You are currently browsing the category archive for the 'долни инсинуации' category.
Има едни три спота, които ми пълнят главата с отношение от седмици, обаче сега като ги фрасна и трите с клавиатурата ще ми мине.
Абсолютният свят – креативноста продава. Е, за малко.
Уникално като рекламен продукт. Балансирано от всички страни – вдъхновяваща идея, прецизен монтаж, забележително аудио. Много ентусиазъм, много пух и много наистина щастливи статисти. Много кеф. Нищо, че някакъв елемент в посланието напомня малко на една стара кампания на Smirnoff, в която разни елементи от света изглеждаха съвсем други, погледнати през бутилката, ама това е много далечно. Споменавам го следвайки един нов и – надявам се – здравословен хейтърски нюанс на характера, който развивам напоследък.* Няма лошо, че от позитивизъм ще станем като във вица.
Абсолютният свят е едно от онези произведения, които ме вдъхновят да харесвам работата си. Жалко, че е на алкохол. Така тази красива идея – и тя – оставя онзи кисел вкус на ферментирали лайна сутрин. Отделно, не пия никаква водка, а абсолютната такава ми мирише на гума. Не ми скачайте, сега. Всеки си има вкус**.
Идеята ми е жертвоготовно да се дам за пример. Малко неясен по традиция. Ето:
Не съм им таргет. Статистически – да, лично – не, тц. Имам си изградено отношение към видовете напитки и не виждам на хоризонта никаква причина да се измятам в посока водка.
Главното за настоящото повествование е фактът, че за малко щях. Гледах тази реклама и си казах: мамка му, толкова е рядко да видиш такова бисерче, да взема да го подкрепя? Да си взема поне веднъж една водчица, а?*** Отказах се, ясно. Обаче този възхитителен криейтив за малко да ме подхлъзне.
Саридон – има лоша реклама. Но дори и да няма – има лошо позициониране.
Смазващо умряла рекламка. Дрън-дрън-дрън-дрън. Човек по-скоро ще намрази рекламодателя, одобрил и платил, за да правят квадратни главите на потребителите му по телевизията. А тъжните родители и учители в клипа силно приличат на групичка Анонимни Саридоногълтачи, които са дошли на сбирката си само за да установят, че залата за групова терапия е заета от агресивни деца, репетиращи извратена, някак китайска версия на масов линч на възрастни.
За разлика от водката, на Саридон съм таргет! Радвам се на грандиозното завръщане на тази човеколюбива субстанция на родния пазар като манекенка на нискокалоричен мъфин. За повече убедителност ще добавя, че Саридон-ът винаги е стоял в семейния списък със задължителни покупки при всяко посещение в братска Германия, наред с 20 кг висококачествен прах за пране на половин цена и едно специално Lucky, дето и там го няма вече.
Именно затова, мижавото клипче, с което ме облъчват в момента ми разваля вкуса, стила и кефа. Но най-вече, замервайки ме с блудкава ширпотребна естетика, ме лишава от допълнителния (плацебо?) ефект, създаден някога от удивителната металната кутийка на Саридон. Всеки българин над 30, който е някога е страдал от главоболие знае за това лекарство и вероятно вече е научил от „мълвата”, че вълшебните хапчета са отново на пазара. На кого, какво казват с тази реклама? Младежда едва ли ще я погледне дори.
Разтърсих се за алтернатива, която по някакъв начин да компенсира загубата на емоционално предизвикано доверие. Така, де! Когато ме заболи главата искам пак да ми мине, а не да се окаже, че саридон вече не ми действа, защото им е задръстен рекламния спот. Ето, намери се.
Факт е, обаче, че за малко да ме изпуснат. Добре, че не ме мързи.
Швепссс – ефектът на напомнянето работи. Направо срам!
Посланията на Швепс винаги са били приемани с отворено сърце от широката общественост и като цяло варират между умерено и много забавни. Даже „Едно жадувано завръщане” при завръщането им в .бг – също беше добро. Рекламно, някак. Това последното, обаче, какво е точно? Отвлечено и лишено от иначе специфичната за швепс естетика, която включва наситени цветове, алтернативни персонажи, обрани жестове и реплики. Не и истерични, грозни типове и а-ла-евтина-черна-комедия дълбокомислия на тема – да беше мислил по-рано. Всеки път като го видя се чудя чие беше и се сещам, че е именно на швепс чак накрая. Който край, всъщност е темата тук.
Разбирате, че е трудничко един рекламен клип да докара който и да било разумен възрастен до незабавно решение за покупка. Особено ако гледа на рекламите съвсем отдругаде, като мен. Обаче, ето на! След като преживея скучното повествование се явява Продуктовият кадър на Швепс. И – за разлика от истеричното тяло на клипа – запазвайки гореописаната естетика на бранда и готиния таглайн ме изненадва и очарова всеки път.
И всеки път като видя ярката мандаринова бутилка небрежно да се плъзва в кадър ми се приисква швепс като на бременна жена – ягоди вечерта на Коледа. При това съвсем не съм почитател на газирани безалкохолни. Напротив – пия много кола, но с отвращение. Обаче, срам не срам, ще си кажа, че вкусът на мандариновия швепс наистина ми харесва. Което извднъж ме постави в ситуацията на милионите хора облъчвани от напомнящи спотове на продукти, които и без това искат да консумират. Ужас.
ПС: Чувствам се като кучето на Павлов!
Награда. Винаги има, но трябва да внимаваш каква ще ти се падне.
Специалната награда за тези, които са дочели това докрай е едно копи на сина ми от преди 6-7 години, тогава беше на 5-6:
Офис 1 Суперстор
Деликатно прави зъбите ви
По-меки и жизнерадостни!
* Гледах пълната версия на клипа в цялата й прелест преди прожекцията на новия Бонд. И като говорим за хейтърство, баси разочарованието е този филм! Не съм предполагала, че може чак пък толкова откровенно да скучая на Бонд. Писах си sms-си с Блогинята, докато ГДВ не ми се разсърди, че му светя в очите с телефона. Дори заставката, която винаги е вдъхновявала бедното ми креативно сърце, беше тотална боза.
** казала лисицата и си облизала задника 
*** Добре, де. Понякога пия люто блъди мери от шот, обаче с две супени лъжици Табаско – не се брои.
Сигурно е на 70 години. Албинос е, и дългата му бяла коса е започнала да пожълтява от възрастта и цигарите, а на всеки пръст носи уникални пръстени в две основни теми – черепи и порно сценки. В неговия случай е съвсем естествено, дори някак задължително. Той е човекът открил и/или продуцирал легендарни групи като fuck’n Motorhead, Manowar, Saxon…
Живее в малко градче някъде в средата на Германия, май е близо до бившата Източна, в къща от 12-ти век. Стените й са метър дебели и на перваза на прозореца, точно откъм училището, се мъдри впечатляваща 50-тина членна групичка от миниатюрни астерикси, обеликси и други fuck’n гали. На другия перваз, който не е откъм училището е подредил респективна и респектираща колекция от манга фигурки, правещи секс по най-различни интересни начини. Или поне той ги нарича манга. Само затова, любопитните ученичета, които спират да позяпат астериксите през прозореца, никога не получават покана да разгледат отвътре.
Почитател е на еротиката в живописта и цялата му къща е украсена с нея. Напоследък този факт притеснява настоящата му жена – 20-тина и малко годишна китайка, образована и красива – поради приближаващото посещение на майка й.
- Fuck’n Chinese! – Възкликна по едно време, без връзка с горното. – Тия fuck’n жълти копеленца са ми откраднали пръстените. Ти разбираш ли? Видяли са някъде снимка с моите fuckn’ пръстени и са ги гепили. Сега ги произвеждат в fuck’n China и ги продават по 5 долара парчето като fuck’n ширпотреба.
Прословутата кучешка глава на Motorhead е инспирирана от един от неговите пръстени. Съществувал е още когато Леми е пеел детски песнички за Деня на майката. Или Деня на бащата. Все пак и Леми е бил дете някога, нали?
Бащата на самия Райнер е бил предаден от чичо му на fuck’n Гестапо, че слуша fuck’n BBC. Гестапо мобилизирали бащата и милостиво го пратили на източния фронт. За сметка на това, чичо му рязко се издигнал във fuck’n Райха и бил пратен като помощник шеф във fuck’n Аушвиц. Там се самоубил след няма и седмица, защото не издържал на това, което правели на евреите. Или го самоубили нацистите.
- Fuck’n идеалист!
Баща му не само оцелял на фронта, но и прекарал няколко щастливи военнопленнически години в СССР. Щастливи, защото работата в урановата мина взела, че му харесала, пък и бил обгрижван съвсем индивидуално и редовно от местната медсестра. След войната се завърнал в Германия и ето ти го след време Райнер. Личният бунт на Райнер започнал с това, че съвсем млад се сдобил с пламенни комунистически убеждения и дори странал шеф на компартията в регионето. Горкият му баща трябвало да търпи ежеседмични обиски и разпити, провеждани от fuck’n западногерманските тайни служби - силно заинтригувани от връзката между убежденията на сина, престоя на бащата в СССР и близоста с ГДРейската граница. Правели го почти до 89-та.
Май не се интересува много от политика сега. Освен, че като всички немци-кореняци е fuck’n pissed off от политиката на „вината” провеждана целенасочено от немските правителства от години насам.
- Дават немско гражданство на всеки fuck’n руснак, чиято баба е притежавала fuck’n немска овчарка! – възкликва докато гали своето малко вълче, чисто бяло, от рядка разновидност на породата.
Намерил си е нова група, която да продуцира. Адски обещаваща банда на име Beloved Enemy, чийто фронтмен е към 2.10 м и изглежда като чудовището на Франкещайн. Свирят нещо, което прилича на мелодичен скандинавски индъстриал траш метъл*, а чудовището вади супер нисък богат глас, с който успява хем да реве, хем да вие върху жиците. При това твърде издържано от музикална гледна точка.
- Ти разбираш ли, че тоя пич досега е бил fuck’n имитатор на fuck’n Елвис? Няма такъв fuck’n войс! Пускаме ги да подгряват Manowar и после ще видим.
Мда, ослушвайте се.
———————-
*Добре де, нямам идея какво е. Обаче чудовището е много перспективно, заклевам се. 
local*
more local
no more local
—————-
източник VJ Flow, пак
*местен
Следващите са специфичните падежи, най-често спрягани при общуване в партньорски двойки съставени от (мин.) двама емоционални екстремисти:
ОбВИНИТЕЛЕН падеж: „Ма ти …!”
ОправДАТЕЛЕН падеж: „Ма аз …”
И специалният Оборвателен падеж: „Не си права!”
Изследванията сочат, че последният често бива бъркан от жените с оправДАТЕЛЕН. Сред анкетираните жени емоционални екстремистки, тези склонни към анализ* и самоанализ посочват като най-вероятна причина за тази грешка твърде честото му, безпричино и стигащо до „дразнещо”** използване от страна на мъжете. 100% от всички интервюирани дами го тълкуват както следва:
„Когато Той използва „не си права” разбирам, че се оправдава, нападайки мен. Затова, често бъркам Оборвателния падеж с напаДАТЕЛЕН. Извинете, с ОправДАТЕЛЕН. Естествената ми реакция е да отговоря с обВИНИТЕЛЕН падеж. А дори не съм руса!”
Мъжете не са открити за коментар на горното. 100% от тях са изпратили писмено изявление със следното съдържание:
„Не съм съгласен падежът да се нарича Оборвателен! Заявявам, че считам наименованието „ОборвИтелен” за много по-подходящо наименование за падеж изобщо. В допълнение, подмяната на уместната буква „И” с буквата „А” внася ненужен драматизъм в и без това емоционално претоварената употреба на този падеж. Аз самият дори не го ползвам!”
—————————-
*Силно повлияни от спецификата на българския език, който от синтетичен такъв се е превърнал с времето в аналитичен.
**Според представително анонимно изследване на реакциите на жените към използването на Оборвателен падеж.
Източник: VJ Flow и VJ Kiflow
Предложих на блогинята, всички пишещи, които по инициатива на феминистката групово посетихме Монолози за вагината, да вземем да публикуваме по един монолог. Вижданията и стиловете ни са различни, може би ще е интересно. Може дори да е полезно. Е, може и не.
Пиесата е забележителна.
Целта й е да помогне за намаляване насилието над жени. Начинът й е като говори за съкровено женското – откровено.
Израстването, сексуалността (има възхитителна весела част посветена само на оргазмите – тичайте!), неравноправието, недоразуменията, неразбирането, отричането на сексуалността, истинските ужасни женски трагедии и самовнушените такива. Базирана е върху интервюта с жени – ама, всякакви – и техните разкази. Както и на отговорите им – всякакви – на няколко безумни маркер-въпроса: „Как наричате вагината?”, „Какво би носила (wear) вагината?”, „Какво би казала вагината, ако можеше да говори?”, „Как мирише вагината?”, „На какво прилича вагината?”.
Пиесата е много искрена, разнообразна, смешна, различна. Няма драматургия, но има откровеност. Написана е за американци и на места е твърде наивна, но предвид целите й, това е съвсем разбираемо и в никакъв случай не дразни. Вагината е физическият елемент, който отличава жените. Тя естествено е интимен елемент, но докато самите жени не го познават и разбират, няма как да бъдат познавани и разбирани. Донякъде, ако не знаем коя е вагината ни, не знаем и кои сме ние. Казах – донякъде.
През цялото време не ме остави на мира натрапчивата асоциация с един разказ от Старонемския декамерон. Казва се „Безсрамница” и се разказва за една много красива девойка, харесвана и ухажвана, която се разделила със своята „срамница” (само с тази дума никой не се беше сетил да нарече вагината – в пиесата). Раздялала станала вследствие на бурен конфлинкт между двете, в който девойката обвинила срамницата, че е противна, грозна и безполезна, а срамницата нарекла девойката глупачка и изтъкнала, че тя и само тя (срамницата) е причина кавалерите да се натискат толкова на въпросната девойка. След като се разделили и срамницата хванала пътя, девойката станала безсрамница, както и била наричана, а ухажорите я изоставили до един. Горделивата срамница, от своя страна, била стъпкана на пътя, защото хората я мислели за жаба. Но, за постановката.
Актрисите са бездруго много талантливи, особено Снежина Петрова, чието изпълнение е изключително прецизно и, ами, много професионално. Вяра Коларова е забележителен комик, макар че, отдавна не бях ходила на театър и в началото ми беше трудно да възприема преекспонирането на жестовете и емоциите, които са характерни, все пак, за играта на сцена. А Цветана Манева има невероятно присъствие и излъчване. Без да е точно моят тип актриса, мисля, че е пленяваща. Изобщо, този кастинг е много адекватен.
Все пак Монолози за вагината се играе в България още от времето на Големия Взрив и на моменти се вижда колко са уморени актрисите. В един моноспектакъл умората от повторението винаги се отразява по-видимо, именно заради твърде директната комуникация със зрителите в малката зала и поради факта, че актьорите са малко и възможните взаимодействия помежду им с времето се изчерпват и износват. Но амортизациите са далеч по-малко, отколкото се опасявах, а и пиесата се играе достатъчно рядко.
Много е смешна. На места дори твърде смешна, въпреки че, самата аз спорих в полза на смешното. Определено вярвам че, за да се възприеме от толкова много хора, за някои от които самото заглавие говори за неприемливо табу, цялата тема трябва да бъде облечена в забавна форма. Мисля, че най-важната бариера, която преодолява човек, щом става въпрос за нещо ново е страхът. Не е осъзнатият страх от директна опасност, но е вътрешното безпокойство от възможността за промяна на статуквото в неизвестна, страховита посока. Затова смехът, със свойството си да отпуска и да предизвиква симпатия, преодолява тази бариера небрежно и леко, създавайки доверие и отваряйки адресанта към посланието. Отделно, много хора не могат да възприемат чуждите трагедии, както и да им ги представяш. Когато нещо е гадно, инстинктите ни карат да го отричаме. Най-малкото не приемаме, че би могло да се случи на нас и накрая го игнорираме.
Все пак, имаше някои неща, които бяха ненужно карикатуризирани, но това е стара традиция в българския театър. Сигурно е заради прословутата широка славянска душа. Ние – нейните щастливи притежатели – не сме съзнателни и отговорни, но можем да сме милосърдни. Разликата между двете се състои в позицията. Съзнателността са действията, които предприемаме, за да променим някаква несправедливост като равноправни членове на справедливо общество, а милосърдието е жест към по-слабия. От позицията на по-силния, ясно. Отделно, че нашето родно милосърдие е сълзливо и сантиментално. Както и да е, същественото е, че ако не ни разсмеят, няма да се почувстваме по-големи от хората, чиито проблеми разглеждаме и няма да изпитаме състрадание. Иначе, не знам дали оригиналната интерпретация на пиесата също не е толкова смешна. За себе си знам със сигурност, че не бих гледала нищо на подобна тема, ако не е в забавна форма – нямаше да издържа.
Защото, от друга страна, историята, в които трагедията е осезаема и абсолютно безусловна – трагедия, която съчетава всички видове насилие, лишавайки жената вероятно завинаги от възможността за щастие – е предадена в целия й неподправен ужас. Тук има драматургия и тя внася още емоция и още трагедия, за да разкаже неща, които не би трябвало да се случват и в ада. Шокът от редуването не двете форми е голям, толкова, че на мен лично за момент ми прилоша в тъмната зала.
Останах много, много доволна.
Смях се много, толкова, че съвсем наистина ме заболя коремът. После, през нощта, се разстоих и дори се уплаших. И чак тогава – нямаше как – се замислих за насилието. Пиесата ме хвана по всички параграфи.
Насилието над жени е една от онези войни. Водят се в целия свят, по различни начини – кой по-гнусен и по-жесток от другия. То е психологическо и физическо, внезапно-брутално и дълго-издевателско или … всичко това едновременно. Опознаването на собствената ни сексуалност, тялото ни и всички произтичаши човешки и социални феномени, могат само да ни помогнат да се харесваме и уважаваме повече, а това може да ни направи по-непримирими към всякакви форми на насилие към нас. Една такава пиеса може да подкрепи този процес, както и всяка информация, откровеността и споделянето. Не знам дали може да направи повече, защото насилието над жени е част от много по-мащабния проблем на насилието въобще.
Но съм сигурна, че насилието над жени не бива да е законно, оправдано, традиционно и приемливо за никое общество, под никаква форма.
Скорошни коментари