Category Archive

 

Сигурно е на 70 години. Албинос е, и дългата му бяла коса е започнала да пожълтява от възрастта и цигарите, а на всеки пръст носи уникални пръстени в две основни теми – черепи и порно сценки. В неговия случай е съвсем естествено, дори някак задължително. Той е човекът открил и/или продуцирал легендарни групи като fuck’n Motorhead, Manowar, Saxon…  

Живее в малко градче някъде в средата на Германия, май е близо до бившата Източна, в къща от 12-ти век. Стените й са метър дебели и на перваза на прозореца, точно откъм училището, се мъдри впечатляваща 50-тина членна групичка от миниатюрни астерикси, обеликси и други fuck’n гали. На другия перваз, който не е откъм училището е подредил респективна и респектираща колекция от манга фигурки, правещи секс по най-различни интересни начини. Или поне той ги нарича манга. Само затова, любопитните ученичета, които спират да позяпат астериксите през прозореца, никога не получават покана да разгледат отвътре. 

Почитател е на еротиката в живописта и цялата му къща е украсена с нея. Напоследък този факт притеснява настоящата му жена – 20-тина и малко годишна китайка, образована и красива – поради приближаващото посещение на майка й.

- Fuck’n Chinese! – Възкликна по едно време, без връзка с горното. – Тия fuck’n жълти копеленца са ми откраднали пръстените. Ти разбираш ли? Видяли са някъде снимка с моите fuckn’ пръстени и са ги гепили. Сега ги произвеждат в fuck’n China и ги продават по 5 долара парчето като fuck’n ширпотреба.

Прословутата кучешка глава на Motorhead е инспирирана от един от неговите пръстени. Съществувал е още когато Леми е пеел детски песнички за Деня на майката. Или Деня на бащата. Все пак и Леми е бил дете някога, нали?

Бащата на самия Райнер е бил предаден от чичо му на fuck’n Гестапо, че слуша fuck’n BBC. Гестапо мобилизирали бащата и милостиво го пратили на източния фронт. За сметка на това, чичо му рязко се издигнал във fuck’n Райха и бил пратен като помощник шеф във fuck’n Аушвиц. Там се самоубил след няма и седмица, защото не издържал на това, което правели на евреите. Или го самоубили нацистите.

- Fuck’n идеалист! 

Баща му не само оцелял на фронта, но и прекарал няколко щастливи военнопленнически години в СССР. Щастливи, защото работата в урановата мина взела, че му харесала, пък и бил обгрижван съвсем индивидуално и редовно от местната медсестра. След войната се завърнал в Германия и ето ти го след време Райнер. Личният бунт на Райнер започнал с това, че съвсем млад се сдобил с пламенни комунистически убеждения и дори странал шеф на компартията в регионето. Горкият му баща трябвало да търпи ежеседмични обиски и разпити, провеждани от fuck’n западногерманските тайни служби - силно заинтригувани от връзката между убежденията на сина, престоя на бащата в СССР и близоста с ГДРейската граница. Правели го почти до 89-та. 

Май не се интересува много от политика сега. Освен, че като всички немци-кореняци е fuck’n pissed off от политиката на „вината” провеждана целенасочено от немските правителства от години насам.

- Дават немско гражданство на всеки fuck’n руснак, чиято баба е притежавала fuck’n немска овчарка! – възкликва докато гали своето малко вълче, чисто бяло, от рядка разновидност на породата. 

Намерил си е нова група, която да продуцира. Адски обещаваща банда на име Beloved Enemy, чийто фронтмен е към 2.10 м и изглежда като чудовището на Франкещайн. Свирят нещо, което прилича на мелодичен скандинавски индъстриал траш метъл*, а чудовището вади супер нисък богат глас, с който успява хем да реве, хем да вие върху жиците. При това твърде издържано от музикална гледна точка.

- Ти разбираш ли, че тоя пич досега е бил fuck’n имитатор на fuck’n Елвис? Няма такъв fuck’n войс! Пускаме ги да подгряват Manowar и после ще видим. 

Мда, ослушвайте се.

———————-

*Добре де, нямам идея какво е. Обаче чудовището е много перспективно, заклевам се.

local*

more local

no more local

 

 

—————-

източник VJ Flow, пак

*местен

Следващите са специфичните падежи, най-често спрягани при общуване в партньорски двойки съставени от (мин.) двама емоционални екстремисти: 

ОбВИНИТЕЛЕН падеж: „Ма ти …!”

ОправДАТЕЛЕН падеж: „Ма аз …”

И специалният Оборвателен падеж: „Не си права!” 

Изследванията сочат, че последният често бива бъркан от жените с оправДАТЕЛЕН. Сред анкетираните жени емоционални екстремистки, тези склонни към анализ* и самоанализ посочват като най-вероятна причина за тази грешка твърде честото му, безпричино и стигащо до „дразнещо”** използване от страна на мъжете. 100% от всички интервюирани дами го тълкуват както следва: 

„Когато Той използва „не си права” разбирам, че се оправдава, нападайки мен. Затова, често бъркам Оборвателния падеж с напаДАТЕЛЕН. Извинете, с ОправДАТЕЛЕН. Естествената ми реакция е да отговоря с обВИНИТЕЛЕН падеж. А дори не съм руса!” 

Мъжете не са открити за коментар на горното. 100% от тях са изпратили писмено изявление със следното съдържание:

„Не съм съгласен падежът да се нарича Оборвателен! Заявявам, че считам наименованието „ОборвИтелен” за много по-подходящо наименование за падеж изобщо. В допълнение, подмяната на уместната буква „И” с буквата „А” внася ненужен драматизъм в и без това емоционално претоварената употреба на този падеж. Аз самият дори не го ползвам!” 

 

—————————-

*Силно повлияни от спецификата на българския език, който от синтетичен такъв се е превърнал с времето в аналитичен.

**Според представително анонимно изследване на реакциите на жените към използването на Оборвателен падеж.

Източник: VJ Flow и VJ Kiflow

 

 

Предложих на блогинята, всички пишещи, които по инициатива на феминистката групово посетихме Монолози за вагината, да вземем да публикуваме по един монолог. Вижданията и стиловете ни са различни, може би ще е интересно. Може дори да е полезно. Е, може и не. 

Пиесата е забележителна. 

Целта й е да помогне за намаляване насилието над жени. Начинът й е като говори за съкровено женското – откровено.

Израстването, сексуалността (има възхитителна весела част посветена само на оргазмите – тичайте!), неравноправието, недоразуменията, неразбирането, отричането на сексуалността, истинските ужасни женски трагедии и самовнушените такива. Базирана е върху интервюта с жени – ама, всякакви - и техните разкази. Както и на отговорите им – всякакви – на няколко безумни маркер-въпроса: „Как наричате вагината?”, „Какво би носила (wear) вагината?”, „Какво би казала вагината, ако можеше да говори?”, „Как мирише вагината?”, „На какво прилича вагината?”. 

Пиесата е много искрена, разнообразна, смешна, различна. Няма драматургия, но има откровеност. Написана е за американци и на места е твърде наивна, но предвид целите й, това е съвсем разбираемо и в никакъв случай не дразни. Вагината е физическият елемент, който отличава жените. Тя естествено е интимен елемент, но докато самите жени не го познават и разбират, няма как да бъдат познавани и разбирани. Донякъде, ако не знаем коя е вагината ни, не знаем и кои сме ние. Казах – донякъде.

През цялото време не ме остави на мира натрапчивата асоциация с един разказ от Старонемския декамерон. Казва се „Безсрамница” и се разказва за една много красива девойка, харесвана и ухажвана, която се разделила със своята „срамница” (само с тази дума никой не се беше сетил да нарече вагината – в пиесата). Раздялала станала вследствие на бурен конфлинкт между двете, в който девойката обвинила срамницата, че е противна, грозна и безполезна, а срамницата нарекла девойката глупачка и изтъкнала, че тя и само тя (срамницата) е причина кавалерите да се натискат толкова на въпросната девойка. След като се разделили и срамницата хванала пътя, девойката станала безсрамница, както и била наричана, а ухажорите я изоставили до един. Горделивата срамница, от своя страна, била стъпкана на пътя, защото хората я мислели за жаба. Но, за постановката.

Актрисите са бездруго много талантливи, особено Снежина Петрова, чието изпълнение е изключително прецизно и, ами, много професионално. Вяра Коларова е забележителен комик, макар че, отдавна не бях ходила на театър и в началото ми беше трудно да възприема преекспонирането на жестовете и емоциите, които са характерни, все пак, за играта на сцена. А Цветана Манева има невероятно присъствие и излъчване. Без да е точно моят тип актриса, мисля, че е пленяваща. Изобщо, този кастинг е много адекватен.

Все пак Монолози за вагината се играе в България още от времето на Големия Взрив и на моменти се вижда колко са уморени актрисите. В един моноспектакъл умората от повторението винаги се отразява по-видимо, именно заради твърде директната комуникация със зрителите в малката зала и поради факта, че актьорите са малко и възможните взаимодействия помежду им с времето се изчерпват и износват. Но амортизациите са далеч по-малко, отколкото се опасявах, а и пиесата се играе достатъчно рядко.

Много е смешна. На места дори твърде смешна, въпреки че, самата аз спорих в полза на смешното. Определено вярвам че, за да се възприеме от толкова много хора, за някои от които самото заглавие говори за неприемливо табу, цялата тема трябва да бъде облечена в забавна форма. Мисля, че най-важната бариера, която преодолява човек, щом става въпрос за нещо ново е страхът. Не е осъзнатият страх от директна опасност, но е вътрешното безпокойство от възможността за промяна на статуквото в неизвестна, страховита посока. Затова смехът, със свойството си да отпуска и да предизвиква симпатия, преодолява тази бариера небрежно и леко, създавайки доверие и отваряйки адресанта към посланието. Отделно, много хора не могат да възприемат чуждите трагедии, както и да им ги представяш. Когато нещо е гадно, инстинктите ни карат да го отричаме. Най-малкото не приемаме, че би могло да се случи на нас и накрая го игнорираме.

Все пак, имаше някои неща, които бяха ненужно карикатуризирани, но това е стара традиция в българския театър. Сигурно е заради прословутата широка славянска душа. Ние – нейните щастливи притежатели – не сме съзнателни и отговорни, но можем да сме милосърдни. Разликата между двете се състои в позицията. Съзнателността са действията, които предприемаме, за да променим някаква несправедливост като равноправни членове на справедливо общество, а милосърдието е жест към по-слабия. От позицията на по-силния, ясно. Отделно, че нашето родно милосърдие е сълзливо и сантиментално. Както и да е, същественото е, че ако не ни разсмеят, няма да се почувстваме по-големи от хората, чиито проблеми разглеждаме и няма да изпитаме състрадание. Иначе, не знам дали оригиналната интерпретация на пиесата също не е толкова смешна. За себе си знам със сигурност, че не бих гледала нищо на подобна тема, ако не е в забавна форма – нямаше да издържа.  

Защото, от друга страна, историята, в които трагедията е осезаема и абсолютно безусловна – трагедия, която съчетава всички видове насилие, лишавайки жената вероятно завинаги от възможността за щастие – е предадена в целия й неподправен ужас. Тук има драматургия и тя внася още емоция и още трагедия, за да разкаже неща, които не би трябвало да се случват и в ада. Шокът от редуването не двете форми е голям, толкова, че на мен лично за момент ми прилоша в тъмната зала.  

 

Останах много, много доволна.

Смях се много, толкова, че съвсем наистина ме заболя коремът. После, през нощта, се разстоих и дори се уплаших. И чак тогава – нямаше как – се замислих за насилието. Пиесата ме хвана по всички параграфи. 

Насилието над жени е една от онези войни. Водят се в целия свят, по различни начини – кой по-гнусен и по-жесток от другия.  То е психологическо и физическо, внезапно-брутално и дълго-издевателско или … всичко това едновременно. Опознаването на собствената ни сексуалност, тялото ни и всички произтичаши човешки и социални феномени, могат само да ни помогнат да се харесваме и уважаваме повече, а това може да ни направи по-непримирими към всякакви форми на насилие към нас. Една такава пиеса може да подкрепи този процес, както и всяка информация, откровеността и споделянето. Не знам дали може да направи повече, защото насилието над жени е част от много по-мащабния проблем на насилието въобще.  

Но съм сигурна, че насилието над жени не бива да е законно, оправдано, традиционно и приемливо за никое общество, под никаква форма. 

 

 

 

Сет Годин много пише и говори за любопитството. Това си му е тема и той често свежда причините за световната глупост и световната скука до убиването на любопитството – било то в зародиш или не. Мен ме убеждава, особено в частта за маркетинговата глупост и скука.  

Наскоро Бащата на Най-добрия Приятел на сина ми спомена, че предупредителните надписи ни правят с времето все по-глупави, безпомощни и подчинени.  

Например „Внимание, кафето е горещо!” или паят, или каквото там дават в МакДоналдс. Или „Пази си главата!”. Или дори „Пази си краката!”, какъвто превод чух на „Watch your step” в някакъв филм наскоро. Или „Внимание, хлъзгав под!” или автоматичните врати на трамваи и автобуси, пищящият сигнал в колата, който те подсеща да си сложиш колана. В т. нар. по-развити държави тези предупреждения са още повече, отколкото тук. 

Табелната индустрия, твърдеше Бащата, процъфтява спестявайки на компании и държавни институции огромни суми от съдебни дела, които пострадалите при хлъзгане върху хлъзгав под и изгаряне с горещо кафе биха водили срещу тях.  Те ни манипулират.

Днес, прочитайки поста на г-н Годин озаглавен No userservicable parts inside се сетих, че общата им идея с Бащата, е че предпазвайки ни уж от рискове, ака – грижейки се за нас, тайнствените „те” въщност ни ограничават и роботизират. Придвижвайки се доверчиво от табела до табела се оставяме да направляват стъпките ни, влизаме в коловоза и доброволно се продаваме в робство. Обръщаме си главите накъдето ни кажат и те - горките ни тиквички, постепенно се изпразват откъм любопитство, амбиции и изследователски дух, докато не почнат да дрънчат съвсем на кухо, колчем ги фраснем в някоя твърденискостояща улична табела.*

Аз, обаче, се заядох с Бащата. Донякъде, защото неконформизмът му често отива твърде далеч и заприличва на обикновен анархизъм. И донякъде, защото наистина съществува друга гледна точка. Удобство. За хора като мен, които и без това са родени с някакъв вграден антигравитационен дивайс - неуправляем, впрочем, много често предупредителните табели се оказват спасителни. Ужасно съм завеяна и въпреки че, съм уж интелигентен възрастен човек, наистина съм в състояние най-безхаберно да изпия парещото кафе и после да плюя и да подскачам в центъра на търговска зала в МакДоналдс. Но и не съм сама.  

Тази вселена е толкова информационно претоварена, че понякога се чудя как не е потънала в околовселенския океан или каквото там се случва с претоварените вселени. Информацията е предимно спам, и макар че, всеки ден се учим в движение да го игнорираме, той си остава там някъде в главите ни. Стои като непрекъснат шумов фон, правейки с времето мозъците ни на каша, която – сами разбирате – вече не отговаря на първоначално заложените технически параметри. Тогава на помощ идват табелите. Не е нужно да мислиш, просто караш по спасителното въже и оцеляваш. Ясно е, че на МакДоналдс не им пука дали ще се опаря или не, а дали ще ги съдя или не. Ама надписът помага. Ясно е също, че алкохолните компании биха предпочели да консумираме с удоволствие и без мярка, но пишат друго, защото самите потребители ги задължават, понеже не могат сами да се ограничат. 

Тук Бащата, много ядосан, вкара тежката артилерия. Страхът, а не удобството е това, което ни кара да вървим по табелите. Да заставаме на летището на километричната опашка и да чакаме, като овце на заколение да ни събуят обувките, да ни пребъркат чантите или дори телесните отвърстия, само защото някой би могъл да застраши сигурността ни. Същите тези хора, които съвсем законно биха застреляли всеки, който влиза в къщата им непоканен, се влачат примирено към охраната, за да съблекат там свободата и достойнството си. И с примирението на овце твърдят, че го правят защото са реално заплашени. А всъщност, дългогодишното следване на уж невинните предупредителни табели ги е превърнало в зомбирани страхливци, които не задават въпроси и не поемат никакви рискове. 

Ей, удари ме право в сърцето.  

А вие, какво мислите?

—————–

* Впрочем, има няколко особено агресивни на Хан Крум, внимавайте! 

** Снимката е оттук

Ето го и моят принос към музикалния фон на вече пренаселения самотен*/необитаем остров. Оказа се трудно. Взех да обмислям разни възможно-влияещи фактори и, когато те се заблъскаха един в друг, стана меле. Оцеляха тези, на които се базирах имайки предвид опита на единствения, за когото съм сигурна, че е попадал на самотен остров – г-н Робинзон Крузо.

 

1/Развеселяваща, ободряваща и прочее жизнерадостна музика

Никой не копнее в някоя свежа утрин да се събуди на плажа, нагълтан със солена вода и пясък, подбутван от успокоените вълни, добре натъртен и сам. И когато се огледа, да установи, че е на някакъв необитаем остров, а единствените оцелели неща да са мп3-плейъра в джоба му и търкалящото се наблизо европале с батерии. Това може да доведе до известно понижаване на настроението. Затова се налага да се е подготвил с весела музика – може да е с някакви смешни, идиотски текстове или дълги, нищо не значещи истории и жив ритъм.

Frank Zappa - Freaks Out!, защото ме разсмива или

 

Creedence Clearwater Revival - Creedence Clearwater Revival, защото свързвам музиката им с действие и движение, а и историите им са едни безкрайни… – може да свършат работа и по точка 2.

 

Gabin - Mr. Freedom, защото повечето парчета са адски жизнени и просто ми харесват.

 

2/Музика, която няма да ти писне

Човек не знае колко дълго ще трябва да кисне на скапания остров. Ок, ще се развесели, после ще поработи за оцеляването си, но един ден ще почне да вали и така  - 6 месеца. Ще е добре, ако музиката не му втръсне дотам, че да запрати мп3-плейъра в стената и после горчиво да плаче над останките. Няколко месеца.

 

Mozart - #1 album, или каквото и да е, а най-добре всичко. Доколкото ми е известно, класиците не са писнали на никого със столетия.

 

3/Музика, която ти напомня кой си всъщност

Човек може леко да откачи дори и на обитаван остров, че дори и в собствения си град и да позагуби връзката със себе си. Какво остава за отвратителния самотен остров, където единствената ти компания са някакви некултурни пирати и диваци, кози и лами – твърде простодушни, за да представляват интелектуално предизвикателство. И един папагал, вярно интелигентен, но с твърде закостенели разбирания за живота. Музиката трябва да ти напомня как си живял, какво те е забавлявало, радвало, ядосвало, мъчело. Дори и да не си бил някакъв връх на сладоледа като личност, ще ти се иска да запазиш своя Аз.

 

Janis Joplin - The best of Janis Joplin, защото тя е моята първа истинска любов и

 

Louis Armstrong - The very best, защото няма нито една песен, в нито една ситуация, която да не ми е харесвало да слушам. Демек, очаквам и на острова да ми влиза под кожата.

 

4/Музика, която не слушаш често

Трябва да си подготвен с нещо различно от това, което харесваш днес, защото може адски да го закъсаш откъм висене на ненавистния остров и да мине толкова много време, че да се промениш и развиеш в неочаквана за теб посока. Да не говорим, какво могат да ти направят несгодите, лишенията и упоритият труд на открито. Затова, не бива да се окаже, че един ден, преглеждайки скромната си фонотека, ще ти се прииска да се ритнеш отзад, защото си бил задръстен, наивен, празноглав, егоистичен, куртоазен глупак. Някое от тези или, не дай си Боже, всичките.

 

Edvard Grig - Рeer Gynt и други по-кратки негови неща. Има нещо вълшебно в музиката му.

 

5/ Музика, която те вдъхновява

Независимо дали си креативен тип или не, на трижди проклетия остров ще трябва да пуснеш машинката да поработи. За да оцелееш физически, а и психически. Всеки има някаква музика, която го, хм, окрилява. Слушайки я, си казваш: „Мога да измисля лекарство срещу рака или поне вечен двигател, само да си изям вагона с ябълките”. Трябва да си установил коя е и да си я взел. И когато ти се стори, че няма нкакъв начин да пренесеш ценните дъвесни трупи от единия край на острова до твоята колиба - да я послушаш, белким проработи.

 

Amy Winehouse, всичко. Прави ми нещо тази жена. Гореописаното. Музиката й е страхотна. Харесва ми, че всъщност е достъпна и лесна за слушане, а същевременно е толкова богата и ъъъ … красива.

 

6/ Релаксираща музика

Когато оцеляването ти на тоя тиийт остров зависи от това да бачкаш по 16 часа на ден „на тръстиката” – го правиш. И се изморяваш. Знам, че не сте пробвали, но вEрвайте ми – така е. Имаш нужда от сън, но понякога сънят не идва за предобрените ти мускули и може да се наложи да си пуснеш някоя друга приспивна песничка, вместо да броиш овце или да нападаш хладилника посред нощ. Последното няма да помогне за утрешната ти форма, а и ще увеличи работата по събирането на ценните хранителни запаси. Така че, ти трябва музикален фон – нещо мелодично, ненатрапчиво, приспивно.

Pink Floyd - The wall. Не бе, шегувам се:

 

Simon and Garfunkel - The definitive Simon and Garfunkel – нежна, музикална музика, без странни звуци и перчене.

 

Deep Forest - Boheme. Tук е по-скоро обратно на последното, но свързвам този албум с море, хубави преживявания и почивки – ще заспя спокойна.

 

7/ Приказки, радио-пиеса или аудио-уроци по суахили

Ще ти се реве за истинска човешка реч накрая. Ако наистина те сполети съдбата на г-н Крузо и се наложи да поостанеш на този тийт тийт тийт остров, ще искаш да чуваш истински думи, казани, а не изпяти. Ами, представяш ли си, музиката от т.3 да е била неподходяща или просто не проработи? Ще имаш нужда от план Б.

 

The Complete Hitchhiker’s Guide to The Galaxy. Там има и много екстри, които допълват музиките по всички точки. И голям надпис – „БЕЗ ПАНИКА”. И, един личен съвет - без връзка, спазвайки традицията. Никога не напускайте тази планета без Пътеводителя!

 

Преди да реша окончателно, снощи, вечеряйки с Най-добрите ни Приятели и Миличките, накарах всеки поотделно да си каже 7-те албума. Оказа се забавно, защото всички избрахме подобна музика и веднага взехме твърдо решение, ако попадаме на необитаеми острови – да е заедно. Няма никакъв смисъл всеки хем да стои сам, хем да е помъкнал същата музика – може просто да вземе само тези свои албуми, които другите не са избрали.

Щяхме да имаме съвсем дребни разногласия с някои от избраните – като Oasis на Голямата щерка, прекалената бройка (по цели 3 албума) Mothorhead и Kiss на баща й и Pink Floyd на Г.Д.В. Всички се надяваме островът да е по-големичък, така че да не се стигне до директна конфронтация, нали. От друга страна сме защитени от навлеци с прекалено неподходяща музикална култура, защото предвидливият Г.Д.В. взима Вагнер. Той винаги гони чалгаджийте с „Полетът на Валкириите” – завидно успешно. Иначе имаме общо следните неща, освен моите, в азбучен ред:

Бетовен, Вагнер, Гершуин, Горан Брегович, Нова Генерация, Остава, ABBA, Arctic Monkeys, Clash, David Bowie, Edith Piaf, Kiss (Kiss, Unmasked, Lick It Up), Manu Chao, Motorhead (Another Perfect Day, Motorhead, Ace of Spades), Nirvana, Oasis (Live Forever, single), Pink Floyd (The Wall, Wish You Were here, The Dark Side Of The Moon), Placebo, Rainbow, Rammstein, Rolling Stones, Sex Pistols, Vangelis, Zakk Wylde’s Black Label Society, И (мисля, че Голямата Щерка го измисли много добре) Z-Rock Radio.

Като цяло, музиката ни се стори твърде малко.

- Явно няма да се застояваме на тоя остров. То … тъкмо да корабокрушираме и ще трябва да се връщаме – каза Най-добрият Ни Приятел. И добави, докато се хилехме – Трябва да приготвим и Moloko за кучетата и котарака.

 

Цитирайки чинно правилата,

цитирам този пост,

кой ме натопи

и подканям razmisli, mislidumi (Ю) и yovko.

—————-

*  Първо бях написала “самотен”, но синът ми каза:

- Островът не може да бъде самотен, той е необитаем. Ти може да си самотна на този остров.

Занимавам се с рекламен криейтив. До скоро основно, сега повече като хоби. Боже, дано не го прочете някой от настоящите ми клиенти това последното. Защото тази ситуация - и тя - пак е временна.

Наскоро синът ми ме помоли да направя гениална реклама. Каза, че трябва да бъде не просто велика, но толкова различна, че да промени рекламния пазар въобще, както (цитирам) „Матрицата” е променил филмовата визия. Защото му било писнало от тъпи реклами, не можел повече така. А сега, де!

Мислите ли, че е трудно? Физически е лесно. Творческата идея е просто едно леко отместване на гледната точка. Едно леко щракване и вече виждаш в съвсем друга перспектива. И там те чака добрата идея. Или гениалната. Или великата - в моя случай. Хахах.

Имам малък проблем. Не съм правила рекламна кампания, която си струва да споменавам от 1998 година насам. Имам някои единични попадения, които дължа основно на ентусиазма и доверието на малкото си подбрани клиенти.

Мдаа. Някои хора се усъвършенстват, други деградираме. Трябваше да ме видите на 5 години. Четях абсолютно гладко и умножавах до 5 без проблеми и нагоре – след замисляне. В трети-четвърти клас бях прочела почти всичко, което фигурира в списъка с „книги, които трябва да прочетем” на Енея, без най-съвременните автори, естествено. И, естествено, се наложи да ги препрочета после. Но тогава живеех свободно, движех се свободно и откривах света – свободно. И мислех така.

Сега съм на 36, май. Все не успявам да го сметна. Видимо, още от 5-годишна ми куца елементарната математика. И багажът ми е:

а) твърде тежък*, за да измисля нещо – няма място;

б) твърде лек, за да измисля нещо – няма с какво (вече?!);

в) ?

Винаги, винаги има „в”, но ето – на! Не се сещам какво е.

Сега приятелите ми ми повтарят, че съм уникална. Все повече ми звучи като „спешъл”. Демек,  „той/тя не е недъгав – той/тя е специален”. Хъърх.

  

Но, за крийетива. Моят. Няма фън, нямам вдъхновение, няма творчество. И кръгът се затваря, защото винаги съм била „апришиейшън драйвинг”. За да се случи нещо в моята Вселена, трябва да е мноого позитивно, щастливо и … уви, одобрено. Обратното на  системата „Кой? Аз ли не мога?”. Ако не върви – няма и да тръгне, поне доколкото зависи от мен. Ако върви – често върви все по-добре. Говоря само за творчеството. Или не. Обаче, честно, защо четете това? За да ви разкажа за себе си или за да ви разкажа за творчеството? 10 към едно, че е второто. Пука ни – и на вас и на мен. Затова ще играя за моя кон.

Творчеството по принцип е субективна интерпретация на света. В рекламата творчеството интерпретира някаква конкретна, отбелязана с червено и прошурована част от него. Това ограничение е единият проблем, другият е, че интерпретацията на твореца трябва да съвпадне с възприятието на конкретен получател. Не е достатъчно да се хареса на много хора, нито е проблем ако са много малко.  Просто се налага да са съвсем конкретни хора – и те отбелязани с червено и надлежно прошнуровани. Третият е, че интерпретацията винаги трябва да е позитивна. Трудно. А защо е нужно? Ами, защото трябва. Един продукт/услуга/кауза не прави живота. Тези неща са някакви инструменти в него. И това, което е нужно да покажеш със своето творчество, е как, аджеба, твоят конкретен инструмент работи безотказно за случването на генералната цел на всеки, ама всеки получател – щастието.

Обаче, не се хващайте за думата „творчество”. Това не е най-важното в рекламата, каквото и да ви говорят. Рекламните обекти не се продават по-добре, само защото са озарени от гениалната идея на твореца. Не, че пречи - тъкмо напротив. Просто творчеството в рекламата ТРЯБВА да бъде подчинено на ефекта, точка. Правилното послание, отправено към верния получател в точното време и на подходящото място. Оттам нататък, доколко терминът „творчество” е уместен остава изцяло философски въпрос. Не ме касае.

Важното е, че и творчеството, подобно на всяка „материя”, се подчинява на прости математически правила. Например, необходимо условие - за да го наричаме така - е то да бъде искрено. Не „достатъчно”, но жизнено „необходимо” условие. (По същия начин самото то – творчеството – е „необходимо” условие, за да се случи една добра реклама, но не и „достатъчно”.)

Другото си е професионална процедура, която не може и не бива (а и не е нужно) да се нарича „творчество”. Пак работи, о, да. Стига да имаш опит, вкус и – трябва да го кажа – читав клиент насреща.

Това е интересно. Познанието те прави пристрастен. (Все едно къде е ударението). Например, опитът в рекламния бизнес е вид познание, което човърка мозъка и създава (изненада!) вдъхновение. Започва да работи онази мозъчна линия, която се грижи за областта на тази конкретна компетентност. И се получава така, че дори и да липсва конвенционалното вдъхновение, което ражда искреността и съотвеното творчество, се задейства една система, която ражда друг вид искреност - тази на запаления познавач. Тя не е свързана с конкретен обект или ситуация, а се поражда от вдъхновението, което дават опитът, познанието, твоята тема.

Например, аз не харесвам някакъв конкретен продукт и въобще съм зверски депресирана и ми е само до позитивни послания. Обаче, когато започна да разсъждавам професионално, някакво моторче в мен се пали и започва да произвежда ентусиазъм. От това, че работя тази прекрасна работа, че знам множество „големи истини” за това как да „сътворя” съответното послание, и също множество малки трикове, и какво ли още не. И започвам да ги интерпретирам неистово в главата си, като се вдъхновявам все повече и повече от самия процес. От широките пространства, които той отваря, от неустоимата привлекателност на … измислянето.

Така де, и после го продавам за „творчество”. Ама не е. Той е дебееел, и това е положението.

 

Но – край вече! От мен се иска да сътворя гениалната реклама. Синът ми вярва, че това е напълно в рамките на възможностите ми – така де, нали съм „професионален творец”, да взема да си свърша работата. Да си заслужа джонито.**

Онзи ден гледах речта на Стив Джобс пред абсолвентите в Станфорд. От 2006 е, но ако не сте – вижте я. Ааъъ – чуйте я, че няма много за гледане. Много хора обвиняват г-н Джобс в егоцентризъм. С огромно основание – браво на тях, страхотно прозрение. Обаче на кого му пука? Не и на мен. Човекът дава проста програма за щастливо оцеляване за интелигентни хора. Keep hungry, keep foolish. Точка.

Каза и други неща. Почвам да ги изпълнявам от понеделник и към събота ще е готова. Как „кое”? Гениалната реклама, естествено.

 

 

——————————————-

* Татко ми имаше преди една теория за ученето/моженето. Като малка все го тормозех с въпроси дали е много, много добър в своята област – ИТ. Още тогава ми казваше, че вече има много по-добри от него. Твърдеше, че „пънкарите с празните глави” са научили много повече и са станали далеч по-добри, просто защото … пънкарските им тиквички са празни. Жадно празни, чакащи да бъдат напълнени. Изобщо не му вярвах тогава. Но, явно човек трябва да слуша родителите си. Това е начин да се учиш от опита на другите. Далеч по умен похват от „ученето от собствения опит” или хич неученето. Пак според татко ми.

 

** С Любимия ни Бизнес Партньор обсъждахме, защо хората не харесват рекламата на джони с робота, толкова много, колкото би трябвало. Стигнахме до тъжен извод. Повечето хора изобщо не допускат, че в живота си могат да направят „едно велико нещо”.

 

*** Допускам също, че част от причините да пиша това са freshncool с тази публикация.

 

Коледа си е повод за равносметки и размисли, и това е. Всички го правят и става заразно.

Докато четях за научените от mikeramm важни неща, както и коментара на longanlon там - за коледния дух, се сетих за историята, която ме научи на нещо напоследък. Или по-точно - го затвърди.

Хората са си хора, навсякъде и независимо от расовата си принадлежност, религия и политически пристрастия. Групите от хора, са съвсем друго нещо – някои са кофти, като група. И това не променя първата теза. Но, ето историята. 

 

Това лято Високият и Красив Мъж* си карал мерцедеса по някаква нова отсечка на пътя за незнам къде си. Все едно, нова е и няма бензиностанции поне 50-тина км. Точно затова, някъде в началото й му свършил бензинът.

Така, че той и приятелят му слезли от колата и почнали да махат. След 20-тина минути приятелят му предложил:

-          Я, ти се скатай по-към храстите, само аз ще махам.

-          Що бе?

-          Знаеш на к’во приличаш, нали?

Аз знам. Висок е май над 2 метра, едър, с канадска подстрижка, ъгловати черти – има неоспорим вид на яка, непоколебима мутра. Всъщност е интелигентен, образован, работохолик, добър съпруг и баща на три деца, щедър приятел. Понеже интелигентността му някак си прозира и носи хубави костюми изглежда още по-опасен.

Макар да знае, че хората го възприемат така, не се скрил – не ги обича тия работи.

Помахали още и, не щеш ли, някой им спрял. При това, в отсрещното. Супер раздрънкан москвич на 30 години пълен с истинско черно циганско семейство – баща, майка и две чавенца. Обърнал се и паркирал при тях, а те го зяпали. Циганинът много делово отворил багажника, извадил въже и вързал мерцедеса.

-          На 30 км имаа бензиностанция, шаа ви дръпнем – казал им. И нашите послушно се качили в мерцедеса и потеглили.

Когато стигнали, Високият и Красив Мъж подал на циганина 50 лв. Чаветата се кокорели от задната седалка на москвича.

-          Мерси, братче.

-          Ааа, не щеме пари – отсякъл онзи. – Айде, със здраве.

-          Чакай, бе – настоял Високият и Красив Мъж. – Поне да си платиш бензина и нещо на семейството … – но човекът бил категоричен и колкото и да го увещавали не приемал парите. После им обяснил.

Няколко дни по-рано циганинът закъсал на същото място. Висял там и махал осем часа. Никой не му спрял.

————–

* Веднъж Г.Д.В. го завел в Истанбул да купуват някаква машина. Седнали да се пазарят с един турски търговец, а нашият свалил цената на една трета от обявената и спазарил и някакви резервни части – бонус. Накрая станали и си стиснали ръцете, а турчинът му бил до кръста.

- Вай, вай, комшу! Аз да бях толкова висок и красив като тебе, нямаше да се пазаря … така – споделил турчинът.

- Ако беше, нямаше да мислиш така – ухилил се Високият и Красив Мъж.

Четвъртата издънка 

 

 

Понеже капанът в “Четири издънки“* не проработи, реших да напиша и истинската четвъртата “зипо” издънка, малък реверанс към Тарантино, Тим Рот и цялата им побъркана групичка.

Мдаа. Пристрастена съм към зипото си. То е красиво, ветроустойчиво и ми съдейства като се тровя поне да е със стил. И най-вече това конкретно зипо ми е скъп подарък от Г.Д.В., купен някога в една щастлива Венеция.

Седейки озадачено до Г.Д.В. в нощния бар на един гръцки ферибот, изведнъж установих, че го няма.

Носех калъфчето закачено на джоба на сакото си цял ден, вместо на колана, защото пуловерът ми беше дълъг и го покриваше. Ужасих се - вече не беше там. Преджобих старателно себе си и объркания Г.Д.В., пропълзях под нашата и няколко съседни маси и в пълна паника изхвърчах към каютата. След още малко тичах към ресторанта, оставила каютата като след обиск, обир и ергенско парти в едно. По пътя, задъхано прехвърлях всички възможни варианти - да са го намерили и да са го свили и аз да ги пребия с шала си. Или, ах, да са го намерили и да ме чакат, за да ми го върнат и дали трябва да им дам бакшиш.

Ресторантът беше затворен, но видимо обитаем, затова заблъсках отчаяно по заключената врата. Когато шашардисаните гърци ми отвориха, профучах край тях и се заех да пълзя и под масата, на която бяхме вечеряли. Нямаше го. Изправих се все така рязко и нападнах тримата сервитьори, които събрани в почтителен шпалир, непочтително бяха оглеждали стърчащия ми изпод масата задник. Изглежда бяха останали доволни, защото ме зяпаха със странна смесица от възхищение и страхопочитание. На гърците винаги им личи.

-         Търся едно зипо, сребърно, в кафяво калъфче. Има изключителна сантиментална стойност. ТУК БЕШЕ. – изстрелях на брилянтен английски, неимоверно подобрен в последните секунди, с помощта на Неволята.

Докато говорех вървях заплашително към тях, а те отсъпваха, докато единият не опря гръб в прозореца. Другарят му, в безмислен героичен порив се протегна и с бързо движение докосна колана ми, - вече бях само с къса блуза под сакото – после дръпна ръката си като опарен и изпелтечи:

-         Тттова ли търсите?

Зипото си стоеше кротко, прибрано в своето кафяво калъфче, закачено на колана.

-         Ду нот спййк! – заповядах гордо, врътнах се на пети и излязох в пълна тишина.

 

Впрочем, хващам се на бас на един пръст малцово, че зипото ми няма да запали десет от десет пъти.

 

Песен в нощния бар 

Цялата обстановка и програмата бяха твърде сюреалистични в онзи нощен бар. Като някакъв гръцки дийп соц, който никога не се е случвал. Мазни сервитьори, покъртителен кич, а барът преливаше от ентусиазирани баби и дядовци от Гърция. Играха бинго и на други непонятни томболоидни игри, а накрая малък оркестър им засвири правилните парчета. За капак, една от бабите стана и тя да попее след настойчиви увещания от публиката и съответните отмахвания от нейна страна. Без да  е изненадващо, се оказа по-талантлива и много по-жизнена от професионалните певци, така че си спечели заслужени овации и купонът се възроди като цяло. Техният. До нашата маса се настаниха две специфично среднощни каки с двама мазни, загорели кавалери, чиито малоумен разговор трябваше да подслушвам по неволя, споделяйки го с гръцката фолк-естрада. Но просто не ни се спеше, затова си висяхме там, напитките ни отлежаваха, не говорехме много, а само зяпахме унесено. Постепенно настана онова скучно време, в което не е ясно кого го мързи повече. Клиентите да се разотидат или сервитьорите да ги обслужват.

Радвам се, че ме мързя и мен. Защото музиката спря и в тишината се чу един невероятен глас. Същата гръцка бабка пееше прословутото им сагапо, но както само един човек съм чувала да пее, така седейки си, сама, unplugged. Както Моята Баба, Бог да я прости. Същият нежен, чист глас, като на момиче и толкова съвършенно искрена емоция, която се лее и танцува из пространството, смесва се с музиката и двете изпълват целия свят с безтегловност, безвремие и смисъл. Когато слезеш обратно на земята, в измисления нощен бар на един ферибот, шокът е още по-голям.

 

Морето нощем 

По-рано, след вечерята в гореописания ресторант, с Г.Д.В. решихме за десерт да излезем на палубата, въоръжени с ветроупорни дрехи и малка хулиганка с уиски. Обиколихме всички празни, хлъзгави палуби и дори се чудехме дали да не посетим и предната, за да разперим там ръце и да се обичаме както е по сценарий. Отказахме се, защото и на ферибота това е забранено и заградено, както и на Титаник, но най-вече защото при нас духаше наистина зверски, съвсем като на филм, но друг. Не помня на Леонардо Ди Каприо така да му се вееше перчема там, но на мен почти ми отвя мозъка. Язък, съвсем не ми остана. Но си струваше. Споделеното нощно море е вълшебно - кристалният тъмносин въздух, мирисът на вълни и на фериботни машини, белите пръски отстрани, необяснимо топлите ръце на Г.Д.В., всичко.

 

Октомврийски следобед 

Още по-рано, когато се качихме на ферибота, следобедът едва започваше. Споменавам го, защото цялата атмосфера беше такава - лейзи афтърнуун. Топло слънце, ярка светлина. Венецианското фериботно пристанище някак мирно пустееше, а нашата машина имаше широка „слънчева палуба”. И разбира се – пространство, много широко морско пространство, носещо съвсем определено усещане за свобода. Всички бяха едни такива лежерни и спокойни. Пиеха бири и коктейли, препичаха се, четяха, решаваха кръстословици и судокута, зяпаха надолу към далечната вода. Подготвяха се да мързелуват цели 24 часа. Някои бяха с кучета, до едно симпатични, и те спокойни и кротки. Оказа се, че за тях има определено място на по-горната палуба, с паянтови къщички наблъскани една до друга, но пък през деня ги пускаха долу, така че стопаните им висяха до последно там, за да не ги затварят без време. Споделеното следобедно море също е прекрасно.

 

Венеция 

Но най-прекрасна е Венеция. Оказа се, че фериботът минава право през Канале Гранде, поемайки своя път към майка Гърция. Приятна изненада, особено щом е слънчево в края на октомври, Потъващият град свети под тази своя особена светлина и не си длъжен да се ръгаш в навалицата, за да го разгледаш. Японските туристи от малките корабчета долу ни махаха ентусиазирано, защото фериботът ни е голям, бял и - по свой начин - красив, накацан от снимащи пасажери, като платноход от чайки. Също атракция.

 

Моят личен фаворит и тук, както и навсякъде са миниатюрните балкончета на покривите. Отрупани с цветя и вечнозелени растения, с малки масички и тентички, надвиснали над водата. Все едно дали са над Сена, Големия Канал или Арно. Е, май Арно (Фиренцето) печели от тези трите. Чудно обаче, пак казвам, как живеят местните. Може би се свиква, или пък не. Като ги знам колко са кисели.

 

Сан Марко е пълен с народ като в средата на лятото и от висотата на нашето положение още по-ясно се вижда колко невъобразимо огромна е тълпата. Как няма да потъва. Това са страшно много хора, тежат.

  

Ciao, до #5.

  

* А беше готин, капанът. Ако издънките са само три, тогава заглавието “четири” също е издънка. Тогава стават четири издънки, и вече уж всичко е точно. Ама не, защото всъщност, заглавието вече не е издънка. Значи пак са три. И така до безкрай.

Гледна точка

Жената на моя Най-добър Приятел си изгубила чантата. Ама съвсем. И в пълно противоречие със закона за запазването на материята - нищичко не излеждало като да е останало след нея. С Най-добрият ми Приятел претърсили тази и няколко паралелни вселени – никаква следа.

Тогава сменили ключалките, блокирали кредитните карти, деактивирали мобилните сметки и дори купили нова чанта, портмоне и други тайнствени вещи, чието наличие е задължително, за да може една торба да постигне ранг на „дамска чанта”.

След като свършили всичко това, намерили чантата на балкона на нейната кола. Най-добрият ми Приятел споделил със свой приятел случката, пред жена си.

-         Тя си изгуби чантата… - започнал.

-         Чакай, чакай! – намесила се Жената на моя Приятел. – Не аз съм я изгубила. Ти не я намери!

 

Пътна помощ

Тръгвам си аз от едно гостуване, през далечната 1994 година, към един през нощта. Кварталът – до затвора - е тих по това време. Понечвам да запаля колата – ядец. Въртя, суча – нищо. Колата беше нова служебна фиестичка, и в няколкото месеца, в които всеки ден я ползвах, се е държеше напълно прилично. „Ще я подкарам, каквото ще да става”. Улицата беше идеална – права, дълга, празна, с обещаващ лек наклон.

Добутах я до правилната позиция и задействах познатата система за палене от инерция. Тц. Повторих операцията няколко пъти, без успех. Вече започвах да преполовявам удобната улица, моят единствен шанс.

Отстрани имаше миниатюрна кръчмичка, гостоприемно осветена и пълна с няколко местни пияници. Минах покрай тях като на парад, пуснала колата по инерция, увлечена в нецензурен монолог пълен с обиди, заплахи и редки, за разнообразие, молби. Пияниците зяпаха втренчено няколко мига, после единодушно скочиха и ме обградиха с героизъм, леко ферментирал.

-         К’во бе, маце? Що не пали? Дай ние ш’те бутнеме, няма проблеми.

Бутнаха, трима мъже. Така я засилиха, че можеше и да излети ако беше запалила, ама не.

-         Ръчкай втора, втора, давай с’а, давай!! К’во прайш, бе? – вече съм спряла. – Дай на мене!

Дадох му, колкото да се уверят, че няма да стане. След 2-3 опита бяха съвсем сигурни, с изпарени ентусиазъм и ценни грамове от изпитата евтина водка. Предложиха ми да викна пътна помощ и да пийнем заедно, докато чакам. Беше вече два и нещо, но щедро ме увериха, че мога да остана и цяла нощ с тях, ако искам.

Мисля, че точно тази перспектива ме накара да се сетя. Колата имаше секюрити прекъсвач, скрит под педалите. Лично го бях включила, когато я паркирах. Ритнах го тайно, моментално запалих и отпраших. Единият ми помаха.

 

Загуба

Някога Високият Мъж от Онзи Бар отишъл с приятели на зимна хижа. Били петима - една двойка, Високият Мъж, и неговият Приятел с Девойка, с която бил стигнал само до първа база. Приятелят тръпнел да постигне по-високо спортно майсторство същата нощ в хижата. Там заварили още пет парчета, така че направили весела, шумна компания. Пили, яли, закачали се, забавлявали се. Приятелят на Високия Мъж, също висок и доста як, изведнъж скочил и изревал.

-         Няма ми паспорта!!!

Всички млъкнали и го зяпали.

-         Международен паспорт, с 10 долара в него!!!

-         Чакай бе, пич, – отзовал се един Отворко от другата група. - Виж си първо в багажа, потърси го. К’во си се развикал. – И дълбоко погрешно се усмихнал на Девойката, тази с първата база.

Приятелят го изгледал с много мрачно подозрение, но потърсил. Всъщност скоро всички търсели. Навсякъде. Но не би. Паспортът го нямало, заветните 10 долара - също.

Тия момчета не са от колебаещите се, а и били в позиция на силата – чиста, мускулна – затова заградили вече вражеската група и буквално взели да ги претърсват. Приятелят на Високия Мъж особено подозирал Отворкото. Той пък много се дърпал и не щял да бъде унижаван с претърсване, макар, че назрявала пиянска свада и собствените му хора го увещавали да обърне джобовете, за да „види тоя тииийт, че не си му гепил паспорта и да миряса”.

Отворкото се заинатил, така че нашият Висок Мъж и третият от тяхната двуметрова дружинка - нямало как - го хванали и го … задържали. Сценката ставала все по-грозна, насилието било по-скоро психологическо, но затова и по-гадно. Момичетата мълчали, но не с възхищение. Сложили Отворкото да полегне, а Приятелят, изпълнен с праведен гняв се навел да го тараши.

Тогава Девойката се пресегнала и измъкнала от задния джоб на Приятеля стърчащия международен паспорт.

-         Това ли търсиш?

-         Ъъъ! – не бил много съобразителен тази вечер. – Да! Я дай да видя 10-те долара вътре ли са… Тука са! Тоя тииийт тиийт ги беше взел и ей с’а ми ги е пъхнал обратно в джоба, сигурен съм…

-         Аха. – споделила Девойката последните си думи.

Високият Мъж каза, че на сутринта се спасила към града, самичка, неподатлива на увещания.

-         Засили се през пъртината и това беше.  

Имаше едно прозрение в сутрешния блог на Amica. Жената може всичко, когато остане сама в къщи.

Може да се прибере много късно, да позяпа CSI, да си направи спагети с доматен сос и пресен кориандър, да нахрани и палето и да обезопаси къщата откъм пълно изгризване, като внимава особено много за кабели с 220 V, компютри и любими обувки, да влезе в спалнята, да се съблече гола, да излезе до банята, за да насърчи топлата вода да открие нейния душ, да се върне в спалнята …

…УУПС!

И да открие, че вратата на спалнята не може да се отвори. По никакъв начин.

Тя е допълнително добавена, скапана врата, с ужасна бяла пластмасова брава и на жената винаги й се е струвала карикатурно беззащитна - като момиче от провинцията облечено без какъвто й да е умисъл от разпродажба в outlet. Но сега е моментът да установи, че това е една яка, корава селска брава със съвсем стоманено езиче и магарешки нрав.

Тогава тя може да пробва всички методи за отваряне на врати, които е виждала по филмите – с карта, с нож, със засилка и удар с рамо, с ритник, после със серия от гневни ритници, придружени от несъстоятелни обиди към вратата и цялото й семейство. Дори с удари посредством метална стълба, чудейки се при целия металически шум и неистовото джафкане на палето, защо в 2 през нощта никой от съседите не идва да провери какво става или поне да се скара.

После, тя може - съвсем сама в къщи - да изнамери много яка отвертка, но не и чук, и още един час по часовник да кърти и разбива вратата, изгонвайки палето, което продължава шумно да не одобрява тази дейност. Може също, през цялото време да благославя лоста от първи род и всички, които са измислили физиката и дори да се смее на глас на тези си мисли, докато методично си набавя мазоли и мускулна треска.

Може накрая да успее и да се добере до собствената си спалня, където са дрехите й, леглото й, мобилния и приспивната книга. И джапанките и хавлията, за които всъщност се върна.

И накрая да си вземе мечтания душ и да си легне.

След всичко това, тя не само може, но и успява да проспусне и трите последователни аларми, които е настроила и да се събуди чак към 10 от мрънкането на палето.

 

И да се разсмее победно при вида на остатъците от вратата, безпощадно осветени от деня.

Докъде може да се докара човекът-жена ако му остане свободно време. 

Аз лично винаги се старая да нямам такова. Не искам да кажа, че непрекъснато работя нещо, напротив. Но, като цяло, гледам да не оставам сама с мислите си. Не е за пред хора какви мисли ми идват, затова. Те колко са мои не е много ясно, защото главата ми е по-скоро като хан – всякакви влизат, вършат ги всякакви и излизат, уж. Обикновено ги неутрализирам с нещо – работа, любими, приятели, книги, филми. Като ханджия, който си чопли нещо по бара и не обръща внимание на навлеците. И те се повъртят, помотаят малко и после изчезват. 

Днес, обаче, се хванах да гладя. Това е една от най-ненавистните ми домакински дейности - аз съм по водните спортове, та затова се беше натрупала гладяема купчина като за средно голям хотел – 13 ризи и един панталон.

Някои хора гладят пред телевизора, но аз не мога да се преодолея. Струва ми се, че ако го направя дори веднъж може да се пристрастя, а оттам до тв-канал романтика е само една крачка. И после докато се осъзная, ще играя на живо нечия свекърва, която гледа сериал съдържащ диалог от рода „Не плачи за нея, тя не е твоя майка.”

Така, че си зяпах в стената и в ризите и, понеже скучаех ужасно, а и ми беше досадно, нямаше как да избегна достъпа на неканени мисли до централния си мозък.

Някои ги натирих още на влизане, но ето част от тези, които бяха по-настоятелни. Сложих им заглавия с цел да намекна метафоричния им смисъл и за повече яснота, ако ме разбирате. А?

Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния II

Може ли нормален, 40 годишен мъж, иначе интелигентен, мил, готви и пазарува, да не може да се научи как да извади една тениска от гардероба, без да остави всичко друго вътре на топка? И ако да, как, по дяволите? 

Момчетата никога не порасват

И може ли, и как, да го накараш хем да остане забавен, възхитително откачен и най-вече щастлив като 16 годишен хлапак, а същевременно да приема редките (!) ти забележки като възрастен, без да счита всяка за ужасно и несправедливо обвинение?

Приятелите помнят песента на сърцето ти, дори когато ти си я забравил.

Можем ли да си позволим да посочваме грешките на партньора си (тук не говоря за тъпите тениски, майната им) без да се счита, че се опитваме да го променим по свой образ и подобие, което си е гадно ако ни го правят на нас, нали така? Когато споделяме различното си мнение с приятелите си - може и даже е приятелско някак, но има ли секс и/или брак, вече не бива. Или? 

Мъжете са от Марс, жените харчат навсякъде

Възможно ли е да накараш един мъж да разбере, че фактът че искаш да живееш добре, не означава, че го притискаш да бачка като изоглавен? И да вземе да се отпусне и да го дава по щастливо? Че ще го обичаш всякак, но не и ако е кисел и изнервен нон-стоп. И че не си ти виновна, че той е работохолик и просто обича да печели, все пак. 

Не гледай тресчицата в окото на другия, а първо виж гредата в своето. (или както там беше)

Изобщо, можем ли да недоволстваме срещу другите, докато осъзнаваме, че не сме перфектни? Желанието да променим някакви скапани детайли, които не струват (ако приемем, че ама наистина не струват) дава ли ни право да се борим, при положение, че всичко друго е наред? Или трябва да си налягаме парцалите и да правим компромиси в полза на това „всичко друго”. 

Без заглавие

И къде, по дяволите, може да се намери свястна стойка за гладене, чиято текстилна част да не се разпада след третото такова?

Нашият Бивш Съсед за Цял Живот си има приятел – йорданец, женен за българка.

Преди няколко дни пристигнала приятелка на съпругата от Русия. Жената обаче била много заета и помолила половинката си да разходи рускинята – да й покаже забележителности, някое културно събитие, да я нахрани – такива неща. Йорданецът, гостоприемен и любезен, се съгласил. И тъй като е забележително организиран човек, и горд с прекрасната си втора родина, дори си съставил програма. Първо Националната художествена галерия, после кафе зад двореца, Руската църква, обяд във Виктория, Народното събрание, Александър Невски, Галерията за чуждестранно изкуство, Изложбата на Ян Артюс-Бертран на моста на влюбените, сладолед в Джимис. 

На сутринта жена му изхвърчала рано, а той посочил на рускинята вратата и поразходил пръстите си по масата: „На разходка искаш ли?”. Тя закимала ентусиазирано: „Искам, спасибо, с удоволствие!”. Тръгнали преди обяд към Галерията в пълно мълчание. Тя не отбирала грам нито арабски, нито английски, нито български. Той пък не знаел руски, макар, че бил чувал, че е близък до българския. Докато трамбовали покрай банката, тя се усмихнала и попитала:

- Куда идем?

„Опа!?” – казал си нашият Йорданец. Помислил, усмихнал се и той и посочил право напред, демек, близо е. Закимали си и се заусмихвали един на друг, а после продължили. Подминали Двореца, подминали църквата и право във Виктория. Разположили се в градината и пак в пълно мълчание хапнали - той пица, тя огромна салата. Излезли оттам и тръгнали към църквата, а на светофара тя пак жизнерадостно попитала:

- Куда идем?

„Тюх, че съм заплес!” помислил си Йорданецът. „Момент!” вдигнал пръст и посочил наляво. Тръгнали по Раковска и стигнали до Хепи. „Заповядай!” разтворил ръце в мълчалив жест. Тя се усмихнала неуверено, но после кимнала и влезли. Поръчали си някакви шишчета с гарнитура, взели и по бира. Йорданецът, вече изпраксан в пантомимата, посочил бирата, после тикнал пръст в гърдите си и вдигнал ентусиазирано палец като кимал енергично. После посочил и нея и разперил въпросително ръце: „Много обичам бира, а ти?”. Тя размахала глава отрицателно и посочила бут�