Category Archive

31. Първото пътуване на Хилтън

Нямаше как да откажа на Г.Д.В. празнуването на Нова Година в новия му любим кемпър. Нарича го Хилтън и дори му беше сложил подарък под коледната елха. Фенер, който - както ще имате възможност да се убедите по-долу – се оказа свръх полезен. Стигна дотам, че да подкукуросва дори сина ни да ме навива… така, че просто не ми остави избор. Все едно да вземеш на дете близалката.

Затова се въоръжих с леко пресилен ентусиазъм и се запътихме към село Заселе, където семейството на Нашия Най-добър Приятел ни чакаше в новопридобитата си селска къща. Г.Д.В., сина ни, силно притесненият Бъстър и аз, споделяща емоциите му.

Бяхме обявили, че ще решим къде ще празнуваме на 31-ви, когато се събудим, затова така и направихме. Станахме късно и решихме. После стана по-късно и когато приближавахме Своге Нашите Приятели вече ни звъняха да ни питат за коя Нова Година сме се уговорили – тази или китайската.

След около час трябваше да им звъним ние.

Когато подминеш и последната махала на Заселе има полускрит селски път към най-последната махала. Към малкото плато където е тяхната къща и откъдето в добро време се вижда целия свят. Или поне Рила. Когато е леко заледен, а ти се движиш по него с кемпър – закъсваш на първото баирче. Когато опиташ „обади се на приятел”, пише „sos calls only”, сякаш затъването в снега насред планината нощем не е повод да търсиш спасение.

Г.Д.В. ни остави в работещия кемпър и тръгна с фенера (от 1-во действие) да търси сигнал. Седях си на предната седалка, пълна с мрачни предчувствия, първобитен страх и ядни мисли по отношение на момчетата и техните глупави, тъпи, скапани играчки, когато Хилтън тръгна назад. Изпищях и се метнах към шофьорското място.

- Залягай и крий главата! – изкрещях към детето.

Опитах се да седна зад волана, но си заклещих крака в скоростния лост, докато Хилтън набираше скорост, а ръчната се оказа вече вдигната. Когато накрая успях да скоча върху спирачките и спряхме, ревнах. С глас. Краката ми трепереха така, че не можех да се изправя, за да се преместя на мястото си, когато Г.Д.В. се върна. Поражения нямаше, Хилтън се беше придвижил 15-тина метра назад в собствените си следи.

После Нашият Най-добър Приятел пристигна с Приятеля, който Понякога ни Липсва и с една кофа спасителна сгурия и един час се бориха, за да придвижват Хилтън напред. Слагаха специални пластмасови подложки под гумите и ръсеха сгурия и така до следващото баирче. Аз седях в пилотната кола и ту треперех, ту се опитвах да продъня ламарината, щом се засилехме с шеметните 15 км в час*. Установих също, че джиокс не само дишат, но и гълтат вода. Бяха им стигнали точно 3 секунди и половина, за да се напълнят, а краката ми не чакаха втора подкана, за да измръзнат до побеляване. Синът ми скучаеше на задната седалка леко сърдит, че не му дават и на него да бута кемпъра.

Накрая Хилтън беше паркиран в двора, огънят бумтеше в печката, а Бъстър тичаше в снега щастлив, плътно до лабрадора Леми и по-далеч от котарака Били Джоу. Леми демонстрираше на Бъстър как може да носи 5-метров клон, а Бъстър сядаше и озадачено накланяше глава. Идилията продължи кратко, защото на съседния хълм има хотелче, пълно със светлини, цивилизация и приятелска компания, която ни чакаше, за да посрещаме заедно. 

31/01. Хотел на края на вселената

Натоварихме нашата 11-членна банда на 2 коли и потеглихме натам, зарязвайки кучетата**. Успяхме да приближим колите на не повече от 500 м разстояние, като и денивелацията се оказа подобна. Така, че в 10 и нещо всичките задъхани и пързалящи се катерехме един баир към хотела, водени от светлата, топла надежда, която струеше от прозорците. Пристигнахме като в реклама на тъмна бира. Снежни, измръзнали и запъхтени, а вътре ни посрещнаха с радостни възгласи и прегръдки, музика, светлина и смях.

Някои празници се получават, други – не. Този си го биваше.

После дойде Новата година, сред шампанско***, целувки и пожелания. Фойервеките бяха много добри, а синът ми научи един важен урок, за щастие по лесния начин. Една от касетите, и без друго сложена твърде близо до безгрижната групичка жени и деца, падна и започна да стреля към тях. Г.Д.В. се опитал да предпази с тяло Малката щерка и Другото Момиченце, надявайки се, че нашият 11 годишен син, насърчаван от виковете „бягай!” ще се дръпне от линията на обстрела. Той обаче бил по-скоро любопитен и не реагирал. Радвам се, че не видях този момент. Когато усетих, че нещо става, касетата се беше изстреляла, а Г.Д.В. беше прегърнал детето.

-         Не е в окото, под него е! Всичко е ок! – извика срещу ужасената ми физиономия.

После танцувахме и ядохме баници с късмети. Пихме още, смяхме се още и се прибрахме в нашата селска идилия, возени от двамата безалкохолни в компанията. 

01. Вчера “иху”, днеска … знам ли

На първи се събудих в Хилтън, прегърнала Г.Д.В., малко накриво, защото собственият ми син ми направи мамба, малко по-рано сутринта. Децата се бяха натръшкали в алтковена, смееха се и ядяха линдчета, а през прозореца влизаше въздух, какъвто има само в зимната планина. Денят на първи е винаги такъв спокоен, лежерен, обещаващ.

Следобяд ходихме да караме шейни с децата и кучетата до близкото хълмче. Вилняха там доста време, докато аз се опитвах да не измръзна и се борех със странните последствия за организма си от предишната нощ. Кучетата пречеха ужасно и много развеселяваха обстановката – всеки по различен начин. Леми се втурваше и захапваше първото стърчащо нещо от пързалящия се човек - обикновено крак - и дърпаше наобратно в успешен опит да го спаси от пързаляне с шейна. А Бъстър тичаше като заек и се пречкаше пред шейните, принуждавайки децата да спират чрез падане, само за да не го прегазят. Планината ехтеше от смях и викове.

-         Леми! Пусни! Келеш, с келеш! Ела тука веднага!

-         Ихаааа! Това беше яко!

-         Бъстър! Не! Пази се! Ей, пази Бъстър! Падай, падай!

После се стъмни изведнъж, другите гости потеглиха след известно бутане, а ние останахме до топлата печка да си бърборим и да гледаме това, което бтв и канал едно наричат празнични телевизионни програми. Разсмяха ни до сълзи като казаха, че в годината на плъха трябвало да носим жълти и червени камъни и тъмни и сиви дрехи.

-   Че то какви дрехи да носиш, докато мъкнеш камъни? Били те жълти или червени. То си има униформа. - и така нататък.

Семейството на Най-добрия ни Приятел са измислили нонсенс чата, но колкото и да ги бива в това, моят личен фаворит е Малката щерка – Кралицата на нонсенса. Така, че се кискахме и забавлявахме страхотно, докато не се хванах да играя с нея шах. Това няма връзка с горното, още повече, че в първата игра успях да я матирам по чиста случайност, но втората ме би, както се казва с една ръка – гледайки телевизия. Уговорихме се с всички да не казват на Татко ми, защото той знае, че тя няма и шест години. Снегът не спираше да вали.

02. “Бях единайстия извън вратата…”

Към обяд на 2-ри, обстановката беше напрегната. Мъжете станаха късно, след щафетни молби, укори и заплахи, а снегът беше вече половин метър и се покачваше.

Риха и копаха цял следобед, пробваха някакви неставащи вериги върху Хилтън и накрая решихме да се приберем всички с единствената кола. Бяхме 7 души, 2 кучета и 1 котарак. Разрешиха ни да си вземем само лаптопите. 

До асфалтовия път има 2 км. Нашият Най-добър Приятел изкопа цялата пъртина от къщата до него съвсем сам. Г.Д.В. караше, Най-добрата ни Приятелка и синът ни бутаха, а ние с Малката Щерка и Голямата Щерка „тежахме” в колата. Малката поради невръстна възраст, а ние с Голямата поради лошо оборудване и (само в моя случай) други проблеми, изискващи валидол. Движехме се така – копачът копае, копае 10-20 метра, после бутачите и понякога копачът бутат, шофьорът кара, докъдето може, а ние тежачите си тежим. И пак. По едно време Г.Д.В. се върна пеша до къщата, за да вземе 2-рия комплект вериги, фенера от 1-во действие и забравените телефони. И пак така. 

Преди асфалтовия път има хълм – последното препятствие.

-         Идва човек с лопата! – изведнъж изтърси Г.Д.В.

-         Къде е, не го виждам?

-         Задава се иззад хълма.

-         Миличък, - казах меко, след като позяпах в посоката достатъчно дълго. – да не е някакъв мираж? – Отвсякъде ни обгръщаше пустинна белота, вече сивкава в падащия здрач и само червената дреха на Най-добрия ни Приятел се мержелееше отпред.

-         Да, - разсмя се Г.Д.В. – възможно е. - И добави замечтано. - Рота войници с лопати и патриотични песни на уста.

Оказа се съседката от някаква близка, невидима къща, възрастна жена. Забелязала, че копаем и излязла, за да ни помогне както може. Лопата й представляваше временно ненужна табела „Пазете гората от пожар”. Беше невероятно. После стъпихме на асфалт. Така, де.

Когато най-накрая успяхме да изминем и 8-те километра по снежния завойчест планински път до този за Своге, спряхме, за да махнем веригите, защото едната се скъса. И отново невероятно! Една софийска кола също спря, симпатично момиче отвори вратата и ни попита дали имаме нужда от помощ. Пръв се окопити Г.Д.В.

-         Само сменяме веригите, благодаря много!

На Нова Година стават чудеса.

До София стигнахме в шеги и закачки. Най-големият дзен беше един гараж в някакво село след Своге. Има надпис, който гласи „(Еди кой си), върни ми тенджерата. От Цецка”, ор съмтинг. Написано с блажна боя, с големи многозначителни букви, така че да се чете и от ниско прелитащи трактори. Синът ми пък имаше силна нонсенс серия, а другите само това и чакахме. Разкаваше ни за някакво светещо бебе, възможностите да си имплантираш рога****, както и високоговорител под езика. Докато се надпреварвахме да измисляме глупости по тези теми, се оказа, че бил говорел сериозно и дори малко се обиди. После взе да му капе вода на главата отнякъде, но Голямата Щерка го отряза.

-         Радвай се, че не си светещо бебе.

Само Били Джоу продължаваше да има проблеми с пътуването. Мисля, че получаваше пристъпи на паника - отваряше уста, изцъкляше невъзможно жълтите си очи и изплезваше език и като цяло заприличваше на базилиск. В тези моменти трябваше да го държим здраво, защото искаше да се самоубие чрез влизане в комбито – при кучетата. После го галехме и гушкахме и му минаваше.

Така пропътувахме целия път до Руски паметник.

На едно оемви касиерката като ни видя строени до касата попита:

-         Кой е с колата с газта?

-         Всички! – отговорихме.

———

*Впрочем, Най-добрият ни Приятел е един от съвсем малкото хора, които карат нарочно бавно, когато ме возят, само след едно „моля” казано някога. Без да забравя какъв ми е случая и без „ама защо”, „то нищо не може да стане” и „споко, бе”. 

**В хотелчето има 8 или 10-месечен каракачанец, с когото ни посъветваха да не ги срещаме. Животното вече е с размер на пораснало теле, изобщо не се шегувам. Не съм виждала такова чудовищно огромно куче от тази порода досега. Нито толкова мило, както се оказа. 

***Наложи се да открадна чашите за шампанско. Не че ги взех за себе си – просто ги извадих от кашоните им тайно от дамата, която стопанисва хотела от името на децата си. Тя има съвсем нормални проблеми с празничните оргии на младото поколение. 

**** По избор от каквото искаш животно, но мисля, че се спряхме на крава. А днес Г.Д.В. заяви, че „светещото бебе” всъщност било котка, а не човек, както всички мислехме. Няма да проверявам.

Е, за много години! Здраве и късмет, и любов и щастие, много весели моменти.

 

И на мен ми се искаше да бях там, но се отказах най-глупашки. Обаче това изобщо не може да ме спре да ви разкажа и покажа за пътуването на любимия, приятелката ни, колата и фотоапаратчето в страната на смешните приказки и в страната на старите приказки. 

Имало в съвсем скоро време, и дори до вчера си го имало, едно голяяямо пристанище, в което вибрирайки и цапайки кацали предимно фериботи – малки, средни и най-вече огромни. Стояло си то кротко баш на границата между две странни страни – една стара и една хептен странна. И му викали Игуменица. Пътят дотам се виел из планината, като ту се превръщал в нова магистрала, ту задъхан се смалявал и катерел завойчесто, но неотклонно по баирите чак до зимната маркировка. Докато накрая спирал право до водата и бух в първия ферибот, пренебрегвайки мъничкото градче с интересното име.

Имало и едно гордо племе от странници, което местните византийски хитряги с остър търговски нюх наричали „бльагари”. Двама от тези били стари пантелеевци и същи пътници бродели и шарели през планини и морета, ама били малко циции та онези, местните се изхитрили и ги вкарали в примоция. Прас и в устата на ферибота. 

Влачел се ферибота из бурното море право покрай залеза, а блягарите зяпали островите от високо и цъкали с език, както само те си знаят. Снимали, щракали и понеже не знаели, че не може да бъде щракнали и един ниско летящ марсиански кораб, мъниче на фона на залеза, красиво и дребничко, тъмно и тайнствено в обятията на заспиващото слънце. После подскачали по палубата – тези щастливи пътешественици, завирали се навсякъде, и дори щели да пеят с разперени ръце на предната палуба, но се сетили, че са горди планинци и не знаят песента – пък се отказали. После тихо заспали омаяни от швейцарското ухание на крави, овце и ролекси за по 5 пари парчето, долитащи от близките и далечни тирове, дремещи - и те - в устата на ферибота.

  

Сутринта ги заварила в един голям южен град, който всъщност е едно друго пристанище в една друга странна и стара страна и щом стъпили на суша веднага отпрашили нагоре по картата, следвайки швейцарското ухание и електронните наставления на всезнаещата Джиджи – техният небесен водач.

Пътували, бродили, без спирка и почивка колко ли време, щото пътуването си е пътуване, ама бизнеса си е с пари. Спрели веднъж в един хотел. Толкова стари немски баби имало в него, че може да се каже, че си бил страноприемница. И съдържателите, като хора статистици залостили портата още след мръкване, сложили нощните шапки и хъррр в леглото. Да, ама нашите бльагари, те били нощни птици и им се дощяло разходка и след това кокоше време. Е, да, ама ядец. Е, да де, да. Ама бльагарите загубена битка нямат и няма да имат – шмугнали се оттук, проврели се оттам, през мрачни коридори и скърцащи порти и право от другата страна на вратата към рецепцията. Отворили я, естествено, и като писнала оная ми ти аларма! Нашите, беж на спокоен ход и айде обратно в стаята. След пет минути време им почукал съдържателят сънен и учтив, ама и досетлив, да видиш ти! „Вие ли сеньоре, такова, включихте алармата?.” „Си, аз бях. А в туе моменто ще ми отворите ли вратата, бите, порфавор?” „Ама, си, си, разбира се”. И така.

Сетне пак спрели да пощракат в едно малко градче, почти селце, старинно и комерсиално, но не и алчно, в което сувенирите от Потъващия град били на половин цена, ама и водата била поне 200 пъти по-малко.

А още след това, тия двама странници от бльагарското племе пак обърнали и взели да се връщат надолу към южното пристанище. Пък след време стигнали почти дотам. 

Момата от тях била хептен не сама, пък и всичко знае, че и инат. „Дай, та дай побратиме, да идем да видим едно село тука. Там има чудеса за три години, не за три дена!” „Ма къде ще ходим сеир да зяпаме като нямаме и 2 часа време до ферибота” – отмахвал се момъкът, но всуе. Накрая склонил, барем армаган вкъщи да отнесе и картинка някоя от това чудно село. „Как му е името?” – питал посестримата си. „Алберобело” – завъртяла езика си тя. – „А къщите им са „Трули””. „Тролски къщи да не са?” – питал веднага момъкът, че жена му била комай иноземка и много им разбирала на тия работи, а и него подучила. „Да, де.” – съгласила се кротко момата, да не му счупи хатъра. – „Тролски ще да са.” 

Щом видели трулите, станало им ясно, че друг път такова чудо не са виждали. Къщите само от камък, с бели квадратни основи и стени, тоя път наистина по метър дебели. И на всяка стена отгоре – купол от тъмни камъни. Ни хоросан, ни цимент, никаква спойка – само наредени овални камънаци. Един над друг и следващия ред по-навътре. Паднали им шапките и на двамата, добре, че си ги оставили в колата.

 

„Леле, моята жена тук ако я доведа, тук и ще си остане.” – размечтал се момъкът. И като се разщракали тия бльагари, чак японците в малкия си джеб прибрали. Тичали, че ги чакал цял ферибот, с ееей такава уста, и щракали, и зяпали, и нищо не нащракали с това горкото старо апаратче. А пред една порта седи човек нито стар, нито млад и им маха с двете ръце. „Бите, грацие, сеньора и сеньоре, заповядайте, значи, да пощракаре и в мия фамилие каза! Ентрата еее почти либера.” И вас лъжа, мене истина, влезли му в къщата, а той гордо ги развел навсякъде сред каменни арки и огромни каменни ниши в стените, всичко им показал. После на масата видели паничка и в нея 10 пари. „Миле грацие и ариведерчи” - заотстъпвал назад момъкът, който сам търговец, бил схватлив и хитър. „Ниенте, значи, пак велкоммен!” – размахал човекът ръце в широк и щедър многозначителен жест, както само местните могат. И нашите, развеселени, му пуснали няколко пари и те в паничката. После хванали ферибота 9 минути след 90-тата.

   (тази къща не е онази, но все пак)

Нищо не разучили двамата пантелей-бльагари за трулите, а и аз там не бях и тролска ракия не пих, и даже мустаци нямам да беше потекла, но пак ще ви кажа.

Строили ги старите местни преди 10 пъти по 100 години. А от кого са видели никой не помни. Само в старата Сицилия и в старата Микена имало някога такива, подобни градежи. А тогавашните мафиоти и микенци, те пък от кого са видели – ей това всички учени глави още се чудят. Май нямало много дървета там където са измислени трулите и товашните дюлгери се изхитрили само от камък градеж да правят, без нужда да подпират с дървета докато расте. 

После, преди стоте по десет години, хората хич не обичали бирниците и други навлеци. И сега днешните не ги обичаме, затова още се вярва, че тия хора нарочно си направили домовете, така, че щом дойде бирник или навлек, докато се залисва още при първите къщи, от вторите до последните си събират камъните, бух в колите и беж към гората. Пък там пак си ги строят наново. А климатиците само си ги покриват с каменен покрив. Точка.

А тролите – малките, весели, пакостливи тролчета от местния вид, само се крият в кюшетата и се кискат.

Няма да повярвате какви чудеса крие горският къмпинг за една скромна фръцла с градско-морска ориентация и междупланетно неизяснен произход като мен.

Като изключим стандартната за .бг-къмпинг пълна липса на топла вода, на хигиена в твърде силно наричаните тоалетни* и прочее буржоазни отживелици (която липса съвсем не е чудесо, ама аз да си кажа), това е третото най-яко прекарване на времето в своя клас. Идва след къмпирането на 1-ва линия на морето и живота в хубавата голяаама замъкоподобна вила на вода (като тази от последната сцена в Casino Royal).  

Три причини. 

 

Тишината.

Човек може да срещне много тишини, но няма толкова мека тишина като горската. Чували ли сте тишината вечер, след като изключите всички компютри и всяка бръмчелива техника? Е, не е такава. Онова е друга, шокираща тишина, която прилича на слизане с бърз асансьор и ти прави „вууум” в ушите. А когато спиш в гората можеш да чуеш как кръвта пулсира в същите уши и как пълзи гъсеница. А! Като казах гъсеница, не е истина какво чудовище видяхме.

 

Прилича на пълзяща шишарка и е с размерите на средно врабче. Опитахме се да я снимаме как пълзи из тревата, но макрото на апарата все си мислеше, че искам да фокусирам тревичките и колкото и да се заяждахме, не се нави. Освен това животното е бързо като хлебарка и се принудихме да го подмамим да се качи на една пръчка, за да ни позира. Зяпахме го известно време, но нещо ме глождеше.

- Абе, това сега последния стадий ли му е на това животно? Какво ще се излюпи от него? – попитах разсеяно любимия.

- Птеродактил, много ясно. – отговори компетентно той.  

 

Уханието.

Колкото и да пушиш, не можеш да победиш този аромат на шишарки, треви, смола и, кой знае защо, горски плодове, при положение, че са презрели и/или обрани. Има различни аромати там – за всеки вкус, така да се каже. На мокри борове и треви, на напечена от слънцето смола, на слънчева поляна и на сенчеста поляна, на пръст и на мъгла.

Това ме подсеща да напомня на тези, дето не си прибират боклука от гората, че стрелям с най-обикновени капси, които пробиват малки многозначителни дупки точно където трябва, от 40 м. 

 

Огънят.

Огнището е някак задължителен атрибут. Нареждаш камъни в кръгче, събираш дърва от гората и палиш, когато дойде вечерта. Наблизо до къмпинга дървата естествено са кът и това превръща събирането им и най-вече пренасянето им в състезание под надслов „Чрез мързел – към прогрес”. Странно е, че всички искат да се разхождат из гората, и го правят, нали затова са там, но пък всеки го мързи да мъкне клон по клон от незнам си къде и хората стават много изобретателни. Може да си домъкнеш старата шейна или да си направиш кобилица, важното е да не се разхождаш по сто пъти.

Взирането в огъня е забележително, подценявано забавление. В огъня има много какво да се види. Включително, в него живеят всякакви същества, развиват се и умират. Ето какво изгледахме ние от нашия огън. 

Това е типичен саламадър, малко едричък и по-различен от картинките, които сте виждали, но те саламандрите не са длъжни да са еднакви, само защото ние си мислим, че са. Веднъж синът ми, беше много малък - отскоро проговорил, ми каза:

- Виж, там е луната! - и я посочи.

- Да миличък, там е. - отзовах се аз.

- А къде е другата? - изтърси той изведнъж. А аз се размях.

- На тази планета има само една луна, не знам на твоята как е. - уверих го.

Спомням си с какво подозрение ме изгледа. Не ми повярва и за секунда.

 

 

* Не можеш да си правиш тоалета там, колкото и да си мотивиран. И WC е силна дума за тях защото closed не е, и water тече на високосна година. Ама, нейсе. И това някой ден ще се промени, друг път ще ви разкажа как.

Колекцията ми от замъци нараства. Ето един, който нямам идея как да класифицирам. Идват ми някои словесни каламбури, но ще бъда дискретна.

Намира се на входа на с. Равадиново, което пък е на 3 км от Созопол навътре към сушата, един вид.

Самото село е отдавна познато на почитателите на откачени уникати. Там се намира, уви, световно неизвестния снек-бар Тропикал, с малката си екзотична ботаническа градина пълна с истински големи бананови и финикови палми, китайски рози и прочее адски трудни за отглеждане и шокиращи за Равадиново растения (малко понанамалели поради финансова криза), плюс студена мастика и твърде приличен миш-маш.

Замъкът засега не предлага такива екстри, но това няма връзка с колекционерската му стойност а го казвам само, за да започна следващото изречение. Като един полицай вчера. Докато преговаряха с Най-любимия ми приятел за почерпката, между другото го попитал: „А вие къде живеете?”. „Тука в селото” – отговорил моят човек и зачакал продължение. „Питам само, за да завържа разговор” – обяснил сериозно полицаят.

 

Та колекционерската стойност на замъка се образува от два показателя – абсолютна и откровена шантавост и пълен набор елементи за замък.

Read the rest of this entry »

Не е истина какъв кеф е на тая скапана Градина.

Блажения живот под тентата до пълно изпържване или поне докато си докараш слънчева треска или докато просто не се стопиш в собствeнaта си леко ферментирала ментова локвичка щастие.

Жизнерадостните подскоци по нажежения пясък (прясна доставка от ада – всеки ден), успокояващото хрускане на песъчинките в леглото, необяснимия самопречистващ се цикъл на морската вода.

Размотаването неглиже нонстоп - неустоимо грозна, с гладка и мека луничава кожа, тук-таме покрита с елегантна слънчева алергия, очарователно мръсни пети, ярки очи и изскубнала се далеч отвъд възможностите за описание, предлагани от съвременната поезия коса.  

Скапаното бачкане на лаптопа по цял следобед в уютното караванче ухаещо на бриз, семейство и вечно влажни мебели, изпрани и забравени затворени мокри, чиито аромат завинаги е застинал преди момента на пълното мухлясване.

Досадно подрънкване на вълнуващи слънчеви коктейли в изпотени чаши и противното ухание на задължителния антидот срещу тараторната вода – мастиката.

Свръхдосадното абсолютно щастие да гледаш как детето ти намусено и вдъхновено копае огромен трап на плажа, за да се размаже селянина с четириколката, но после малодушно и великодушно я зарива в полза личната си програма за защита на трудно изчезващите видове.

Очарователната трилема между врялата, щавеща кожата вода от маркуча на плажа, хипер освежителната ледена струя в едната баня или топлата и отпускаща такава в другата баня, под която пееш: „Топлата водаааа не мирише на пикня. Ит джъст пикнята в съседство мирише на пикняааа”

Уникалният социален континиум съдържащ: селянина с катамарана, роднините и приятелите на водещия с гъгнивия глас, малоумниците с телевизорите, сладките бармани без усет за количество и хипер досадните, невъзможно любими и разплакващо забавни приятели.

И много, много, много други, крещящи, боклукотворящи и съвсем кротки доказателства, че количествените натрупвания водят до некачествени изменения през Август.

Гордото отвращение, когато героично, с високо вдигнато чело изхвръляш химическата тоалетна и поправяш пясъчния водопровод.

Световните постижения на дартс, фризби и плуване с дюшек, и умилението на първобитния ужас от рева на самолетчето, с което любимите ти излитат.

Невъобразимо шокиращото великолепие на изгрева, когато слънчевата пътека опира точно в недоспалите ти крака, водата е мека като на филм, рибите те игнорират почти обидно, любовта е вечна и непосилната красота на сътворението съвсем те разплаква.

И накрая главозамайващо грозния облак на щъркелите, които покриват цялото небе от хоризонт до хоризонт и перпендикулярно, и жестоко, и ненавременно отнасят лятото с плавните си крила.

Айде, пуснахме детето по наклонената. 

Днес се явява на изпит в СМГ за 5-ти клас, при 6:1, въоръжен с едномесечна подготовка, новопроявен интерес към математиката и вселенски мързел, събрал най-доброто от любимия и мен.

Преди изпита 

Предизпитната улица е впечатляваща гледка. Тълпата си я бива. Кандидатчетата, в по-голямата си част, са съвсем индиферентни към ставащото, някои са попритеснени отчасти заради тълпата, а съвсем малко са мрачни и решителни. Родителите, от своя страна, са най-вече мрачни и решителни. 

- Какво им е на тия хора, тук в България? – попитал синът ми, без връзка, докато моя корпулентен любим му съдействал да си открие името в списъка на входа.

- Какво им е?

- Ами, всички са едни такива строги. Защо ме гледат така?

Човек ще каже, че пада от марс. Е, донякъде…

Любимият му смънкал нещо за амбициите на родителите. Всички искат децата им да напредват и, човек не би повярвал, но борбата започва още от детската градина. Една приятелка ми разказа колко трудно успели да класират детенцето си в някаква популярна градина. Хем се сетили навреме – още през март.

- Ти разбираш ли, че вече си записват децата на градина тутакси щом излязат от родилното. – смее се тя.

Аз разбирам. Нали гледам филми – така е и в Ню Йорк, а ние тук с какво им отстъпваме на братята нюйоркчани. И ние искаме децата ни като пораснат да са част от някаква престижна секта. Възпитаниците на Детска Градина „Палаво козленце” с разширено изучаване на ракетни двигатели и втори език китайски. Само ми е чудно как се разпознават после. С колежите и университетите е лесно – имат си специални вратовръзки, шапки и прочее. Но от детската какво пазят – лигавниците?

Но не всички родители изглеждат така. Другата част са заели позата „Кой аз ли? Аз само минавам. Къде са напитките?” Ние с любимия сме от тях. На нас също ни пука, даже полях на детето вода със здравец пред прага, а съседът отсреща пожела „Ни пуха, ни пера!”, с което ме трогна и вече не му се сърдя, че си държа боклука пред вратата два дена миналата седмица. Но сме неоправдано весели и се бъзикаме с всичко. Най-добрият Приятел на сина ми стоеше сам, когато пристигнахме. 

- Къде са вашите? – питам.

- Ами, забравил съм си личната карта и тати се върна да я вземе. – отговаря безгрижно.

- Типикъл. – отбеляза Баща му, профучавайки край мен десет минути по-късно, когато двете деца вече са заели позиция до вратата и само чакат въпросния документ.

После, в дух на непукизъм, обсъдихме някои теории за тълпата и дисциплината.

- В Щатите проблема с опашките, като тази, е решен. – сподели Бащата, докато гледахме как напредва влизането на кандидатчетата. – Има едни колци на принципа на хармониката, едни големи табели и народа като овчици се придвижва – който накъдето трябва. На нашето летище бяха се опитали да организират така такситата, но после се отказаха, а сега май пак се опитват. В Балтимор, слизаш на гарата и веднага те разпределят. А ние тука малко …

- Няма връзка с „ние тука”. – отбелязах. – В Германия също е така - колци и дисциплина. Но не и в Париж, например. На Шарл де Гол също има стоянка и разпоредители, които да разпределят хората по такситата. Само, че половината не щат да бъдат разпределяни. Бутат се, спорят кой е бил пръв и прочее. Така, че системата се аплайва според субектите. Една друга тема е, че в Германия никой не се натиска на таксита, защото са измислили градския транспорт.

- Обаче, представям си, в Москва, където хората се блъскат най-много от навсякъде – сподели опита си и любимият – някой да се опита да изпревари! Просто ще го разстрелят задните от опашката. – Извади невидим Калашник и изпонатръшка две дузини невинни родители наоколо.

- Заповядайте! – обади се учтив глас и една любезно усмихната дама ни раздаде по едно листче А5 с информация за паралеките от 5-ти клас в 41-во училище и условията за прием. На мен зелено.

Ей това най-много ме впечатли. Тя беше третият ловец на петокласнически глави, който ни атакува от идването насам. Цивилизация, казвам ви, при това в добрия смисъл. Амбициозни училища, за които наплива все пак не е толкова голям, причакват умните дечица на водопоя, така да се каже. Щом е имало акъл да учи за изпитите в СМГ, значи все ще стане човек от него, нищо, че не успяло да влезе. Пък и хич да не го е бивало по математика горкото, след неколкомесечно набиване на задачи, е напреднало доста, за да ти се иска да го приемеш и в твоето училище. Я някой конкурс по математика ще спечели, я в някоя готина гимназия ще влезе после. И  ще повдигне акциите на родното училище.

После дечицата ни помахаха тържествено от входа и изчезнаха вътре. 

По време на изпита 

- Имаше една много строга квесторка, която ни лъжеше, че е учителка по английски, за да не й задаваме въпроси по задачите.

Гъвкав подход, а и ме подсети пак за детската градина. Дечицата все още не осъзнават, че са тръгнали по наклонената и с наивна упоритост пробват на опън нервите на всеки, който им се изпречи. Обаче са подозрителни като невестулки и никоя, присъстваща на математически изит квесторка не може да ги убеди, че не е професор по математика под прикритие.

След изпита 

Децата излизат едно по едно, вече без блъскане. Които са имали нещастието да бъдат забелязани от родителите си, че напускат преди края на уречения час, ядат як калай по кюшетата.

Повечето родители, обаче, вместо мрачни и решителни сега изглеждат горди и ентусиазирани. Разбира се, напълно неоснователно градят тези емоции върху уверенията на децата, че са решили всички задачи и колко били лесни. И те го разбират, но въпреки това потупват децата, прегръщат ги къде по-сръчно, къде по-не и се оглеждат наоколо с глупави усмивки. Самите деца надигат бутилки с вода, пуфтят и събличат фланелки, като боксьори след мач. Минават нови любезни девойки и раздават рекламни листовки за частна математическа гимназия, на която цените в евро са грижливо покрити с бял коректор. Така де, да не се стряскат родителите още от първия момент, а да обмислят алтернативите. Браво и на тях.

- Ей, мамо, виж как си сложих часовника! – започва синът ми след като се прегръщаме. Ние с любимия го зяпаме очаквателно.

- Ааа. Направо на темата ли да мина? – цитирам дословно.

- Аха! – потвърждаваме хорово.

Нейсе, бил се справил много по-добре, отколкото на пробния и така нататък.

- Сети ли се да отбележиш произволен отговор на задачите, които не си решил? – питам го притеснено, защото забравихме да го инструктираме за това, макар, че любимият твърдеше, че „той е умен, бе, ще се сети и сам”. Детето, обаче е стигнало далеч по-напред.

- Естествено (не ставай смешен)! Дори елиминирах отговорите, за които съм почти сигурен, че не са верни. И така шансовете ми стават 2 към 1 или 3:1, а не цели 4:1.

Малии! Това дете не е от мен.

Заведохме двамата приятели на обяд, където те се лигавиха съвсем умерено и после ги оставихме да стрелят по някакви келти вкъщи.

- И ви е абсолютно забранено да решавате задачи днес!!! – заповядахме с цялата строгост на закона.

- Ама, защо??? – веднага подскочиха децата.

Послеслов

И следизпитната улица е впечатляваща гледка.

Фасове, хартийки и всякакви боклуци, като след мач. И аз пуша, но в 99.7 % от случаите си хвърлям фасовете в кофите - надлежно изгасени. Уважаеми колеги-родители.

Имам рожден ден, а любимия имаше важна среща в Турция. Замина с брат си снощи, преди рождения ми ден, с идея да се върне днес твърде късно. Легнах си много тъжна, но - с подкрепата на Тери Пратчет - не и съкрушена, а синът ми вече се беше примъкнал и заспал в съпружеското легло.

През нощта някой ме погали:

- Миличка, мръдни по-навътре.

„Брей!” – казах си. - „Вярно казват, че гладна кокошка просо сънува”, но отворих очи и любимият беше там, ухилен като тиква в здрача на утрото.

Read the rest of this entry »

Имам си един замък в Словения.

 

Казва се Град Оточец и моите любезни поданици го рекламират като единствения в Словения замък, разположен на остров. Естествено, че ще е на остров. Това значи вода (река Крка, в случая), а аз обожавам водата. Големият Добър Вълк понякога ми се подиграва, че било чудно как оцелявам, като явно дишам с хриле, а пък се храня от фотосинтеза. Той не разбира много от марс, затова. Мисли си, че просто им хващам радиото с пломбите си.

 

За да фотосинтезирам, много ми трябва слънчева светлина, затова не посещавам замъка си. Там все вали. Но пък често минавам за малко. И то пак вали. Обаче този път не беше дъждовно. Имам предвид, че валя само около шест пъти за по 10-тина минути. Иначе си беше слънчево и топло. Затова ни хрумна да поспрем. Само за кафе, решихме. Не, че пия кафе следобед, но трябваше да тръгнем в прилично време, защото ни чакат 800 и кусур километра до вкъщи.

 

Но покрай Големия Добър Вълк, 800 километра днеска почваш за нищо да си ги нямаш. Има и песничка за това: 

 

„ … и си мисли: „Кумчо Вълчо дали си е у дома?”

Че гората му е къща, а пък той е все на път,

Дали няма да го срещне някъде на кръстопът…” 

 

Преди да влезем в замъка се помотахме покрай брега. Всичко е наситено-зелено. Дори самата вода на Крка има един забележителен зелен цвят, който повече прилича на цвета на море от картичка с палма, бял плаж и туземка по бели монокини, само че е по-млечен. Фауната се състои основно от патици, по-малко лебеди и неколцина рибари. Птиците се движат в клин из реката, като основното тяло образуват патиците, а лебедът е водач. Щом дойдат рибарите и понечат да се настанят на столчетата си, клина се втурва с доста прилична скорост към тях.

 

 

 

- Виж как рибарите хвърлят въдиците наблизо, а хляба надалеч. Хитро… – одобри Големият Добър Вълк. Станал е съзерцателен, защото наблизо има мъничък къмпинг. А на него от къмпинги му омекват и краката и главата. Толкова.

- Гледай, истински воден кестен! – добави, след като минахме по дървения мост към замъка.

- Как „воден”?

- Корените му са целите във водата.

 

 

 

Влязохме в двора на замъка и се разположихме на сянка под колонадата. Големият Добър Вълк се запъти към тоалетната, а аз използвах случая да си огледам собствеността. Моите спретнати и работливи поданици поддържат всичко в ред. Бели покривки, излъскани мрамори, дори реката е чиста. Малката дворна портичка беше открехната и през нисичката арка се виждаше част от градината и парче зелена вода.

 

 

 

Имах дежа-вю как си спя, тук в замъка, кротко подложила Червената шапка под главата си, а Големият Добър Вълк идва и ме събужда с целувка. Два часа сме се целували.

 

А после дойде Старата Приятелка и каза:

- Ти пък, как си го избра. Прилича на Дядо Коледа.

 

Много знае тя. Дядо Коледа е черен. Мургав, де. Живее в едно село до София, цяла година под прикритие – ром. Нашите Приятели От Шотландия, дето имат къща там, години наред лъгали децата, като се правели подред на Дядо Коледа в издържан костюм и с перфектен грим. Обаче, един ден техният приятел казал:

- Братче, децата вече са големи. Ще ни хванат. Неволята пак е в отпуска, давай да повикаме друг Дядо. Трябва да е сърцат, работлив, да обича семейството си и децата, да е добър човек, добър съсед, забавен и мил.

 

И така поканили истинския. А децата, и бели и черни и руси и тъмнооки, се тълпяли наоколо, зяпали го с ококорени очи и му прошепвали желанията си. И всичките се сбъднали. Но тази е съвсем друга приказка.

 

Зеленото ме мамеше.

 

Като видна Червена шапчица, често посещавах горите и пътечките. Нямам съвсем ясни спомени оттогава, защото … просто ми е толкова акъла. Мама твърди, че историята се разказва съвсем погрешно. Всъщност, тя не би ме пуснала сама през гората, каквато съм блейка. Точно пък тя – никога. Затова ме е придружавала Червената шапка. Нея я помня. Беше мъдра и отговорна, винаги ме съветваше правилно, и ако съвсем не слушах го избиваше на съвест. А аз съм съвестна. Тя сто пъти ме предупреди за Големия Лош Вълк, и само заради нейните напътствия съм отървала кожата тогава. После Мама ми преразказа цялата случка, както я е докладвала Червената Шапка. Шапката успяла с огромна изобретателност да предпази момиченцето от срещата с Големия Лош Вълк, което дори не вярвало в неговото съществуване. Докато двете вървели обратно към вкъщи, покрай тях профучал с огромна скорост някакъв неидентифицируем субект.

 

- Видя ли?! – натъртила нравоучително Червената Шапка. – Мина Големият Лош Вълк, подгонен от Ловеца.

-  Глупости, - отговорило момиченцето. – това беше Халеевата комета. 

 

Поръчах местно вино и местно ястие, за което услужливият млад прислужник се закле, че е вегетарианско, и прекрачих през арката. Там са моите градини. Освен през малката портичка мога да изляза и през самия замък и тогава попадам на уютна площадка, цялата обградена от зеленина. Днес, в края й се мъдреше кръгла дървена масичка. „Тук бих могла да посрещам близки гости. Разбира, се когато не вали.” – обмислих го трезво. По-нататък, през шпалир от клони, минава малка пътечка, по която мога да стигна направо до градините. Белите алеи и зелените поляни се простират чак до края на островчето. До огромната цветна леха, направо на тревата, беше опъната красива бяла тента върху изящна желязна ферма. „А тук, когато вали” – отбелязах си наум.

 

 

 

Върнах се на масата си и Големият Добър Вълк също се появи.

 

- Трябва да си видиш тоалетните! – каза оживено. – Има амбразура и можеш, докато пикаеш, да стреляш по враговете с лък. А стената е поне метър дебела.

 

Много ясно, че е метър. Това е замък, все пак. И ще стрелям, ако се наложи. Поне в това съм добра.

После си поприказвахме за сина ни, недвижима собственост и работа. Подържахме си ръцете, аз си изпих виното и си тръгнахме. Трябваше насила да ме извлачи. Не заради виното. Не е за вярване, но там дават по 100 гр. В голяма хубава чаша, все едно някой ти е изпил половината. Малки сладки недостатъци.

Преминахме обратно по моста, а водния клин на птиците все така си действаше по задачите.

 

- Абе, - каза замислено Големият Добър Вълк – тия патици нали си остават патици… а не се превръщат в лебеди после? 

 

 

Мислех си за това, че и тук в България имам много такива места. Дори по-хубави.

Но къде, по дяволите, са патиците?

 

 

Щяхме да ходим до Тасос за 24-ти. Със любимия ми съпруг, сина ни и Приятелката ми с гаджето си. Но не отидохме, защото кучката ни умря, ударихме колата и изключиха детето от училище. Много ми липсва кучката. Дори в тази история, в която всичко е свързано и чака своето продължение, само тя повече няма да участва. Чао, миличка.

Но пък детето ще кандидатства в математическата.

Отказахаме резервацията за Тасос и за сметка на това се напихме, всички без детето, което отиде при баба си и дядо си. После дадохме ключа от вкъщи на приятелите си, защото те имат своите причини да си лягат рано. Ние с любимия, двама заблудени французи и Абсолютно Най-готината не-Барманка на тази ваша планета, затворихме Бара и отидохме да хапнем. Нали сега сме на море, решихме. Приятелите ни вече са в квартирата, а ние ще посрещнем изгрева. Не можахме, защото когато излязохме от кръчмата беше 8 сутринта.

1-ви ден. Съгласно устава.

Станахме рано следобед и заехме шезлонгите на терасата. За щастие тя е голяма, голяма и предоставя достатъчно простор за въображението. „Друго си е на морето”, казвахме си, времето ту се влачи, ту се забързва, дори се върти понякога, но на кого му пука. 

До нас има строеж, без почивен ден.

- Все едно сме на Съни Бийч – казах на Приятелката си. - Не е първият ми избор на курорт, но по-добре, че дойдохме. Тя мързеливо се съгласи.

Следобеда се изнизваше; поиграхме Скрабъл, ядохме остатъци от хладилника, после и други неща и се хилихме почти на всичко. Към 7 се сетихме, че сме пропуснали следобедните коктейли и започнахме направо с уискито. После и любимия ми се събуди, а Приятелят на Приятелката ми наистина замина за Тасос, но по работа.

Вечерта мина Бившият ни Съсед за Цял Живот с гаджето си. Той е художник. Казаха, че заминават на пленер. Не знаех, че пленерите са оцелели след соца. Самата дума е като порта към друга действителност. Аз не минах през нея, но определено усетих течението, когато се отвори. Затова се завих с одеалото си – вечерите на морето са хладни.

2-ри ден. Щастие.

Нямам идея какво правихме през деня, но беше готино. По някое време Мама докара сина ми. После дойде и неговият Най-добър Приятел. Играха на някакви шумни игри, но ние не ги чувахме поради строежа, Скрабъла и ментата с лед. После звънна Нашият Най-добър Приятел да ни покани на гости. Казахме му, че не можем да отидем, защото сме на море.

- Е, колко му е до съседната палатка? – възрази той, а ние не можахме и по-късно тръгнахме.

Пред строежа децата спряха и надраскаха нещо на оградата с черен спрей. Най-добрият Приятел е художник, всъщност, и драсканицата изглеждаше доста добре; приличаше на надпис. 

- Какво е това? – попитах.

- Графити. - гласеше гордият отговор.

- Това ми е ясно, питам какво означава.

- Това е таг.

- Моля? – това сме ние с приятелката ми, в хор.

„Век живи, век учись.” - казват братята руснаци. Оказа се, че това е нещо като графити подпис. Осветлиха ни и за много други подробности, надпреварвайки се да говорят един през друг. Например, ако сложиш таг на графита си, последния става неприкосновен за гилдията. Никой не може да драска отгоре му - нито да го съсипва, нито да го подобрява. Вероятно ако го направи, ще гори в ад, пълен с прясно боядисани огради, но до края на света няма да пипне спрей. Или по-гадно, спреят му все ще се оказва безцветен, или още по-гадно – каквото и да се опитва да изпръска с него, все ще излиза тага на осквернения колега. Ще спра до тук. Ясно е, че бих се радвала на бляскава кариера като демон. 

После минахме покрай НДК. Под пилоните имаше естрада с надпис „Младежки фолклорен фестивал - Поморие” или нещо подобно. Застанахме отстрани и позяпахме как съвсем дребни дечурлига, облечени в носии пеят народни песни.

-  Сладки са. – казах на сина си.

- Да. Виж обаче фона. – и посочи зад тях.

На екрана върху НДК се виждаше огромна чалга-кака, с огромни чалга-цици и премрежен поглед. После кадъра се смени. Кефи ме как сина ми забелязва такива неща. Казах му го.

- Ама, са ги научили да пеят тези дечица. – добавих, в опит да оправдая света.

Най-добрият Приятел веднага ме опроверга.

- Ами! - каза презрително. – Научават ги да пеят, но не ги научават как да се държат на сцената. И после като излязат всичко се скапва, почват да се борят с микрофона, а половината песен не се чува.

Какви философи се извъдиха само. Но мен не могат да ме трогнат. Аз съм на море.

После на светофара на 5-те кьошета спасявахме едно коте. Мяучеше истерично изпод един клекнал ситроен и решихме, че се е заклещило. Приятелката ми легна жертвоготовно до колата и започна да ровичка под нея без замисляне. Такава е тя. Решителна и енергична, но най-хубавото при нея, освен усмивката и краката е, че е абсолютли рилайъбъл. Тя е обратното на онези, които вечно се наемат да вършат всичко, а докато се усетиш ти лежиш под колата, а те ти викат „Дай малко по навътре! Хвана ли го?!”. Оказа се фалшива тревога. Котето се качваше и слизаше изпод шасито поне три пъти, докато установим, че ни прави на маймуни както само една котка може.

Нашите Най-добри Приятели ни посрещнаха облечени в морски дрехи и с бижута от миди на конец. Герданчето на Малката Щерка има закопчалка от кучешки зъб на куче.

- Татко ми го направи. – похвали го тя.

- Да, – потвърди той скромно – когато бяхме на Иракли. Айде, почвайте да търсите съкровището.

На масата бяха натрупани миди, рапани, морски камъни и пясък. Имаше дори морско конче и морско дяволче. На такива места винаги има скрито съкровище, логично е, затова веднага се зарових. Намерих почернял сребърен пръстен с бял седеф. Първото което си помислих, е че няма да ми стане, защото пръстите ми са като кебапчета и ми тровят вегетарианския живот. Но щом понечих да го сложа на пръста си той просто се плъзна и залепна там.

- Ама наистина ли е за мен? – не ми се вярваше.

- Нали ти го намери.

Щастието е толкова неописуемо.

После вечеряхме и пихме и гледахме „Червената шапчица”, а децата седяха на първия ред и се обръщаха на най-смешните места, за да се смеем заедно. Лабрадорът ми се лепна и аз го галих през цялата втора половина от филма и малко си поплаках за кучката. Освен на най-смешните места.

3-ти ден. Ананаси и шкембе-чорба.

Към 12 сутринта изпълзяхме от леглата и седнахме на кафе, на терасата. Четохме Тери Пратчет, наум и на глас и се кискахме със споделена радост.

Следобед Приятелката ми трябваше да излезе. Това е дупка в морето. Реших, че щом така и така не сме на море, можем да свършим малко къщна работа. Пресадихме лимона и като цяло направихме някакво безмислено рокадо на бурените, които растат в саксиите ми. Тука има тука нема. Крайният резултат обаче си го биваше. После ходихме до пазара, и се нарамихме с една внушителна купчина плодове. След малко пак щяхме да се върнем на морето. А там се ядат плодове, всеизвестно е. На връщане, синът ми, който винаги има здрава пръчка под ръка, отново изобрети кобилицата и с нейна помощ гордо домъкна всичките 10 торби сам до вкъщи.

Приятелката ми се върна, с нея и морето, и заедно изядохме плодовете. Научих се да режа ананас, не е кой знае каква философия, но ако е скапан си е загуба на време. После и любимият се прибра, още от снощното гостуване.

- Понякога си струва да се напиеш като змей, за да се насладиш на една истинска шкембе чорба. – му казал Нашият Най-добър Приятел, вместо добро утро. После излапали чорбата.

Вечерта е тиха и чака раздялата. Седяхме си кротко, вече не ние се пиеше, а Скрабъла така се закучи, че чак на мен ми писна. „Вчера „иху”, днеска тихо”, казва една друга приятелка.

4-ти ден. Сбогуване.

Тя напусна морето първа. Докато събираше багажа, сина ми я попита:

- Няма ли да спиш тук довечера?

- Морето свърши. – отговори тя.

- А, вярно… – децата умеят да са щастливи навсякъде.

После и ние прекрачихме обратно в реалността. Бяхме си вкъщи, на терасата. Обикновена неделя.

Епилог за съкровището.

Две седмици по-късно, в същия онзи Бар, седнах до един Математик. Веднъж го бях попитала още ли обича матемаматиката толкова много.

- Не съм срещал по-красива жена – каза тогава.

Припомних му го и споделих, че съм разказала на сина си за разговора с него. Използвах го за нещо като любопитен акцент към речта ми в полза на кандидатстване в математическата. Тази новина, кой знае защо, го вбеси.

-Ти си го накарала да кандидатсва?!! – френетично се разкрещя той. – ТИ!!! Да ми се махаш от очите! Това човек го избира сам! САМ!!! – чак пяна му излезе на устата.

Обърнах му гръб, защото и той ми обърна. Абсолютно Най-готината не-Барманка се усмихна, както само тя може и ни доля чашите.

- Я да ти видя пръстена. – обади се примирено Математикът, когато вдигнах моята.

- Това е пръстен от съкровище. – осведомих го. – Намерих го…

- Виж сега, трябва да ти кажа нещо, което да предадеш на сина си. Ама непременно и дословно. Нещо… математическо. Абсолютно дума по-дума. Ясно ли е?

Само кимнах, каквото и да кажех, щеше да изглежда като мрънкане на фона на неговия патос.

- Дай пръстена! – заповяда ми той.

Свалих го и го сложих на бар-плота, а той откъсна капака на кутията си с цигари. Постави я изправена на педя от пръстена и размаха бясно капака, като успя да застраши очите на Всички, моите и собствените си.

- Значи, нека да дефинираме едно общо пространство, което съдържа съкровище – и посочи пръстена – и нас, които го търсим. – и побутна цигарите. – Но то е скрито! – тук повиши глас и драматично хлопна капака на кутията върху пръстена.

- А-хаа… – казахме Всички засрамено, съвсем като Мечо Пух.

- Сега нека да дефинираме едно подпространство, в което между нас и пръстена има един единствен тесен тунел.

-  Колко тесен? – поинтересувах се веднага. Той млъкна и се загледа през прозрачната ми глава.

- Не, не е тесен. – размисли. – Широк си е, и е висок 5 метра. Кажи ми, има ли вариант, в който ние не стигаме до съкровището?

- Не. – пробвах се аз.

- Точно така!!! – разподскача се на стола и добави – Ние винаги тръгваме напред. И винаги стигаме до съкровището! Непременно кажи точно това!!! Дословно, разбра ли?!

 

Ето, де. Казвам го.