех се дали да не си оставя номера на майстора, да ми звънне, като почне да прави прословутата давидова пишка – ей това щеше да си струва да го видя.
**** Освен ако не са били фазани, например.
Скорошни коментари