Category Archive

Една слънчева зимна сутрин се събудих твърде рано от неистов лай. Заслушах се, не че имах друг избор. Бъстър лаеше като … хм, като актьор, който си преправя гласа в най-различни варианти или като смяна на радиостанции. Ту леко врещейки, ту ръмжейки, ту някак въпросително.  

Заварих го в кухнята, застанал срещу прозореца на фурната, който е донякъде огледален, да комуникира шумно с рътсъБ.

Изгледа ме бегло, притупа с опашка и пак се втренчи в рътсъБ. Позяпаха се накланяйки глави, после внезапно, по котешки, се хвърлиха един срещу друг. Нацелиха си носовете снайперистки точно и - пак едновременно, като боксьори - отстъпиха с леко изскимтяване от страна на Бъстър, а рътсъБ си мълчеше. Седнаха на задни лапи и Бъстър пак подкара въпросителния лай. Отсреща рътсъБ само отваряше уста като риба. Повториха номера с удрянето на носа няколко пъти за забавление на уважаемата публика - мен, която вече цвилех от смях.

После Бъстър изведнъж смени тактиката. Обърна се, финтирайки, строго наляво и после рязко наобратно, като успя да си захапе опашката с едно единствено, ловко „щрак”. Рядко му се случва да я докопа от първия път и мисля, че се почувства доста горд, че е успял така да се изфука пред рътсъБ. Обикновено опашката му все се изплъзва, шмугва се зад него и се налага да я дебне после бая дълго, докато тя забрави за надвисналата опасност и, трепкайки, навлезе в обсега на зъбите му. Сега я държеше здраво и не я пусна, макар че, загуби баланс и тупна настрани. Обаче, последното му даде шанс - леко подбелвайки очи - пак да погледне в рътсъБовата посока.  

Направо му увисна ченето, като видя, че и рътсъБ е направил съвсем, ама съвсем същия номер. Изпусна и опашка и всичко, буквално се спихна пред очите ми. Когато се посъвзе, стана, наведе заплашително глава, замръзна в тази поза и заръмжа толкова презрително и страшно, че горкия безгласен рътсъБ отстъпи и … изчезна.   

 

Е, това последното не го видях добре, защото вече припках към тоалетната с криви, смешни подскоци. На излизане трябваше да бутам вратата - Бъстър се беше пльоснал да ме чака отпред изтощен и само се пързаляше по пода. Когато пуснах душа и затичах към спалнята за хавлия, той веднага скокна, грабна своята постелка и ентусиазирано се втурна по петите ми. 

 

Хлопнах му вратата на банята под носа.

Размерът на човека (и кучето) и по-точно тяхното отстояние от земята има значение. Една Блогиня ми разказа как на други места обучават родителите да следят за безопасността на децата.

-         Трябва да се наведеш или да клекнеш, за да видиш това, което вижда един 80 сантиметров човек. И което го плаши, респективно.

Пробвах с Бъстър, ама при него не работи.

Онзи ден вечерта, както си стоеше изведнъж се разлая срещу телевизора. Досега не му обръщаше никакво внимание, затова се заинтригувах. Не видях причина да лае, освен, че рекламата, която течеше беше обидно тъпа и можеше и той вече да се е възмутил. Но отхвърлих този вариант като несъстоятелен, защото Бъстър все още няма толкова добър поглед върху рекламопроизводството. Просто няма достатъчно ерудиция, не че му липсва усет и интелект.

Продължи да лае леко пискливо и дори да отстъпва на заден и накрая ми седна върху чехлите, опирайки гръб в краката ми. Дотук добре, но като посъбра смелост се огледа и вече съвсем сериозно издигна глас към стената, към шкафа и в други интересни посоки. Колкото и да се навеждах до неговото ниво не видях абсолютно нищо особено. Обаче със сигурност установих, че следи нещо, което аз не виждам.

-         Ей! – заканих се към нищото. – Я, да престанете да ми плашите кучето, че като стана … Хари ще ви се види като момченце с пръчка.

Това помогна. Вечерта нямаше повече ексцесии, а на сутринта установих, че невидимият враг се е преместил някъде над кухненския балкон, малко над парапета и леко в ляво. Бъстър и в момента се разправя с него, но аз съм великодушна. Важното е, че отлетя извън пределите на апартамента. Нека си се порее там отвън, като измръзне съвсем ще му писне и ще се разкара.

Представете си идеaлната стая. Не, няколко стаи и коридори от мрамор, метал и други камъни. Широко, донякъде минималистично - няма да се излагаме все пак - и монолитно, и яко, и твърдо иии… тия три механични свойства.

Ето това ви трябва, когато малкото бебе куче започне да си чеше зъбите.

Прибирахме се, тичайки през целия център с моя син. Отчасти, защото твърде закъсняхме с прибирането, отчасти защото ми беше адски студено и отчасти, защото аз така си ходя. Понеже дневната програмa беше съсипана - освен ако не я наречем нощна - се уговаряхме задъхани, кой какво ще свърши в момента, в който се приберем.

-         Ок, - предложих щедро аз. – Ти взимаш Бъстър и го смъкваш долу, а аз ще оправя ако има щети в къщи.

-         Ама как да му обясня, че трябва да пишка долу?!

-         Нищо няма да му обясняваш, само ще му създаваш навици, засега. И без това е късно.

-         Ок, тогава. - съгласява се синът ми. И без това не му се ляга повече, отколкото му се става сутрин.

Детето грабва кучето и, запазвайки постоянната скорост на катерене до 5-тия етаж, изхвърча с него надолу по стълбите. A aз влизам вкъщи щастлива, че ще имам 5 минути да се съблека и преоблека като човек и …Уупс!

Жълти локви и кафяви островчета и … нямаше много неща оставени неизядени.

Имаше обаче накъсани на супер ситно пет-трейнър пелени, джапанки, кърпи и парцали, разхвърляни мопове и всякакви неподходящи за разхвърляне предмети. И всички бяха накиснати.

-         Леле, Бъстър! Какви шамари ще ядеш само! – заканих се към нищото и бясно затърках с единствения оцелял моп.

Когато се прибраха, отворих врата със замах и гневна физиономия, пуснала шамарената фабрика на бързи обороти. Машините скърцаха от напрежение,  всичко беше готово за издаването на първите за деня шамари, гордостта на стахановеца. Тогава Бъстър притича подскокливо, опря лапи в коленете ми и ме близна по замахналата ръка. Фабричният шум замря до долно “до”, и скърцайки спря.

После си мислех за шамарената фабрика. Много харесвах тази заплаха като дете. Когато възрастен ти каже, че отваря шамарената фабрика, значи шамари няма да има. Хем му се иска да те напердаши, хем сърце не му дава.

 - Какво става? – попита синът ми. А като не отговорих, добави: – Май е безчинствал в знак на протест. А?

 

 

Първата разходка на Бъстър е дългоочакван момент.

Както беше отбелязала сестра ми, когато имаш бебе куче, ти трябва лодка, за да се движиш из апартамента. Това е много добре измислено, специално за мързеливците. Който се плаши от неотменимата регулярност на кучешките разходки, задължително трябва да си взима кучето от съвсем малко. Така, че докато то стане на 3 месеца, човекът започва с огромно нетърпение да очаква деня, в който извеждането ще реши въпроса с плаването през жълти локвички и когато ще престане да купува мопове по-често околкото купува хляб. 

Бъстър, който досега се държеше много смело, изведнъж твърдо отказа да излиза. Просна се като оловна жаба на пода и прекарахме половин час в уговорки, мамене и подръпване на каишката, докато го убедим да направи няколко несмели крачки извън входа. После синът ми го гушна и отпрашихме с колата към парка преди да е размислил.

-         Представяш ли си как се чувства? – фантазираше синът ми. – Улиците са безкрайно дълги коридори, пълни с ръмжащи, бързащи същества, таван няма, а сградите са огромни шкафове. Все едно изведнъж се е смалил, като Алиса. 

В парка Бъстър слезе и вече осмелял тръгна с припкащата си походка да изследва огромния страшен свят, а ние зарадвани се затюхкахме, че сме си забавили камерата.

 

После стана каквото стана. Първото куче, което го видя беше черен кокер, който стремглаво се затича към него размахвайки уши. Бъстър се зарадва, взеха да се душат и тогава кокерът вдигна крак и … напика нашия Бъстър. Е, не можа да улучи, защото аз го дръпнах, но злината беше сторена. Не съм виждала по-объркано куче от Бъстър. Седна замислено върху обувките на Г.Д.В., после стана и накрая, като осъзна какво точно се е случило, се разлая в захлас.

-         Баси подлия кокер! – коментирахме с горчивина. – Срещна едно беззащитно бебе и побърза да го напикае.

-         Да, решил е да използва момента докато Бъстър е малък, защото когато порастне само ще има „Хаммм” и сбогом, кокер. 

 

Обадихме се на Мама.

-         Тука един кокер напика Бъстър. Мисля, че направи много, много лоша услуга на кокерското съсловие, в стратегически план.

-         Мда, - разсмя се тя. – Няма да има живот за кокерите покрай него. 

Нейният Роки, също немски овчар, беше много талантлив и ентусиазиран биткаджия. Веднъж се сбил с един доберман, а Мама се опитала да спаси добермана, който пък я ухапал много лошо, за благодарност. Когато се прибраха, горкият Роки беше толкова гузен, че изобщо не искаше да погледне никого и само се влачеше по корем около Мама, скимтейки. А след тази случка се утвърди като естественият враг на доберманите. Правеше всичко възможно да ги изтреби като порода, до крак.

 

Оттук нататък малкият Бъстър намрази всички. Лаеше и се заяждаше със всяко срещнато куче и се на караше на почти всеки човек. И добре че, кучетата имат сравнително строги правила по отношение на яденето на бебета, защото той съвсем не подбираше с кого да се заяжда.

Накрая срещнахме двойка природно откачени далматинци, които се държаха като близнаците Уизли на амфетамини. Бъстър се задърпа да ги лае, а те страшно се развеселиха от тази нова играчка. Завъртяха се и се разскачаха около него и само се хилеха на опитите му да им се скара.

Това съвсем отчая Бъстър. Затова следващата му цел беше едно огромно набито куче, от неизвестна за мен порода - сиво и безкосместо, с размер на теле, без да преувеличавам. Сетих се за пинчера на Любимия ми братовчед. Той вечно се заяждаше с четворно по-големи кучета от него и затова беше известен като Пижо, порода вълкодав. Като го видеха как се репчи, вълците се задавяха от смях.

Сивото куче бавно, като динозавър, се наведе, за да подуши Бъстър и той – за свой късмет - успя да му се качи на главата. Лаеше си ядосано оттам, докато Г.Д.В. не го гушна.

 

Е, това беше онзи ден. Вчера Бъстър беше вече смел и опитен в разходките. Почти вървеше в „ред” до сина ми, подскачайки и размахвайки опашка.  

 

Обичам кучета*. И честно казано, няма такава гледка, като играта на момчето и неговото куче. 

 

 

 

 

 

—————-

*И котки харесвам. Обяснявах наскоро на сина си защо предполагам, че Г.Д.В. от своя страна недолюбва котките.

- Интелигентни проклети егоисти, това са те, - казах му. Но той възрази:

- Не ги наричай така. Знаеш ли, че котките лекуват болести? Когато усетят болно място лягат точно там, събират лошата енергия и болеста изчезва. Сигурно затова са такива проклети, от цялата тази лоша енергия, която са събрали …