Category Archive

На Дискуърлд празнуват Рождения Ден на Създателя днес.

Ако не бях точно днес на антибиотици и не живеех в съвсем друга вселена и аз бих дръннала няколко или повече питиета в Барабана за негово здраве. 60 питиета, защото става на 60. Не, 60 са много, … делено на десет – 6. Да, 6 малки. Но там ако поръчаш малко, може ти да се смалиш – с една глава, например. Значи, едно тройно – да не се изхвърляме. Пфу, странна нечетна поръчка – ще бия на очи. Не съм чак такава пъзла, но…

Добре! Тери, трябват ми поне още 20 години от теб – за да си поръчам две безрискови, обосновани двойни.

Дерзай!

————————————————- 

Препоръчвам да видите това!

————————————————-

снимката е от тук. 

Хм, много съм великодушна към себе си - почти всичко мога да си простя.

Това, че не пиша тук, макар че като почнах направо ме сърбяха ръцете - най-лесно. Но не и това, че нищо свястно не съм чела в последните 2-3 месеца. Ако поне пишех, можех да се оправдая с традиционното „Чукча писатель, чукча не читатель”, язък.

А сега Размисли ме е „предизвикала” да се включа в поредната блогърска игра - нещо като „Излез сега пред класа и ни кажи какво прочете през ваканцията”. Ми, защо не? Последната такава - с островната музика - определено беше забавна.

Обаче, постингът може да излезе доста кратък - ми, нищо не съм прочела.

Все пак.

Написала съм по нещичко за всичко, което ми е направило впечатление през последната година - Джонатан Стрейндж и Мистър Норел, Записките на чистачката Мод, и Истанбул.

Не е отбелязан един сборник с разкази за магия, който много ми хареса, но течът в караванчето на Градина го беше превърнал в топче използвана тоалетна хартия и аз така се ядосах, че го метнах директно в кофата. Резултатът, както от всяка гневна изцепка, е тъп - сега не му помня заглавието*. А беше забавна компилация. Имаше фентъзита, нонсенси и всякакви жанрове, в които магията би могла да бъде намесена без да предизвика скандал. Хареса ми много.

Не са отбелязани и две книги на колежката Харис. Бонбонени обувки, защото много се писа за нея, а и чувствата ми там са смесени. И Джентълмени и играчи, защото докато я четях ми харесваше, но послевкус не ми остави. Нула.

Както и куп безмислени фентъзита, които използвам за същото, за което люлинската аристокрация използва Мюзик Айдъл, например. Но имаше едно изключение там - Сарантийска мозайка на Гай Гавриел Кей (или Кай). Впечатли ме с изключително красив, богат, очарователен език. Подборът на думи и изобщо начинът, по който се лее речта биха могки да се опишат като „разкошни”. А и фабулата става. Изобщо, препоръчвам я на фентъзи феновете.

В момента чета вечер две книжки с нонсенси на английски. Ужасно забавни са, но още не ми се разказва за тях. Не съм ги довършила и нямам послевкус. А той е единият от критериите ми.

Сега съм си купила точно три книги - фентъзи, и трите.

Децата на Хурин, най-накрая, че е срамота да не я взема точно аз, която се кълна в бащата на фентъзи - Толкин. Надявам се синът му да се е справил добре с компилирането и редактирането. Всъщност, най-много се надявам, че в книгата има история в литературния смисъл, а не само в … пфу, как се казва? Научният? Хронологичният? Уважавам и се възхищавам безкрайно на това, което Толкин е направил за своя свят. На цялото му всеотдайно, прецизно, последователно и оригинално, и вдъхновено изграждане. Направено с любов. Но не принадлежа към немалкото напълно откачени фенове, които са готови да четат с упование всеки ред, написан по темата. Силмарилион ми беше леко скучна на места.

И две книги на Урсула Ле Гуин, която доста харесвам. Бих казала, че като бях тийнейджър Землемория ми беше една от любимите фентъзи серии. Книгите, които съм взела сега също са серийни: Дарби, Гласове и Сили. Зачетох първата и си мисля, че има кратко, но светло бъдеще в моето ежедневие. Но едва ли бих писала за нея ако не беше това тук. Е, да не голословя преди да съм ги приключила.

Какво ли бих прочела отново?

Честно, почти всичко, което съм глътнала между 3-ти клас и 22 години. Това ще рече почти цялата световна класика, и още много неща, защото четях като прахосмукачка Урал. Може да не ги помните, но, ех, какви прахосмукачки бяха! Човек се променя и пораства, много ясно. Въпреки, че в 3-ти клас се ползвах със специално разрешение да ползвам училищната библиотека както намеря за добре, издадено класната ми, сега съм наясно, че татко ми беше по-мъдър да не ми разрешава да чета някои неща от Библиотека Световна класика в този период. Било е ненавременно, рано, безмислено. Ще ми се да не бях ги крала тайно, ама пусти вироглави деца - всяка стена трябва да счупим със собствената си дебела тиква.

Всъщност, не обичам да препрочитам, да гледам филми по два пъти и т.н. Единственото, което ме кара да рецидивирам съвсем официално са местата. Книгите, филмите и въобще изкуството се променят само с промяната на нашата перспектива. Която промяна се случва, разбира се, при това непрекъснато. Но, кой знае защо, това съвсем не ми е достатъчно, за да ги „завтарям”. Виж, местата (и хората, но за тях друг път) се променят освен от преспективата и съвсем обективно.

За да съм честна, което поведение нещо не ми се отдава напоследък в този блог, ще кажа, че съм чела някои неща по два-три пъти. Целия г-н Пратчет, напоследък - за кеф. Майсторът и Маргарита, някога, защото това определено е моята лична книга. Швейк, неща на Бредбъри, на Клифърд Саймък, на Толкин, на великия Радичков, учебника си по физика от 9-ти клас (макар, че не помогна).

Сериозно, бих препрочела всичко, за което помня, че ми е направило силно впечатление, но няма как да обсъдя със сина си, поради липса на по-ясен спомен.

Следвайки - все пак - правилника, предизвиквам само един: Никола

—————

Записките на чистачката Мод е една от странните книги, които четох напоследък. Mоже да ти изчисти мозъка откъм всякакви мисли, вредни и полезни, както и да го напълни с тях, ако старата машинка още работи. 

Тийзърът твърди, че е написана в повечето известни литературни жанрове и аз първоначално се посмях малко на това, но когато затворих последната страница, осъзнах, че автора му е прав поне колкото кулата в Пиза. Може и да не е съвсем, но няма как да се изправи повече. Така, че го подпирам в тази му теза.

Книгата е много забавна, и дори е увлекателна, макар, че т.нар. сюжет криволичи до пълно завиване на свят, да не говорим, че на моменти се къса съвсем и отлита някъде в собственото си небе, което е лилаво, например. 

Когато й свикнеш, Записките на чистачката Мод е дори смешна, особено откъм гениалните прозрения на самата Мод, надлежно записани и прошнуровани. Мариан Пала, чието останало творчество нямам честта да познавам си играе безогледно с идеята за писането като такова, като на моменти намесва в този процес дори и собствената си героиня, която всъщност списва книга за собствените му герои.

Въпросните основни герои са Кърт и Матей, двама много близки приятели - кристално малоумни и изненадващо прозорливи, скучни и забавни, безчувствени и великодушни, едновременно селски гангстери и градски каубои, неудачници и невъзможни късметлии. В първата част двамата правят едно абсурдно пътуване, за да спечелят огромно богатство чрез хвърляне на скапани ябълки през един точно определен прозорец. Както и да ви звучи предходното, историята е поучителна от социална, историческа и философска гледна точка, макар, че няма големи мигащи табели с ясни указания в тази посока, сори.

Това, което най-много забавляваше мен е съвместното писане на края. То започва откъм средата на разказа и представлява рядко забавна надпревара на интереси, стремеж към себеизразяване и към най-обикновено, просто човешко щастие. И понеже Кърт и Матей ама никак не харесаха първите версии на Мод за край, в последна сметка си докараха на главата още куп, хм, пикарескни, абсурдни и кристално нонсенс приключения.

И така в съавторство с Мод, Кърт и Матей, и една друга личност - хипотетична или не, чиито прищевки отклоняват повествованието му в абсурдни посоки, Мариан Пала го докара накрая снайперистки точно до под кривата круша.

Изненадващото е, че въпросният край, макар и наистина забележително тъп - мнение, което споделяме с Кърт и Мариан Пала, е точно на мястото си. Може първоначално да е леко разочароващ за малформираните ни от от насапунисани истории и липса на време тиквички, но после свикваш.

6/10 за интензивност и 8/10 за послевкус.

Добре, де. Обещах, че ще си лягам. 

Може и да съм, но кой ли пък си изпълнява обещанията в днешно време.

Пак ще кажа - искам си Тери Пратчета, бе хора! Не ща да чакам нито ден повече.

Понеже отсъствах на 15-ти, когато беше определената заветна дата за издаване на Going Postal изпратих Нарочен Пратеник на Славейков да тества на опън обещанията, за които стана дума по-горе. Тръпнех в очакване като най-големия наивник да получа добра вест, а Нарочния пратеник звънна и ме застреля право в сърцето, не лично той, де:

- Книгата ти ще излиза на 13-ти декември.

- Аамааа как?!

- Това е положението. Питах Когото Трябва на Славейков, той това знае. 

После имах много работа в странство и зарязах тъжните мисли да обгазяват с отровата си някакво задно багажно в широоката ми глава. Днес обаче, като попътувах 10-тина часа без почивка, и без книга, заобиколена само от полуизядените корици на Записките на чистачката Мод, за която ще ви разкажа също, се сетих за тази огромна, мрачна несправедливост с продължаващото масово обезтерипратчетяване. Не знам дали Който Трябва от Славейков е прав, но ако е така… 

Англичаните обещаха ли за началото на октомври? Обещаха. Г-жа Вузева обеща ли и тя за „след 15-ти октомври”? Обеща. Явно е трябвало да уточним, точно колко „след” и за кой точно октомври става дума. Докато тъжах на глас, Големият Добър Вълк и мой Любим, когото вече най-плагиатски ще наричам за краткост Г.Д.В. възкликна възмутено: 

- Ами, пиши им пак!

- Нали им писах вече, обещаха и нищо не правят! – разстроих се аз от потъпканите си права. – Нищо няма да се промени, явно няма да я издадат по-бързо.

- Може, но ти трябва да си сигурна, че си направила всичко. Ако щеш пиши му на този твой Тери, да вземе да ги стегне малко. Имаш си потребителски права.

- Да бе! Всъщност длъжни ли са да ми го издават? Не са. Къде са ми тук потребителските права. – взех да се самосъжалявам аз най-искрено.

- Ама как да не са?! Ти си фен - най-добрият им клиент! Хем купуваш нещата, хем снийзиш на всеки срещнат. Направо си пристрастена. И не може да обещават и да не изпълняват, и да се държат дивашки. – взе да се ядосва Г.Д.В. 

Замислих се, всъщност имам ли аз наистина потребителски права в този случай. Мисленето под афект не ми се отдава, така че да зарежем това, но със сигурност като добър клиент имам право да очаквам поне някакво прилично отношение. А не другарката Вузева да ми се кара по мейла, че не съм писала първо и единствено на нея. Нямаше да го споменавам, но сега съм в особен период.

Хапчетата от сушени жаби ми свършиха. Не знам…

Много мина, малко остана.

Може и да не ви се вярва, но братята англичани, т. нар. държачи на правата за издаване на DISCWORLD на Тери Пратчет, все пак ми отговориха. Щях да публикувам цялата кореспонденция, но ме досрамя от марсианския ми английски.

Обаче, с две думи, от Transworld Publishers твърдят, че „GOING POSTAL is in production in Bulgaria and will be published in the beginning of October 2007 so you don’t have long to wait now. The next title, THUD, should hopefully be out in March 2008 but it needs to be confirmed. „

Радвайте се родители и учители. Толкова се бях изнервила, че ахааа да взема и аз да се включа в мелето по повод стачката. Но сега няма. От мен да мине, защото съм щастлива като камила в оазис -  временно, ама много. 

Както и да е.

Урааа!!!!!

Ако ви се привиждат пет удивителни да знаете, че не е вярно.

Искам си Тери Пратчета! Цяла година никой нищо не издава. Анонсираха „Пощоряване” (Going Postal) още през 2006-та и оттогава – ни вест, ни кост.

Не знам как милият Тери е развил темата за пощите, защото английският ми, уви, не е чак толкова добър, че да се насладя на книгата в оригинал. Той, Тери, си измисля половината думи сам, както и изразите, така че трудно ще се справя.

Обаче цялата работа вече ми напомня на забравено писмо - писано и изпратено от някого с кеф, чакано от получателя с кеф, но изгубено от някаква бездарна пощенска система по пътя.*

Наистина. Направо ми се изчерпа нетърпението от чакане. Ходя като глуха кучка и разпитвам по сергиите на Славейков, а хората само се подсмихват и вдигат рамене – няма и не се знае кога ще има. Един от продавачите спомена за някаква неразбория между преводача и издателите.

Аман! Да се разбират най-сетне – това да не е изгубени в превода!

Така че, като много внимавах да не ползвам повече от три удивителни, седнах и написах писмо на ИК Архонт или Вузев – Архонт, не успях да схвана кой, точно кой е и какъв е. Дано да ми отговорят, ако не – ще пиша на английския rights holder. Като не ми дават да чета – ще пиша. Ако и това не помогне, ще взема да науча английски съвсем, да видят те кой ще им купува преводните издания. Ааама, ха.

* На сестра ми, като мъничка, й се случи такава случка, че още се чуди дали да не съди пощите за емоционални вреди.

И тя ходеше при баба през лятото и една година, както си стои там получават двете картичка от нашето семейство „…поздрави от слънчева Гърция…” или нещо от този сорт. И сестричето ми, горкото, като ревнало:

- Мама и татко са отишли без мееееееен!

Въобще, шок и ужас. Баба ми адски притеснена звъни вкъщи и, ествествено, нашите са си там.

- Вие да не сте отишли без детето на море? – пита тя майка ми.

- Как без детето на море?! – недоумява мама.

- Ами, ето пратили сте даже и картичка от Гърция. „Поздрави и така нататък…” И отдолу твойто име.

След кратки, но много напрегнати размисли се установява, че картичката е изпратена  предишното лято, когато цялото семейство – заедно със сестра ми - щастливо посетихме Гърция с трабанта. Пътувала е цяла година!

Истанбул е моето „любимо село”* и съм сигурна, че тази книга е писана специално за мен. Не познавам много други, които споделят необичайното ми привличане към него. Ако някой се самоопределя като почитател на този град – да я прочете, без да пита повече. Ако не, не знам. Не ми е много ясно какво би намерил в тази книга човек, който не се интересува от града или поне от Орхан Памук. За мен тя би била особено емоционален отговор на въпроса защо харесвам Истанбул, ако си го задавах. Не го правя отчасти защото знам какъв е моят отговор. История, съдба и Босфор. Орхановият май е същия.

Книгата е носталгична, интелигентна, адски откровена, адски лична и биографична.

Г-н Памук описва израстването си в стария Истанбул, скоро след разпадането на империята – когато градът е разпънат накръст между гордото си и грозно наследство и светлото и непонятно европейско бъдеще. Семейството му е било заможно и изцяло „европейско”, а самият той доста впечатлителен и съвсем леко объркан. Биографичният му разказ е преплетен с разкази за града и обратно. Познавателната част, макар и изцяло субективна и постоянно преплетена със собствената му история е по-интересна. Може би защото любовта му към Истанбул е по-искрена, отколкото любовта му към самия него. А може би - не.

Не съм я дочела още, което при мен се случва рядко, граничещо с никога (по-принцип „прахосмуча” книгите) и може да значи само две неща. Или книгата ми е скучна или е толкова занимателна, че имам нужда да правя паузи, за да преглътна впечатленията си.

Не мога да се стърпя да не добавя някои важни данни за града Истанбул.

Единствен по рода си разполага с Босфор. Който не разбира защо един град трябва да има река по средата, не би могъл да го оцени. Другите обаче си представете как през града ви минава не река, а цял морски канал. И това съвсем не е същото като да си на брега на морето или океана. Каналът постоянно пренася света отвъд право в краката ти и постоянно отнася дните и всичко в тях, без да ги оставя да се натрупват. А лично Босфорът е най-великата екстра към град, която съм виждала. Орхан Памук пише, че значението на името е нещо като „дишам”. Босфорът е бил неговото лекарство.

„Истанбул - город контрастов” не е просто малоумно заглавие на сказка пред съкооператорите, а чистата кристална истина. Той е огромен (20 млн. жители и 125 км) и съвсем домашен в едно. Теренът там е хълмист и когато навлизаш откъм България започваш да се спускаш и изкачваш, заобиколен от разрастващи се невероятна скорост нови кварталчета, всяко от които има собствен мъничък център, не съвсем мъничък мол и всички екстри на малко градче. И така милион пъти, приближавайки се все повече към някой от баш центровете. „Моят” е, където стои изумителната Ая София, а за други баровския Таксим, например.

Обожавам този град и така нататък. Улиците, кръчмите, Босфора, странните нрави на турците, азиатското влияние и европейското влияние, пилафа с люти чушки на пътническото пристанище, султанския дворец на Босфора, пълен с кленове и тишина, бохемското кварталче под моста и дори рибния пазар.

Съжалявам, че Симеон едно време се е отказал да го превземе, направо ме е яд, макар, че как щеше да го управлява направо ума ми не го побира. Явно и неговият също.

Иди и виж, казват. Ако не – прочети.

*

Твоето „село” е мястото, което познаваш по-добре от себе си, защото си изследвал всяко ъгълче сам, с наивната изненада и неутолимо любопитство на дете, откъдето имаш стари спомени, вече невалидни, но не съвсем. Където всеки ъгъл крие местния еквивалент на бабичка, която ще присвие очи и ще каже: „Абе, дете, ти не беше ли еди кое си?”. Напук на 90-те си години, белите си коси и твоите 9 кила отгоре, и белите петна в твоята облачна глава. Където си бил абсолютно независим и неприлично млад завоевател, безсмъртен аз и търсещ дух – това е твоето „село”.

А случвало ли ви се е да попаднете на някое съвсем чуждо място, за пръв път и да се почувствате съвсем домашно? Все едно винаги сте били там, обживели сте го, населили сте го с верните … хм, духове? Влизайки в един град, дълъг 120 км и населен от 20 милиона жители да почувствате невероятна топлина и уют. Всяка улица да ви се струва, хем непозната, хем скъпа. Това също е „село”.

Чета много фантастика. Фентъзи най-често. Последното предполагам, се дължи на някакъв интелектуален мързел, и/или любов към приказките и/или (това ще да е!) на факта, че посредством приказките най-лесно се постига онова блажено състояние, което един приятел описва като „Важното е главата да я няма”. Постига се също и с помощта на определени химически субстанции, както и с изтощително бачкане или спорт, например. А, и секс. А защо е важно да се постигне, ако вие не се сещате аз не ща да обяснявам. Само, ще кажа, че и вие да бяхте попаднали против волята си на марс като репортер на радио Земя, например, също щяхте да се видите в чудо. Планетата ви е шантава и трудна за живеене. Точка. 

Та, по темата за фентъзитата. Съществуват N на брой автори, които пишат в този жанр и плявата е много, а зърното малко. Та тези, повечето, обикновено следват един и същи модел. Винаги има един герой/магьосник/принц - някакъв смотан тип, но все пак с потенциал. Обикновено беден и затрютрен някъде в някой адски далечен ъгъл на някакъв свят, който дори не съществува наистина. И най-често дори не подозира за своята значимост/потекло/таланти. Разбира се, може и да е момиче. Особено напоследък.

И този именно тип, внезапно попада във вихъра на събитията, и не само, ами се оказва някакъв отдвана скрит коз на добрите срещу лошите. И вместо да се зарадва, че получава уникална възможност да се прослави и да влезе в историята* буквално ти омрънква живота от вайкане на тема „защо аз” или както е по-известно в народния бг бит: „Защо на мене, мааа?!” И така поне 50 страници. После се освестява и свиква, а и започва да не му достига времето от ежедневните боеве с дракони/изтощителни походи през мрачни гори/супер изнервящи диалози с луди, но справедливи магически създания. Обаче, колчем седне да си почине и да си поеме дъх и пак се присеща и почва да мрънка. Нито един древен мъдрец/добър вълшебник/непредпазлив фентъзи фен не са защитени от неговото мрънкане/безплодно настояване да разбере/липса на самочувствие.

Оттук нататък всичко зависи от това дали автора всъщност може да пише или не може. Аз, за себе си мога да кажа, че имам един съвсем прост и категоричен критерий за това дали някой е писател или писач. Въпреки, че принципно не одобрявам определянето на нещо да става според някакви строги критерии, но специално за този случай си позволявам една лека шизофрения. Този критерий се нарича „любов към героите”. Това е моето лично откритие и в 100% от моята субективна статистика е вярно. Във фентъзи жанра най-ярките примери за това са два – Толкин и Тери Пратчет**. Тези хора, освен че имат въображение, последователност и достатъчна ерудиция да създават великолепни идеи и да ги развиват в максимално увлекателна форма, са и, как да го кажа? Пълни. Имам предвид пълни с важните неща. Състрадание, любов, самоирония. Мдааа. А не, както казва една мила възрастна дама, която уважавам и обичам, и която на свой ред обича да събира и съхранява ВСИЧКИ вещи, които минат през ръцете й: „Ами, това кашонче е пълно с … едни празни неща.”

Както виждате леката шизофрения и тя е коварна болест. Мисля, че щях да пиша за Сузана Кларк и нейните „Джонатан Стрейндж и Мистър Норел”. Ето почвам. 

Много ме изненада тази книга. Взех я с голяма доза съмнение. Имаше някакви външни белези по нея, които не ми вдъхваха доверие. Първо, името на авторката – Сузана. Стори ми се, че човек на име Сузана по-скоро трябва да отдаде перото си на будоарна литература за американки, отколото на фентъзи. После името на книгата. Някакви хора, за които никой нищо не е чувал и това е. Няма фантазия, няма закачалка. Не ми хрумна, че това заглавие е може би най-елегантният възможен намек за съдържанието и стила книгата. А и дизайна на корицата ми се стори неподходящ, приличаше ми на смесица между нещо, което би трябвало да е озаглавено „Великите незнамкаквиси на 20-ти век” и приятен английски криминален роман. После обърнах гърба и прочетох тийзъра там. Може да не го цитирам съвсем точно, защото я дадох на един приятел да я чете, а той е в чужбина, а пък аз искам да постна това писание днес, и прочее. Еее.

Тийзъра гласи: „Може ли магьосник да убие някого с магия? Магьосник би могъл, но джентълмен – никога.” Мнооого се впечатлих. Харесвам такива изявления. Хем нищо не значат, хем има нещо радостно в тях. Не дават рецепта за щастлив живот, но звучат като нещо, чието съществуване радва и щастливи околността. И също така е смешно. Само малко и не знаеш точно защо, но е смешно. Може би защото е английски хумор. Или при него беше обратното? Не е смешно, и не знаеш защо се нарича хумор.

Всъщност докато четох тази книга имах прозрение по темата за английския хумор. Хрумна ми, че проблема със световното неразбиране на английския хумор е в това, че всъщност англичаните през повечето време се самоиронизират. Те явно са родени (или по-скоро са се отгледали) с такова огромно самочувствие, че са постигнали най-накрая тази нирвана на интелектуалноста – самоиронията. При това, за тях тя е даденост, нещо което дори не биха могли да коментират, толкова естествено им идва. А ние – не. Ние другите нации не сме така арогантни, но пък липсата на самочувствие ни прави донякъде комплексирани. И самоиронията ни куца. А на Сузана не й куца. Нито на героите й макар, че в началото това не си личи. Затова са интересни и забавни.

Това ми напомни за най-интересното в Сузаниния стил. Не си спомням друга книга да ме е впечатлява с такова плавно, систематично и мащабно разгръщане на повествованието, ако ми позволите този израз. И едновременно на характерите на героите. Дава ни възможност да ги опознаем точно по начина, по който бихме го направили в реалния живот. По-често, героите ни ги поднасят малко на тепсия в началото. Описват ни ги твърде подробно, вероятно с цел да ни приобщят и после ги доразвиват в съответната среда и т.н. Сузана ги води заедно със събитията и ги оставя да се развиват и променят пред очите ни, когато са наблизо и не толкова видимо, когато не са наблизо и не можем да ги виждаме. Много е забавно. Интересно и неочаквано.

И това, което е измислила, без да твърдя, че имам поглед върху ЦЯЛОТО фентъзи, е адски оригинално. Всъщност действието се развива в една истинска Англия по времето на Байрон (1788-1824) и на лорд Уелингтън (1768-1852) и Наполен и техните т. нар. Наполеонови войни, започнали в 1812 г и завършили безславно за Наполеон при Ватерло в 1815. Обаче, в тази Англия магията е част от историята. Не е нещо странно и тайнствено, което се случва на неизвестни на историята герои, които след това го запазват в дълбока тайна от обществото, но не и от милионите*** читатели.

Та така, по времето на джентълмените Стрейндж и Норел, магията в кралството е доста западнала. Те обаче я възраждат сред ред скандални и затова изключително интересни събития, вземайки същевременно дейно участие в политиката и въпросните войни. Всъщност именно лорд Уелингтън пита Дж. Стрейндж дали би могъл да убива хора с магия (май наполеонови войници), и след блестящия му отговор съвсем естествено се съгласява, че наистина не би било съвсем джентълменско. Историята е изключително увлекателна, макар, че не е типичното за фентъзи четиво тип, „гълтам го за една нощ”. Чете се по-бавно и всъщност се налага да положиш интелектуално усилие. Пример за това е, хуморът за който споменахме. От един момент нататък забелязах, че всъщност на много места се усмихвам, а накрая някои епизоди ми се струваха откровенно смешни. Не че историята е смешна. Просто разказът предлага елегантен ненатрапчив хумор, по скоро ирония, и най-скоро самоирония, за тези, които се интересуват. А и обема си го бива. Особеност, която аплодирам щом се отнася до хубава книга. По-горе е обяснено – главата я няма по-дълго.

Тук си струва да спомена, че различните начини за постигане на т. нар. обезглавяване водят до различни резултати. Най-общо се класират според два критерия – интензивност на преживяването и послевкус. С тази книга Сузана Кларк печели от мен 8/10 за интензивност и колкото повече време минава, толкова повече наближава 10 за послевкус.

* Това е дума с две значения – история, като статистика и изследване на важните събития и история като разказ. Понякога играем Скрабъл с умножаване на точките според броя различни значения на думата, които можеш да посочиш. Тук дали играете така?

** Макар, това неговото да не е фентъзи, а чиста проба терипратчетизъм. Аз съм му отдаден, верен фен, в което ще можете да се убедите по-нататък, когато ви залея с размислите си върху забележителното му творчество.  Дори го копирам. Имам предвид бележките под линия. Впрочем Сузана Кларк също го прави. Дори някои ситуации започват или се разрешават само в бележките под линия. Освен това е пълно с препратки към достолепно звучащи прозведения на тема магия. Тя ги дели на книги ПО магия и книги ЗА магия, мисля.

***Ако приключението си е струвало, де.