Category Archive

Четвъртата издънка 

 

 

Понеже капанът в “Четири издънки“* не проработи, реших да напиша и истинската четвъртата “зипо” издънка, малък реверанс към Тарантино, Тим Рот и цялата им побъркана групичка.

Мдаа. Пристрастена съм към зипото си. То е красиво, ветроустойчиво и ми съдейства като се тровя поне да е със стил. И най-вече това конкретно зипо ми е скъп подарък от Г.Д.В., купен някога в една щастлива Венеция.

Седейки озадачено до Г.Д.В. в нощния бар на един гръцки ферибот, изведнъж установих, че го няма.

Носех калъфчето закачено на джоба на сакото си цял ден, вместо на колана, защото пуловерът ми беше дълъг и го покриваше. Ужасих се - вече не беше там. Преджобих старателно себе си и объркания Г.Д.В., пропълзях под нашата и няколко съседни маси и в пълна паника изхвърчах към каютата. След още малко тичах към ресторанта, оставила каютата като след обиск, обир и ергенско парти в едно. По пътя, задъхано прехвърлях всички възможни варианти - да са го намерили и да са го свили и аз да ги пребия с шала си. Или, ах, да са го намерили и да ме чакат, за да ми го върнат и дали трябва да им дам бакшиш.

Ресторантът беше затворен, но видимо обитаем, затова заблъсках отчаяно по заключената врата. Когато шашардисаните гърци ми отвориха, профучах край тях и се заех да пълзя и под масата, на която бяхме вечеряли. Нямаше го. Изправих се все така рязко и нападнах тримата сервитьори, които събрани в почтителен шпалир, непочтително бяха оглеждали стърчащия ми изпод масата задник. Изглежда бяха останали доволни, защото ме зяпаха със странна смесица от възхищение и страхопочитание. На гърците винаги им личи.

-         Търся едно зипо, сребърно, в кафяво калъфче. Има изключителна сантиментална стойност. ТУК БЕШЕ. – изстрелях на брилянтен английски, неимоверно подобрен в последните секунди, с помощта на Неволята.

Докато говорех вървях заплашително към тях, а те отсъпваха, докато единият не опря гръб в прозореца. Другарят му, в безмислен героичен порив се протегна и с бързо движение докосна колана ми, - вече бях само с къса блуза под сакото – после дръпна ръката си като опарен и изпелтечи:

-         Тттова ли търсите?

Зипото си стоеше кротко, прибрано в своето кафяво калъфче, закачено на колана.

-         Ду нот спййк! – заповядах гордо, врътнах се на пети и излязох в пълна тишина.

 

Впрочем, хващам се на бас на един пръст малцово, че зипото ми няма да запали десет от десет пъти.

 

Песен в нощния бар 

Цялата обстановка и програмата бяха твърде сюреалистични в онзи нощен бар. Като някакъв гръцки дийп соц, който никога не се е случвал. Мазни сервитьори, покъртителен кич, а барът преливаше от ентусиазирани баби и дядовци от Гърция. Играха бинго и на други непонятни томболоидни игри, а накрая малък оркестър им засвири правилните парчета. За капак, една от бабите стана и тя да попее след настойчиви увещания от публиката и съответните отмахвания от нейна страна. Без да  е изненадващо, се оказа по-талантлива и много по-жизнена от професионалните певци, така че си спечели заслужени овации и купонът се възроди като цяло. Техният. До нашата маса се настаниха две специфично среднощни каки с двама мазни, загорели кавалери, чиито малоумен разговор трябваше да подслушвам по неволя, споделяйки го с гръцката фолк-естрада. Но просто не ни се спеше, затова си висяхме там, напитките ни отлежаваха, не говорехме много, а само зяпахме унесено. Постепенно настана онова скучно време, в което не е ясно кого го мързи повече. Клиентите да се разотидат или сервитьорите да ги обслужват.

Радвам се, че ме мързя и мен. Защото музиката спря и в тишината се чу един невероятен глас. Същата гръцка бабка пееше прословутото им сагапо, но както само един човек съм чувала да пее, така седейки си, сама, unplugged. Както Моята Баба, Бог да я прости. Същият нежен, чист глас, като на момиче и толкова съвършенно искрена емоция, която се лее и танцува из пространството, смесва се с музиката и двете изпълват целия свят с безтегловност, безвремие и смисъл. Когато слезеш обратно на земята, в измисления нощен бар на един ферибот, шокът е още по-голям.

 

Морето нощем 

По-рано, след вечерята в гореописания ресторант, с Г.Д.В. решихме за десерт да излезем на палубата, въоръжени с ветроупорни дрехи и малка хулиганка с уиски. Обиколихме всички празни, хлъзгави палуби и дори се чудехме дали да не посетим и предната, за да разперим там ръце и да се обичаме както е по сценарий. Отказахме се, защото и на ферибота това е забранено и заградено, както и на Титаник, но най-вече защото при нас духаше наистина зверски, съвсем като на филм, но друг. Не помня на Леонардо Ди Каприо така да му се вееше перчема там, но на мен почти ми отвя мозъка. Язък, съвсем не ми остана. Но си струваше. Споделеното нощно море е вълшебно - кристалният тъмносин въздух, мирисът на вълни и на фериботни машини, белите пръски отстрани, необяснимо топлите ръце на Г.Д.В., всичко.

 

Октомврийски следобед 

Още по-рано, когато се качихме на ферибота, следобедът едва започваше. Споменавам го, защото цялата атмосфера беше такава - лейзи афтърнуун. Топло слънце, ярка светлина. Венецианското фериботно пристанище някак мирно пустееше, а нашата машина имаше широка „слънчева палуба”. И разбира се – пространство, много широко морско пространство, носещо съвсем определено усещане за свобода. Всички бяха едни такива лежерни и спокойни. Пиеха бири и коктейли, препичаха се, четяха, решаваха кръстословици и судокута, зяпаха надолу към далечната вода. Подготвяха се да мързелуват цели 24 часа. Някои бяха с кучета, до едно симпатични, и те спокойни и кротки. Оказа се, че за тях има определено място на по-горната палуба, с паянтови къщички наблъскани една до друга, но пък през деня ги пускаха долу, така че стопаните им висяха до последно там, за да не ги затварят без време. Споделеното следобедно море също е прекрасно.

 

Венеция 

Но най-прекрасна е Венеция. Оказа се, че фериботът минава право през Канале Гранде, поемайки своя път към майка Гърция. Приятна изненада, особено щом е слънчево в края на октомври, Потъващият град свети под тази своя особена светлина и не си длъжен да се ръгаш в навалицата, за да го разгледаш. Японските туристи от малките корабчета долу ни махаха ентусиазирано, защото фериботът ни е голям, бял и - по свой начин - красив, накацан от снимащи пасажери, като платноход от чайки. Също атракция.

 

Моят личен фаворит и тук, както и навсякъде са миниатюрните балкончета на покривите. Отрупани с цветя и вечнозелени растения, с малки масички и тентички, надвиснали над водата. Все едно дали са над Сена, Големия Канал или Арно. Е, май Арно (Фиренцето) печели от тези трите. Чудно обаче, пак казвам, как живеят местните. Може би се свиква, или пък не. Като ги знам колко са кисели.

 

Сан Марко е пълен с народ като в средата на лятото и от висотата на нашето положение още по-ясно се вижда колко невъобразимо огромна е тълпата. Как няма да потъва. Това са страшно много хора, тежат.

  

Ciao, до #5.

  

* А беше готин, капанът. Ако издънките са само три, тогава заглавието “четири” също е издънка. Тогава стават четири издънки, и вече уж всичко е точно. Ама не, защото всъщност, заглавието вече не е издънка. Значи пак са три. И така до безкрай.

“Приятел в нужда …” какво да обяснявам повече

Пътувайки към Милано, с едничката цел да го подминем и да стигнем до Комо, Швейцария, която също да пресечем в посока Германия  - ей тази нощ, и малко преди да го стигнем - Г.Д.В. изведнъж се плесна по челото и бодро скокна върху спирачките, на магистралата.

- Ей, чакай! – Аз си чаках, тиха и кротка на дясната седалка. -  Ние как ще минем Швейцария с тоя тир алкохол, дето го носим в багажника? – попита объркано.

Не можем да се разхождаме със +/- 100 кила алкохол извън Европейския съюз, точка. Защото питат, пишат, конфискуват и арестуват. В същия ред. Милано приближаваше със 150 км/час и аз панически се обадих на Приятелката си.

-         Този път наистина, - казах притеснено. – Пак тъп въпрос, ама… Имаш ли човек в Милано, на когото можем да оставим няколко кашона вино и грапа до другата седмица … ъъъ, аа??

-         Да, - слънцето изгря с тази вълшебна усмивка, която не виждах, но си представях. – Ей сега ще й звънна да я питам.

След около час и половина бяхме натоварили кашоните в асансьора. След още малко, лесно и безпрепятствено, но пречейки на някакъв супер активен работен процес - до болка познат - си взехме довиждане и се запътихме, леки и безалкохолни като птички към Комо.

На стотина километра след границата има един тунел – Готард. Знам, че много от вас изобщо няма да се трогнат, но това е един от най-дългите тунели в Европа – 17 км. Демек, 17000 метра или ~13 минути, при ограничение 80 км/час. Ще ме прощават тези, дето нямат клаустофобия, но - мамка ви! (С цялата ми любов и/или уважение към близките и познатите от вас.) Минавам оттам за четвърти или пети път, досега все на валидол и, този път, понеже съм старо куче, реших да мина без хапчета, защото принципно ме мъчи идеята за хапчетата като такива. Все пак, за да не оставям цялата работа на случайността, реших да мушна още един Бакарди Брийзър. Първият влезе някъде следобяд, докато се юркахме с тревожната постоянна скорост от 150 км/час към Милано.  

 

Швейцария на … (тийт). Не, нямах предвид „… балканите” 

Спряхме на швейцарската граница след, както винаги: „… ако обичате отбийте в ляво. Не излизайте от колата.” Като видя .бг, първият въпрос на митничаря, млад и беззъб, с жълто около устата и съответния ентусиазъм, беше:

-         Алкохол, цигари … за деклариране?

-         Тц, - отговорихме, отегчени от неговото племе и съсредоточени в следващите 6-700 км до Кьолн.

Това видимо го разочарова и – макар, че инстинкта на неговото племе е да ни пусне по живо, по здраво след това изявление – той се навря в колата. Въпросният Бакарди Брийзър #2 стоеше отворен и наченат до скоростния лост.

-         Какво е това? – попита строго митничарчето.

-         Bacardi Breezer (~250 г., 4% алкохол) – осведомих го, като леко повдигнах шишето. Наивно предполагах, че щом на 10 км по-надолу и изобщо в цяла Италия го продават по всички бензиностанции, то и швейцарският митничар ще е наясно.

-         Кой го пие? – попита той, с подозрение, радост и вече комична строгост.

-         Той, - заядох се аз фриволно, убедена, че целия свят знае, че Г.Д.В. - един от най-добрите шофьори, които познавам - никога не кара пил, но като видях физиономията на митничаря се отметнах. – Естествено, че аз го пия!!!

-         Хм … – Митничарчето удари на камък и отиде да проверява багажника. И той, като своите сръбски колеги, се отказа твърде бързо, но затова пък накара Г.Д.В. да отвори задната дясна врата. Там видя Бакарди Брийзър #1 да се въргаля зад моята седалка, празен.

-         Хм … – повтори се. - Ши дринкс? – тук Г.Д.В., предателят му с предател, енусиазирано закима.

-  Ту мъч. – обобщи проклетото митничарче и тук аз, за втори път* от дългата си пътешественическа история, преживях т. нар. културен шок. Отворих уста като риба на сухо, но преди да успея да му тегля една, той меко, широко и с разбиране се усмихна. Демек: „Нищо, случва се и в най-добрите семейства”.

Онемях така клиширано, че после ми се дощя да имаше огледало наблизо - да се видя как се цъкля и дишам на глътки. Докато отварях и затварях уста в опит да изплюя нещо унищожително и все пак законно, вече ни бяха пуснали да влезем в CH и Г.Д.В. предотврати неизбежния международен скандал, като просто запали и отпраши с мръсна газ право към Готард тунел. 

След това се хилихме като ученички в колата и аз звъннах на Приятелката си, за да й кажа, че ако не беше нейната миланска Франческа, аз щях да съм хоспитализирана, под полицейска охрана някъде в Швейцария, а Г.Д.В. щеше да седи до някой швейцарски радиатор - на топло и с белезници.

 

Ciao, до #4.

 

——– 

 

* Виена, 1995 г. Вечеря с приятелка българка и нейния виенски съпруг, кореняк. Изведнъж ни хрумва с Г.Д.В. да отидем на опера, ей така като по филмите, ама не точно, а на ласт минит офър за правостоящи.

-         Знаеш ли какво дават в операта утре? – питам с цялата си наивност австрийския съпруг.

-         Не!!! – почти посдкача той, но като вижда стреснатите ни физиономии, меко и нравоучително, и с голяма гордост, добавя: - Аз съм инженер. Аз не ходя на опера! 

 

Честит Рожден Ден, още по-късно

Пътувайки след една работна среща към друга, изведнъж ни се прищя да поспрем някъде, където ще се чувстваме наистина добре. Обадих се на Приятелката си:

- Може ли тъп въпрос? - попитах с обичайната си учтивост.

- Хахаха, казвай, – зарадва се тя.

- Има ли някакъв вълшебен начин да се сетиш за някое малко прекрасно селце или градче по пътя за Асизи, плюс име и/или локация на хотел там?

- Аааа-ъ.

- Или ако не се сещаш, да звъннеш на твоите италиански приятелки, ако те знаят и да ми кажеш. А, а?

- Амиии, чакай сещам се едно място. Губио се казва.

Спелна ми го три пъти, но всуе, защото картата показа, че се отклоняваме от начертания път с 50-тина километра и Г.Д.В се запъна.

-  Тц, трябва ни нещо по пътя, - отсече.

Продължихме си и в един момент се оказа, че пътуваме право към Фиренцето. Така е като се оставиш на GPS-a. В един момент забравяш на кой свят си, така да се каже. Като се замисля, голяма част от местата, в личния ми топ 10 се намират в Италия. Топ 3 от тях включва вълшебната Флоренция, известна сред италианците като Фиренце, а сред мен като Фиренце-то. Милото, прекрасно.

Взе да наближава 9 вечерта и идеята, че можем да спрем там само колкото да хапнем и преспим никак не ми се връзваше. Толкова съм влюбена в този град, че по-скоро бих се натъжила от такава кратка среща. Затова звъннах пак.

- А около Фиренцето?

- О, там е пълно с такива. Областта е много красива, - отговори ми тя, но имаше още нещо в тона й. Пренебрегнах го и достигнахме след няколко повторения до наименование на едно село. Поприказвахме си, а аз й помрънках срещу несгодите на пътуващия куфар. Тя ме изслуша внимателно и преди да приключим разговора подхвърли:

- Абе… Ти знаеш ли, че днес имам рожден ден?

- …!!! ???? !!!! А! О! А! Баси, каква съм овца! Днес ли е!?! Явно… А-ъ!

И така нататък, тотална излагация. Самата аз, не знам защо, много държа на рождения си ден. Когато някой, който не трябва го забрави страдам искрено, макар, че не стигам до сръдня. Щеше да е нагло, при положение, че аз забравям рожденните дни на абсолютно всички, без тези, които познавам цял живот, а и тях… Нейсе, разбрахме се да го празнуваме заедно, духом. Мислех си колко обичам Приятелката си и за кой ли път разказвах на Г.Д.В. колко е щедра и великодушна нейната любов към мен и въобще. И как забавно изговаря италианските лични съществителни имена. Говори, говори на български и като стигне до съответната дума спира за предихание и я изговаря на чист италински - благозвучно и разтеглено.  Забравила или не, хубаво е, че бях точно в Италия на рождения й ден.

 

 

 

Щастливо загубени

Слязохме от магистралата, за да търсим селцето, което изчезна и час по час звъняхме на Мама, да търси хотели около всяко населено място, край което преминавахме, докато не й писна адски. И така, изоставени на собствената си глупост, се спряхме на първото крайпътно мижаво мотело-хотелче.

Помъкнахме се тъжно към рецепцията, следвани от леката миризма на слабоумие, характерна за хора, отказали преди това и без видима причина три оферти за замъци от 16 век. Любезният човек там ни излъга на чист италиански и без да му мигне окото, че няма ама никакви места. Дори беглият поглед към таблото, пълно с ключове отзад показваше, че това, което в мотела няма, всъщност е пукнат клиент, а на местния пейзан му се спи като на кафява мечка. Това, кой знае защо, ни развесели. Посмяхме се, измисляйки петнайсет весело-идиотски истории за него, семейството му и местния хотелски бизнес.

И щастливи, и освободени от отговорност потеглихме през провинцията търсейки първия вход към магистралата посока Фиренце. 

До магистрала не стигнахме, защото този път изненадахме Фиренце в гръб.

Както си карахме сред селца и хълмове, селцата се превърнаха в градчета, където вилите ставаха все по-огромни и разточително красиви, и все по-начесто. Накрая изведнъж опряхме в центъра на града, до местната триумфална арка – Piazza della Liberta.* Това адски ми хареса. Ей така без да усетим, успяхме да се вмъкнем право в сърцето на Фиренце, пренебрегвайки първите и неотменни посрещачи в един град – магистралите и идустриалните зони. Все едно си идваме от крайградската вила.

Затичахме към най-близкия хотел, един от онези дето се намират на втория етаж на някаква сграда, и винаги е малко шокиращо докато се качиш до … хм, фоайето. Но стаите като правило са съвсем прилични, повечето са чисти и са си добра сделка за 100-тина евра на пъпа на града. Е, трябва да внимавате да не попаднете в някое съвсем типично „Аз и ти на ниски цени”, освен ако не търсите точно това, де.

Хвърлихме багажа и бегом на кръчма. Беше към 10:30, което в почти цяла Италия значи край на купона, разотивайте се, чао. Затова, още повече се зарадвахме, когато точно зад ъгъла, до Катедралата видяхме цели две отворени кръчми, при това с маси на навън. Това последното е важно, защото в Италия вече няма живот за пушачите през зимата. Поне навън все още дават да се пуши, но никъде другаде. Няма клубове, няма барове.

 

 

 

Робин Худ и лейди Мариан

В избраната кръчма бяха много напред с материала, не смятаха да си ходят, усмихваха се, шегуваха се и бяха почти адекватни, което иначе не е точно типично за европейското обслужване, особено в туристическите места. Така, че моментално забравихме за базовите изисквания за готвена храна и заседнахме да празнуваме рождения ден на Приятелката ми, както се полага.

До нас се вихреше една странна англоговоряща двойка, която първо помислихме за дама с наето жиголо, понеже тя беше доста пияна, а изглеждаше изискана, а той – твърде симпатичен. След втори поглед се оказа, че хората са гаджета. А след трети поглед, плюс случайно подслушване съвсем се изясни, че просто празнуват рождения му ден, а тя го плаща. Бяха симпатяги – тя флиртуваше на висок глас и при пълна взаимност със всички сервитьори, а той ни довери, че са от Нотингам.

- Робин Худ, нали се сещаш? – попита и се застрахова, като пусна една стрела към Катедралата, с обиграно движение.

Стрелата мина покрай един закъснял гълъб, заби се в каменната стена и изтрака на паважа, след което всички се сетихме. Оказа се, че са дошли точно в тази кръчма чак от Нотингам съвсем нарочно и специално, за да си празнуват там рождения ден. Прочели в блога на Ню Йорк Таймс, че кръчмата е много яка, купили си самолетни билети за завидната сума от стотина евра и шляп на масата. Пихме грапа, вино и лимончело заедно, за съответните рождени дни и даже ни предложиха да ходим на клуб, но от тяхна страна бяха празни приказки - тя просто изведнъж дропна и ги пратихме да спят.

 

 

 

Фиренце миа

После тръгнахме да си обикаляме Фиренцето. Нощем е дори по-красиво, ако е възможно. Зяпахме, прегръщахме се и снимахме с променлив успех изящните фасади на тъмните сгради. Дори в 1 през нощта, извън сезона беше пълно с разнообразни изпаднали туристи като нас. Не знам как издържат тези италианци.

Под колонадата на Mercato Nuovo, в средата на нищото, двама души седяха до малка маса, самотни под светлината на лампата. Изглеждаха като в сцена от филм, но се оказа, че единият е ..ъ, врачка. Трудно е да се обясни. После се запътихме към Ponte Vecchio, традиционно спорейки за посоката. В един момент стигнахме до тясна уличка, цялата в затворени кепенци.

- Ето ти го Ponte Vecchio, - съобщи Г.Д.В.

- Не е това, какво ти става?! Ето виж, тук има табелка, сега ще прочета, - заядох се аз.

- Давай. Какво пише? – попита невинно Г.Д.В.

- Пишеее… „Ponte… - засричах.

- Да. Понте какво?

- …Vecchio”. Стига, бе!

В последния ми спомен, така наречения стар мост приличаше на шест часа пред Халите, по три. Хора, шум, светлина, сергии с бижута, дрънкулки и дори катинарчета, които можеш да закопчаваш за решетката около паметника на Джото, с неясната цел да се върнеш пак. Сега беше тихо, призрачно и романтично, реката блестеше от нощните светлини, а малките балкончета над сергиите изглеждаха като във филм на Антониони. На оградката на паметника се мъдреше малка табелка, която забраняваше на туристите да закачат катинарчета. Това ни зарадва, защото вече се чудехме откъде да вземем катинарче по това време.

Откъснахме се трудно от Ponte Vecchio и затичахме към Galleria Uffizi, където има барелефи (ли се наричат) на всички известни италианци. Обсъждахме човека, чиято статуя се намира на втория ред, зад другите – вероятно меценат или градски управник.

- Мдаа, - заяви изведнъж Г.Д.В. – знам на кого никога няма да направят паметник. На Джордж Буш, например.

След това е Piazza Della Signoria с Palazzo Vecchio и Давид на Микеланжело, копие. Площадът е забележителен, жалко че може да се разгледа на спокойствие само през нощта. Денем няма как да се обърнеш. 

 

 

 

J. J. Cathedral и селската дискотека

Върнахме се при Катедралата. На площада има кръчма на име J. J. Cathedral, с миниатюрно балконче с масичка за двама, на което може да се пуши. Има и табелка, че може, но само при затворена врата. Така, че я затворихме и поседяхме там, влюбени и развеселени. 

После, опиянени от Фиренце, задочния рожден ден и погълнатите напитки, решихме все пак да посетим клуба, за който ни казаха Робин Худ и лейди Мариан. Общо взето е сред най-скапаните, които съм виждала. Музиката е покъртително тъпа, озвучаването е още по-зле, но пък е голям и пълен с весели хора от всички раси и възрасти. Забавното е, че има много готин английски двор, където висят половината посетители, пушейки и разговаряйки на малко по-тихо.

Системата за влизане също е яка, особено за тези, които са готови да консумират. На входа ти дават билетче и после при всяка поръчка от бара ти го дупчат с различни перфоратори и в различно квадратче според групата напитки. На излизане плащаш, което си консумирал, но и доплащаш за празните квадратчета. Т.е. вход или куверт – по-избор. Ако си пил достатъчно, на практика не плащаш вход, а само консумация, чиито цени са съвсем прилични. Отделно, за разлика от България, алкохолът си е читав и коктейлите са доста добри. Поръчах си Long Island, вместо моята рожденничка, която се оплаква, че не може да намери свестен такъв тук. Е, този наистина си го биваше. Вторият също. За третия не знам. Не бе, не съм пила трети. По-късно пих грапа в денонощната кръчма до хотела.

 

След всичко това на сутринта се излюпихме свежи като минзухарчета. Затичах се към площада на Катедралата с тайната надежда да пийна кафе, докато Г.Д.В. си взима продължителния сутрешен душ. Първо помислих, че съм объркала посоката. Цялото пространство зад Баптисерията беше пълно хора и сергии с дрънкулки. Кожени джаджи, пинокиовци, чадърчета с ангелчетата от Сикстинската капела и боксерки с  каменната пишка на Давид, щампована на правилното място. Докато се залисвах по тях Г.Д.В, като никога набързо изкъпан, се яви и ме метна в колата за следващата среща.

 

 

Ciao, до #3.

 

 

————

* тук има виртуални панорами и снимки. ще ви трябва QuickTime, но си струва.

 

Куфар с вертикално излитане

Много имам да разказвам за пътувания. Особено за пътувания с кола, каквито извършвам вече като една совалка, според както аз виждам ежедневието на совалките.

Според представите на Г.Д.В. това са си най-обикновени „отскоци”. До Венеция – 1000 км взети на два пъти след яко мрънкане от моя страна. После още към 200 км същия ден до вълшебното Фиренце. После Асизи, още 200-300, после към 400 км по-нагоре към Милано през Парма и област, после към 1000 км до Кьолн. След няколко дни, криволичейки като пияна змия около границата на Германия и Франция – обратно към Швейцария. После пак през Милано и във Венеция – 300 км. После, забележете, на ферибот до Игуменица (Ураа! Спане в легло, докато някой друг кара влака, така да се каже.). Оттам сто часа кандилкане през плътна серия строго обратни завои, Солун и, уф, до вкъщи – към 700 км. Нищо работа.

Аз съм куфар.

Един средно мрънкащ куфар, с болки в опашката, вграден детектор за магазини за обувки, скъпи малки ресторанчета на пъпа на нещо и, непонятно за Г.Д.В. – този чергар, влечение към китни скъпи хотелчета с гледка и сметка. Е, имам и вградена преводаческа функция, както и асистент-бележник с объркана номерация на страниците. Плюс не особено конвертируеми съобразителност и склонност да водя преговори, стига някой да смята вместо мен.

Добре де, имам и вграден фотоапарат, и все-още-не-освидетествано влечение към смешни, странни и красиви неща, а и празни страници в бележника. Обаче снимките са на другия компютър, сори. Ще постна и от тях, но утре – в другиден, защото на малкото ми читатели им писна от Мод.

 

Къщите с верните покриви

Ето например, докато минавахме през Словения, пак не можех да откъсна очи от техните специфични къщи. Имат един такъв счупен покрив, който от нищо и никакъв блок хаус прави китна алпийска къщичка, съвсем като на Хайди, Хензел и Гретел едновременно. Като й добавиш и малко посадени и отгледани с любов цветя по прозорците и прочее, става баси неустоимия кич. Но само братята словенци се стараят и дори строят новите си къщи по този тертип. В Австрия и Швейцария, където така или иначе си изглежда като декор на клип с лилава крава (да не се бърка с „лилава крава”) също няма. И в Германия няма. На тях, обаче, не им и трябва, за разлика от на нас. Мен ако питат, е добре да се задължат със закон, архитектите/строителите в .бг да правят и те такива. Не всички, само 50% от строителството на извънградски къщи. Нямате идея колко ще помогне на общия вид.

 

Езици и песни

После, най-напред в Италия, се намира Trst. Това е словенската версия на Триест. Можеш да се убедиш колко са различни хората, макар и близки съседи, само по разликата в начина им на говорене и писане. Trst за едни, Trieste за други. Италия – Словения, 3:0 гласни. Италианците по принцип прекаляват с гласните. Не знам езика, но няма да се учудя ако изобщо нямат дума, която завършва на съгласна. Което е ок, защото винаги много ме развеселяват с начина, по който говорят английски. „Айма гоингъ ту канфърм-ее.” Обаче как пеят! Докато минавахме покрай Модена, съвсем случайно и абсолютно тематично си пуснах Павароти, Бог да го прости. В диска има и едно парче, което той изпълнява на английски. Е, няма връзка, просто. Италианските думи се леят и реят, изпълвайки пространството с музика дълго след края си. Английските се самоограничават, блъскайки се челно в някоя ръбеста съгласна, и това е. Павароти пак ме и разплака и разсмя, благодаря Ви.

 

Монолози на … не, не това

Като стана дума за табелки, пак в Словения, стигаме до отбито движение. Знаете, минаваш на порции, първо едната посока, после другата, регулирани от човек с флагче.

- Ей го и задръстеняка. – ухилва се Г.Д.В. Иначе не е злобен, нито невъзпитан, затова се учудих от този подбор на думи, но Г.Д.В. поясни. - Това е човекът, който прави задръстването.

След като минахме доста бързо Г.Д.В се зазяпа замислено в следващата табелка за ремонт на пътя.

- Абе тука и на човечето на табелката изглежда някак си по-работливо. Едно такова, копае ли копае … старателно. Изобщо, щях да падна от колата с него този ден. Толкова е щастлив, че пътува, че направо му прелива през ушите.

 

Ето още:

- Чудя се защо тук всички превозни средства имат отзад табелки с елени?! – пита Г.Д.В.

- Лосове. – пояснявам разсеяно.

- Ааа, вярно. – разсъждава вдъхновено той. – Значи, сигурно имат предвид „Поннгг! Добъррр дееен” - учтивия лос. А не като при нас, всякакви грубости.

 

Или:

- Искам да включа лаптопа да се зарежда. – казвам на магистралата.

- Ще го включиш на границата, докато чакаме на опашка.

Нямаше опашка и просто профучахме, а аз пак се размрънках за лаптопа. А Г.Д.В. се смее:

- Ами, какво да направя? Махнаха оградата и сега не можем да избягаме от лудницата.

 

Ето и от преди това.

Сръбската граница, където - като никога - ни прегледаха колата почти обстойно. Без багажника, защото и те много се стреснаха от него, както и аз всеки път когато го отворя. Митничаря се е навел през мен и изследва жабката, в която няма наистина единствено и само, това което търси. Но пък докопва чифт уоки-токита.

- Ща е то?

- Уоки-токи.

- Е, зáщо ви е?

Ние се впускаме в нестройно хорово обяснение на чист южнославянски, колко е удобно като се разхождаме по големите панаири да се търсим с радиостанция вместо през роуминга. Митничарят ни прекъсва на най-интересното:

- Ти да не си ловец? – обръща се към Г.Д.В.

- Кой, аз ли?!! – тук Г.Д.В., който недолюбва ловците, така заразително подскача, че митничаря за малко да си фрасне главата в прозореца. После Г.Д.В. отвори уста и аз тъкмо си представям как ще изтърси „Аз съм вълк”, а той възмутено отсича: - Аз съм вегетарианец! – от което аз се облещвам, а митничарят наистина си фраска главата на изваждане от прозореца и тихо стенейки приключва случая.

 

Или:

- Миличка, ти взе ли достатъчно ризи? – пита изведнъж Г.Д.В.

- Да, най-вече защото се сетих да ги дам на гладене. – отговарям гордо.

- Колко ти взеха?

„Упс!”. То беше и експресно.

Казвам му колко и той направо подскача на седалката:

- Леле! В Рим за пране и гладене ти взеха по-малко от половината!

- Искаш ли ризи или не? Аз какво да направя?! – заяждам се, отрудена и най-вече мразеща да глади.

- Нищо, споко. Вече ще перем и гладим само в Рим.

„Ура!”

 

А веднага на влизане (ли беше?) в Триест има стесняване на пътя и почти обратно завойче.

- Внимавай вече тука, - дудна аз – нали знаеш техните табелки…

- … изскачат внезапно и в последния момент, знам. – довършва Г.Д.В. и добавя: - И се блещят и викат „Уууууииуу”.

А аз се кискам на идеята за табелки-банши.

 

Chiao, до #2.