Съботата на г-н Макюън

 

Тая известна подозрителност към твърде титуловани съвременни автори.

 

Обаче, рядко се срещат писатели, толкова ерудирани, колкото е колегата Йън Макюън. Това винаги е удовлетворително, когато се надвесиш над книгата. Хич да не е твоята, поне не се чувстваш като последния идиот, четейки я. Знаете, колко колосално тъпо е да се занимаваш с нещо, което е хем тъпо, хем не е твоето любимо тъпо.

 

„Събота”, каквато и да е, не е тъпа. Не е и любима, освен в смисъла на швепс. Обаче е прекрасна книга, най-вече от много специален автор. Като казах „автор”, трябва да споделя, че, интересно, докато я чета не го забелязвам, нещо твърде необичайно за моя стил. Обикновено авторът е моят личен главен герой и мислите ми са все към него. Какъв е, кой е, какво го драйви, какви ги пише по принцип и защо; в какъв ли период е бил, пишейки точно тази книга и прочее.

 

„Събота” е увлекателна книга. Започвайки със странния избор на време, сякаш четеш сценарий, и стигайки до неоспоримия талант на автора да те въвлече, без да усетиш. Не, че я глътнах наведнъж, оставях я, но само за по малко. При това, темата му не ми харесва. Тероризмът, и по-общо насилието, като пукнатина в социума, грубо казано. И дали отговорът срещу насилието също трябва да се води чрез насилие, и какво поражда това. И също, кое определя избора ни.

 

Въпросът „за” или „против” започването на войната в Ирак е основната тема, която занимава лондонското общество в тази именно събота. Докато отношението на героя – успял неврохирург, с почти идеално семейство и подреден, удовлетовряващ живот – е някакво скептично „за”, на улицата върви най-голямата досега демонстрация „срещу”. Собствената му дъщеря – талантлива поетеса, самостоятелна и решителна – е пламенен поддръжник на „мирната” позиция. Той е виждал жертви на иракския режим, тя е по детски анархистична.

 

Г-н Макюън разглежда темата за избора, който правиш, когато имаш възможността да играеш Господ, поставяйки героя си в ситуация, която много прилича на глобалната такава.

Карайки колата си през подредената си събота, хирургът става жертва на улично насилие и, когато отговаря по същия начин, получава съответните ескалиращи последствия. Схемата е много подобна на глобалната. Иракският режим подтиска гражданите си, изисквайки безпрекословно подчинение, като същевременно подкрепя глобалното насилие. Скоро след 9/11, западният свят на свой ред се готви да отговори с агресия, като детронира Саддам, с което рискува да породи още повече и по-глобален терор. Същото се случва и с героя на Йън Макюън. Нападнат от улични бандити, той използва професионалния си опит, за да се защити, като с това унизява тартора и сериозно застрашава позицията му. Последиците за него и семейството му – съвсем невинно в случая – могат да бъдат фатални. Същевременно, мирната демонстрация, която се провежда на една пресечка от уличното нападение е безполезна – нито постига целите си (както се видя), нито спасява доктора от неговия си, частен ад. Аналогията ми е груба, в книгата не се натрапва по този начин, но си я има.

 

Изобщо, Йън Макюън явно доста се вълнува от темата за крехкоста на обществото, оттам и на битието на отделния индивид, и обратно. Изследването му е чисто хуманитарно. Без да намесва разсъждения за финансови и политически интереси, без мистицизъм или фатализъм, без да се интересува от нещата отвъд реалното и без да налага гледна точка.

 

Мисля си, че това, което много го тревожи е връзката между събитията, действията и техните последствия. Фаталната среща, сама по себе си, е само една възможност, но човешката реакция, особено такава, породена от тъмните страни на съзнанието, превръща едно събитие в кутия на Пандора, отваря вратите на ада или пък не. Същевременно Йън Макюън не твърди, че човек управлява живота си, а само изследва, задълбочено и вдъхновено, с някаква почти нездрава страст, траекторията на емоциите и реакциите – емоционални и рационални – на събитията и техните последствия. Средностатистическите характери и представителните извадки на социума не го интересуват, освен като статисти, нито е склонен да идеализира или преекспонира индивидуалните отклонения на героите си. Затова и те не изглеждат като герои от роман, а като съвсем реални, документални личности.

 

Йън Макюън е прецизен, всеотдаен, вманиачен в детайлите. Особено последното изглежда твърде сериозна предпоставка за постигане на точно тази особена форма на писане. Не е необходимо да съм прочела други негови книги (казват, че тази не е съвсем типична), за да ми е ясно, че наистина си заслужава. Стилът му е уникален – по един ненатрапчив, интелигентен начин, предопределен от забележителен талант и свръхпрофесионално отношение към писането. Достави ми истинско удоволствие.

 

Почвам ги наред.

 

 

 

*Т. нар. Word of mouth е в стихията си, благодарение на комуникационните технологии, и референциите достигат твърде бързо до необосновано широка аудитория. В един момент всички заразено започват да хвалят нещо, ескалирайки чак до опасния пик. В резултат, Кольо от Малашевци счита нещо си за турбо култ, като нещото може би си е турбо култ, ама аз пък хич не ща да съм в един и същи фен-клуб с Кольо. Наречете ме сноб. Отделно, накрая никой не помни откъде се е почнало.

От книжна гледна точка, това моето е адски неудобен предразсъдък, защото стеснява доста кръга от книги, които бих си купила. Доверявам се само на рефенции от хора, отговарящи едновременно на две условия: някакъв интелектуално-културен ценз и познаващи личния ми вкус. Третата рефенция са кориците. Смислената корица говори за смислен издател (като има и изключения, ясно), подбрал смислен художник, който, освен, че е е талантлив, си е направил труда да прочете и книгата. Оптимистично погледнато, така селекцията ми става по-адекватна (да не се бърка с качествена) на собствените ми интереси и вкус. По-песимистично: известно е, че вкусът се формира, а това, твърдят, изисква проби, с каквито не се ползвам, самоограничавайки избора си на книги. Мдаа, няма оправия.

Пощата, най-сетне!

 

Както недвусмислено заявих, отказвам да робувам на вузевото мърляво книгоиздаване. Затова моята мила Блогиня ми подари липсващите* терипратчетови книги в оригинал, със следната бележка:

 

If you can read what I have written, you can read what he has written. Be brave (bold & beautiful).

 

Така, че въоръжена с дързост и хамак, най-сетне с огромно удоволствие прочетох Going Postal, ура! Английският въобще не се оказа труден, напротив, макар че със сигурност са ми убягнали някои от толкова любимите ми терипратчетски словесни каламбури. И, макар че, съм обратното на експерт, ще се доверя на настойчивия си инстинкт, и ще споделя нещо неочаквано приятно – българските преводи са всъщност доста добри. Обаче, край! Вузевите загубиха един от най-добрите си клиенти, хак им е, мърлячи. А аз съм доволна като куче във фабрика за кокали.

 

Само ще кажа какво пише в началото, за да е ясно – на тези, на които им е ясно и без това.

 

В килията на Moist (забележете!) von Lipwig кипи трескава дейност – човекът трябва да бъде обесен тази сутрин, но, разбира се, няма това желание и интензивно копае пътя към свободата си с помощта на една лъжица. Странно, успява да откърти един голям камък от стената, но зад него за свой ужас открива още един. С видимо здрав хоросан, а пред него блести и още една, нова лъжица. Междувременно, надзирателите стоят на вратата и ръкопляскат. От тях вбесеният Mr. Lipwig разбира, че Патрицият на Анкх-Морпорк, Лорд Ветинари е заповядал на всеки осъден на смърт затворник да се предоставя…“prospect of freedom”.

‘Freedom? But there is a damn great stone through there!’

‘Yes, there is that, sir. There is that’, said the warder. ‘It’s a prospect you see. Not actual free freedom as such…’

 

Изобщо Патрицият, който наред със Смърт и комплектът вещици ми е любим герой, в тази книга участва твърде активно, за моя радост и възхищение. Иначе, Постоянно присъстващите, всъщност отсъстват, освен зомбито адвокат Mr. Slant (забравих му преводното име), Ректорът – г-н Муструм Ридкъли, този титан на мениджмънта, горкият Пондър Стибънс и, разбира се Смърт, който винаги наминава.

 

Самият главен герой, както винаги, е отгледан с искрена любов и внимание от Автора си и лесно ме влюби и мен. Което е твърде радостно, предвид факта, че в Making Money, пак той е в центъра на събитията.

 

Лошият пак беше победен завинаги, но по супер адекватния терипратчетовски начин – с неговите си лични камъни, по неговата глава. Справедливо и поучително, както трябва да бъде в една правилна вселена, нали така?

 

А какво повече му трябва на човека-читател? Искреност и измислици, цинизъм и наивност, любов и смърт и, най-вече, много фън, много.

 

Кефф!

 

 

 

А пък концерта на Металика бил ня’къв връх! 

 

 

———————

* Тоест, само Going Postal и Making Money, обаче ще си поръчам и Thud!.

Viva Creator!

 

 

 

На Дискуърлд празнуват Рождения Ден на Създателя днес.

 

Ако не бях точно днес на антибиотици и не живеех в съвсем друга вселена и аз бих дръннала няколко или повече питиета в Барабана за негово здраве. 60 питиета, защото става на 60. Не, 60 са много, … делено на десет – 6. Да, 6 малки. Но там ако поръчаш малко, може ти да се смалиш – с една глава, например. Значи, едно тройно – да не се изхвърляме. Пфу, странна нечетна поръчка – ще бия на очи. Не съм чак такава пъзла, но…

 

Добре! Тери, трябват ми поне още 20 години от теб – за да си поръчам две безрискови, обосновани двойни.

 

Дерзай!

 

 

————————————————- 

 

Препоръчвам да видите това!

————————————————-

снимката е от тук. 

Ама защо не чета?

 

Хм, много съм великодушна към себе си – почти всичко мога да си простя.

Това, че не пиша тук, макар че като почнах направо ме сърбяха ръцете - най-лесно. Но не и това, че нищо свястно не съм чела в последните 2-3 месеца. Ако поне пишех, можех да се оправдая с традиционното „Чукча писатель, чукча не читатель“, язък.

А сега Размисли ме е „предизвикала“ да се включа в поредната блогърска игра – нещо като „Излез сега пред класа и ни кажи какво прочете през ваканцията“. Ми, защо не? Последната такава – с островната музика - определено беше забавна.

Обаче, постингът може да излезе доста кратък – ми, нищо не съм прочела.

Все пак.

Написала съм по нещичко за всичко, което ми е направило впечатление през последната година – Джонатан Стрейндж и Мистър Норел, Записките на чистачката Мод, и Истанбул.

Не е отбелязан един сборник с разкази за магия, който много ми хареса, но течът в караванчето на Градина го беше превърнал в топче използвана тоалетна хартия и аз така се ядосах, че го метнах директно в кофата. Резултатът, както от всяка гневна изцепка, е тъп – сега не му помня заглавието*. А беше забавна компилация. Имаше фентъзита, нонсенси и всякакви жанрове, в които магията би могла да бъде намесена без да предизвика скандал. Хареса ми много.

Не са отбелязани и две книги на колежката Харис. Бонбонени обувки, защото много се писа за нея, а и чувствата ми там са смесени. И Джентълмени и играчи, защото докато я четях ми харесваше, но послевкус не ми остави. Нула.

Както и куп безмислени фентъзита, които използвам за същото, за което люлинската аристокрация използва Мюзик Айдъл, например. Но имаше едно изключение там – Сарантийска мозайка на Гай Гавриел Кей (или Кай). Впечатли ме с изключително красив, богат, очарователен език. Подборът на думи и изобщо начинът, по който се лее речта биха могки да се опишат като „разкошни“. А и фабулата става. Изобщо, препоръчвам я на фентъзи феновете.

В момента чета вечер две книжки с нонсенси на английски. Ужасно забавни са, но още не ми се разказва за тях. Не съм ги довършила и нямам послевкус. А той е единият от критериите ми.

Сега съм си купила точно три книги – фентъзи, и трите.

Децата на Хурин, най-накрая, че е срамота да не я взема точно аз, която се кълна в бащата на фентъзи – Толкин. Надявам се синът му да се е справил добре с компилирането и редактирането. Всъщност, най-много се надявам, че в книгата има история в литературния смисъл, а не само в … пфу, как се казва? Научният? Хронологичният? Уважавам и се възхищавам безкрайно на това, което Толкин е направил за своя свят. На цялото му всеотдайно, прецизно, последователно и оригинално, и вдъхновено изграждане. Направено с любов. Но не принадлежа към немалкото напълно откачени фенове, които са готови да четат с упование всеки ред, написан по темата. Силмарилион ми беше леко скучна на места.

И две книги на Урсула Ле Гуин, която доста харесвам. Бих казала, че като бях тийнейджър Землемория ми беше една от любимите фентъзи серии. Книгите, които съм взела сега също са серийни: Дарби, Гласове и Сили. Зачетох първата и си мисля, че има кратко, но светло бъдеще в моето ежедневие. Но едва ли бих писала за нея ако не беше това тук. Е, да не голословя преди да съм ги приключила.

Какво ли бих прочела отново?

Честно, почти всичко, което съм глътнала между 3-ти клас и 22 години. Това ще рече почти цялата световна класика, и още много неща, защото четях като прахосмукачка Урал. Може да не ги помните, но, ех, какви прахосмукачки бяха! Човек се променя и пораства, много ясно. Въпреки, че в 3-ти клас се ползвах със специално разрешение да ползвам училищната библиотека както намеря за добре, издадено класната ми, сега съм наясно, че татко ми беше по-мъдър да не ми разрешава да чета някои неща от Библиотека Световна класика в този период. Било е ненавременно, рано, безмислено. Ще ми се да не бях ги крала тайно, ама пусти вироглави деца – всяка стена трябва да счупим със собствената си дебела тиква.

Всъщност, не обичам да препрочитам, да гледам филми по два пъти и т.н. Единственото, което ме кара да рецидивирам съвсем официално са местата. Книгите, филмите и въобще изкуството се променят само с промяната на нашата перспектива. Която промяна се случва, разбира се, при това непрекъснато. Но, кой знае защо, това съвсем не ми е достатъчно, за да ги „завтарям“. Виж, местата (и хората, но за тях друг път) се променят освен от преспективата и съвсем обективно.

За да съм честна, което поведение нещо не ми се отдава напоследък в този блог, ще кажа, че съм чела някои неща по два-три пъти. Целия г-н Пратчет, напоследък - за кеф. Майсторът и Маргарита, някога, защото това определено е моята лична книга. Швейк, неща на Бредбъри, на Клифърд Саймък, на Толкин, на великия Радичков, учебника си по физика от 9-ти клас (макар, че не помогна).

Сериозно, бих препрочела всичко, за което помня, че ми е направило силно впечатление, но няма как да обсъдя със сина си, поради липса на по-ясен спомен.

Следвайки – все пак – правилника, предизвиквам само един: Никола

—————

*Ееей, сетих се най-накрая! Казва се Алергия към магия. Симпатична е.

Какво си записа чистачката Мод

 

Записките на чистачката Мод е една от странните книги, които четох напоследък. Mоже да ти изчисти мозъка откъм всякакви мисли, вредни и полезни, както и да го напълни с тях, ако старата машинка още работи. 

Тийзърът твърди, че е написана в повечето известни литературни жанрове и аз първоначално се посмях малко на това, но когато затворих последната страница, осъзнах, че автора му е прав поне колкото кулата в Пиза. Може и да не е съвсем, но няма как да се изправи повече. Така, че го подпирам в тази му теза.

Книгата е много забавна, и дори е увлекателна, макар, че т.нар. сюжет криволичи до пълно завиване на свят, да не говорим, че на моменти се къса съвсем и отлита някъде в собственото си небе, което е лилаво, например. 

Когато й свикнеш, Записките на чистачката Мод е дори смешна, особено откъм гениалните прозрения на самата Мод, надлежно записани и прошнуровани. Мариан Пала, чието останало творчество нямам честта да познавам си играе безогледно с идеята за писането като такова, като на моменти намесва в този процес дори и собствената си героиня, която всъщност списва книга за собствените му герои.

Въпросните основни герои са Кърт и Матей, двама много близки приятели – кристално малоумни и изненадващо прозорливи, скучни и забавни, безчувствени и великодушни, едновременно селски гангстери и градски каубои, неудачници и невъзможни късметлии. В първата част двамата правят едно абсурдно пътуване, за да спечелят огромно богатство чрез хвърляне на скапани ябълки през един точно определен прозорец. Както и да ви звучи предходното, историята е поучителна от социална, историческа и философска гледна точка, макар, че няма големи мигащи табели с ясни указания в тази посока, сори.

Това, което най-много забавляваше мен е съвместното писане на края. То започва откъм средата на разказа и представлява рядко забавна надпревара на интереси, стремеж към себеизразяване и към най-обикновено, просто човешко щастие. И понеже Кърт и Матей ама никак не харесаха първите версии на Мод за край, в последна сметка си докараха на главата още куп, хм, пикарескни, абсурдни и кристално нонсенс приключения.

И така в съавторство с Мод, Кърт и Матей, и една друга личност – хипотетична или не, чиито прищевки отклоняват повествованието му в абсурдни посоки, Мариан Пала го докара накрая снайперистки точно до под кривата круша.

Изненадващото е, че въпросният край, макар и наистина забележително тъп – мнение, което споделяме с Кърт и Мариан Пала, е точно на мястото си. Може първоначално да е леко разочароващ за малформираните ни от от насапунисани истории и липса на време тиквички, но после свикваш.

6/10 за интензивност и 8/10 за послевкус.