Археология, глигани и дежа вю

 

 

Беглик таш, тракийското светилище, се намира в резервата Ропотамо, в рамките на парка на бившата резиденция Перла, която през соца беше недостъпна за простосмъртни.

 

Изгубени

 

Лично аз, я посетих за пръв път на 25-ти май 94-та, все още нелегално, защото тогава пък резерватът беше недостъпен, или поне за коли. Но от друга страна, вече беше съвсем сигурно, че са престанали да стрелят без предупреждение. Беше още напълно диво място, оградено и твърде изкусително за търсачите на приключения, като мен и Тогавашното ми Другарче за Игра. Е, намерихме си приключение, но пък успяхме да се загубим. Разбира се, през нощта. Тоест загубихме се първо по светло, но се намерихме едва през нощта. Бяхме се добрали до устието на Ропотамо, пеша по пътеката от Аркутино. Вилняхме цял ден на тамошния прекрасен тогава плаж – абсолютно щастливи и сами като Адам и Ева* и, за още по-интересно, решихме да се върнем през забранената Перла и после по шосето.

 

Първо се пошляхме безгрижно из самотната гора, като успяхме да срещнем повечето местни животински видове: зайци, сърни, елени, фазани и глигани, без змиите. Със всички се разминавахме с учтива предпазливост, включая глиганската двойка, която дори не ни обърна внимание, а просто пресече пътя пред нас. Чудовищните пълчища от гладуващи комари**, от своя страна, ни обърнаха 100 % внимание. Мисля, че изобщо не можеха да повярват на късмета си – цели двама възрастни хора с голи (и зверски изгорели) ръце, лица, вратове и крака, пълни догоре с млада кръв с приятен анасонов акцент.

 

По някое време разбрахме, че сме се изгубили. Отначало този факт, вместо да ни стресне, ни изпълни с неуместен ентусиазъм, но след като се помотахме 2 часа, търсейки някакви следи от човешко присъствие, взехме да гледаме по коренно различен начин на нещата. Приключението изведнъж оголи зъби и се превърна в Премеждие. За късмет, намерихме асфалтова алея, а после и други и вървяхме по тях в тъмното, докато не ни се дорева от шубе, жажда и самота. Накрая имаше дори ограда, която трябваше да прескачаме, но някакси успяхме да излезем на шосето на няма и 5-6 км от Аркутино, където беше колата. Ясно е, че никой не се нави да качи на стоп двама полуголи луди, увити с общ чаршаф и размахващи противокомарни клонки. Преживяването беше уникално и незабравимо – страшно тогава и удивително, сега.

 

Дежа вю

 

Разказвам всичко това, защото имах натрапчиво дежа вю, когато видях Беглик Таш. Нещо ме глождеше, още докато се въртяхме с колата из Перла.

 

Паркирахме пред странния двуезичен трансперант, подминахме надписа „Вход 2 лв.”, защото нямаше на кого да ги дадем и поехме по черния път – ГДВ, Приятелката ми, синът ми, Най-добрият му Приятел и супер доволният Бъстър. След два метра всички истерично се пръскахме с аутан, без кучето. Жегата беше още по-плътна в гората, поради липсата на достъп за бриза, но разходката беше много приятна – кратка, равна и автентично горска.

 

После стигнахме голяма поляна. В началото й се извисява стара, дървена пусия за глигани. Пак се ядосах, когато я видях. Мразя ги тези ловджийски номера. Викачите подгонват животните към поляната, а ловците безрисково ги застрелват отгоре като доближат. Докато разярено описвах тази гадна процедура на сина си, изведнъж загрях, че вече съм виждала точно тази пусия и тази поляна, и пътя, и някои от алеите. Само не си спомнях да съм виждала камъните на светилището. И после се сетих за Загубването***.

 

В следващия половин час досаждах на всички, връхлетяна от спомени, изскачащи като попъпи, пълнещи главата ми и крещящи за внимание. Веднага взех да си представям и друго развитие на нашето приключение с Другарчето. Уморени от лутане намираме подслон в храсталака, до някой голям объл камък, и на сутринта, оцелели се събуждаме с нова надежда, оглеждаме се и я! какво да видим? Спали сме върху жертвения олтар на тракийско светилище. (Брр!) Обаче после ставаме известни, дават ни по новините и някой ден разказваме на внуците. Или си мълчим за откритието си, за да не ни хванат и така в някой слънчев следобед се оказва, че световно (не)известният Беглик таш било нашето си лично, забравено свелилище. Е, всичко това нямаше как да се случи – най-малкото щяхме да се подслоним върху пусията, а не в храсталака. Даже май си я бяхме набелязали. Така де, ако можехме да се върнем обратно до нея.

 

 

Беглик таш

 

Светилището е много интригуващо, някой ден минете да го видите, стига с тия коктейли и пържене. Следите от човешко присъствие са твърде заличени от времето, за да ги разпознае окото на лаика-неархеолог. Но въпреки това, има някакъв дух – големите обли камъни, странната им подредба, дори home-made табелките – лист А4**** – отбелязващи Часовника, Олтара, Трона и прочее. Усещането е някак изветряло, но имаш чувството, че цялата околност е попила древни ритуали и странни разбирания, стара звездна светлина и загубени знания. Всичко това не се включва автоматично, а изисква определена нагласа и малко тишина. Значи, не водете деца, нито куче. Нито пък мен.

 

 

Глигани

 

Докато разглеждахме, освен Загубването, основната тема беше глиганската. Колко са опасни глиганите, когато ги ядосаш и кой къде ще избяга ако срещнем ядосани глигани, и какво ще правим с горкия Бъстър, който не може да се катери по дърветата.

 

На края на светилищната област има голям объл камък, после е гората. А оттам ме зяпаше възголемичък, тъмнокафяв глиган. Зяпнах го и аз, но ме разсея раздвижването около него – оказа се, че са няколко и, за мой ужас, си имат и бебета*****. Прецених, че е назрял моментът да се паникьосам и веднага се заех. Отне ми части от милисекундата.

След още една минутка напрегнато шепнене и трескава предислокация всички подтичвахме безславно по пътеката в индийска нишка. Първо синът ми, после аз, после Най-добрият приятел, после Бъстър, влачещ ГДВ, накрая Приятелката ми. След 10-тина крачки Бъстър най-накрая надуши глиганите и изнервено излая.

- Шшшт! – прошепнахме в петгласен синхрон и той озадачено млъкна. Няколко минутки се чуваха само бързите ни стъпки и шумното му дишане.

 

Щом излязохме при входа на светилището, придобихме смелост за още няколко жалки телефонни снимки върху Трона на жреца. Повече, за да замажем малодушното бягство. Все пак, не ни се мотаеше в този район и пак така, леко припкайки, си тръгнахме. При пусията пресрещнахме човек, когото великодушно предупредихме за глиганската опасност.

- И какво, нападат ли? – усмихна се той.

- Мнее, ама… Имат бебета и… така.

Това го заинтригува и той почти се устреми нататък.

- Абе, то няма проблем с тях… – обади се след малко ГДВ. – Обаче, трябваше да се махнем, заради Бъстър. „Така си е”, съгласихме се Всички, успокоени и оправдани.

 

 

После развеселени поехме към колата, а Бъстър душеше като невидял всяко камъче и тревичка. Чудехме се, колко ли нови миризми има за него тук, като някаква цяла неизследвана област на познанието, в по-голямата си част – неразгадаема. За по-любознателните кучета трябва да се направят кучешки енциклопедии. Натискаш с лапа върху картинка на сърна, например, и тя излъчва съответната миризма, може и звук. А на глиганската картинка пише с големи мигащи букви – не го дразни!

 

Накрая събрахме цял багажник дърва, с които запалихме огъня, който догаря тук.

 

 

* Ние, обаче, имахме и мастика.

** Интересно, нямаше конски мухи. Знаете ги, известни са още и като щръклици. Хапят като бесни кучета и ти оставят огромна, боляща цицина. Утешителното е, че за целта трябва първо да кацнат, което е предотвратимо чрез истерично ръкомахане, яко пищене или сложни псувни, според пола. Обаче, точно в Ропотамо, има и едни оси с размери на малко врабче, които адски приличат на щръклиците и, с които в никакъв случай не трябва да се отнасяте по гореописаният начин, защото много се дразнят и жилят в полет. Наскоро спорихме с ГДВ, кога им е сезонът на тези чудовища и аз твърдях, че ги има много напролет, ама сега като се замисля, май не съм права. Докато се лутахме тогава из Перла не срещнахме.

*** Даже не Загубването, а направо Застрелването, като погледна картата. Беглик Таш е в посока точно обратна на шосето. Вървяли сме на юг-югоизток, вместо на югозапад-запад. И сме стигнали почти до изхода към Приморско, който е на 15-тина километра от Аркутино (по шосе), но сме се върнали някак си наобратно и май излязохме близо до речния кей на Ропотамо.

*** Братята италианци или гърци, отдавна да са сложили спретнати заграждения, постоянни табелки и 10-тина евро вход. Поддържам тази практика – нещата се запазват, някакви правилни организации или общински бюджети печелят, а и като маркетингов трик работи – туристите го тачат повече, щом се плаща.

***** Не знам дали глиганките са като тигриците, ревниви и раздразнителни около своите малки, но някакси хич не щях да проверявам. 

Хроника на Едно Новогодишно Пътуване

31. Първото пътуване на Хилтън

Нямаше как да откажа на Г.Д.В. празнуването на Нова Година в новия му любим кемпър. Нарича го Хилтън и дори му беше сложил подарък под коледната елха. Фенер, който – както ще имате възможност да се убедите по-долу – се оказа свръх полезен. Стигна дотам, че да подкукуросва дори сина ни да ме навива… така, че просто не ми остави избор. Все едно да вземеш на дете близалката.

Затова се въоръжих с леко пресилен ентусиазъм и се запътихме към село Заселе, където семейството на Нашия Най-добър Приятел ни чакаше в новопридобитата си селска къща. Г.Д.В., сина ни, силно притесненият Бъстър и аз, споделяща емоциите му.

Бяхме обявили, че ще решим къде ще празнуваме на 31-ви, когато се събудим, затова така и направихме. Станахме късно и решихме. После стана по-късно и когато приближавахме Своге Нашите Приятели вече ни звъняха да ни питат за коя Нова Година сме се уговорили – тази или китайската.

След около час трябваше да им звъним ние.

Когато подминеш и последната махала на Заселе има полускрит селски път към най-последната махала. Към малкото плато където е тяхната къща и откъдето в добро време се вижда целия свят. Или поне Рила. Когато е леко заледен, а ти се движиш по него с кемпър – закъсваш на първото баирче. Когато опиташ „обади се на приятел”, пише „sos calls only”, сякаш затъването в снега насред планината нощем не е повод да търсиш спасение.

Г.Д.В. ни остави в работещия кемпър и тръгна с фенера (от 1-во действие) да търси сигнал. Седях си на предната седалка, пълна с мрачни предчувствия, първобитен страх и ядни мисли по отношение на момчетата и техните глупави, тъпи, скапани играчки, когато Хилтън тръгна назад. Изпищях и се метнах към шофьорското място.

- Залягай и крий главата! – изкрещях към детето.

Опитах се да седна зад волана, но си заклещих крака в скоростния лост, докато Хилтън набираше скорост, а ръчната се оказа вече вдигната. Когато накрая успях да скоча върху спирачките и спряхме, ревнах. С глас. Краката ми трепереха така, че не можех да се изправя, за да се преместя на мястото си, когато Г.Д.В. се върна. Поражения нямаше, Хилтън се беше придвижил 15-тина метра назад в собствените си следи.

После Нашият Най-добър Приятел пристигна с Приятеля, който Понякога ни Липсва и с една кофа спасителна сгурия и един час се бориха, за да придвижват Хилтън напред. Слагаха специални пластмасови подложки под гумите и ръсеха сгурия и така до следващото баирче. Аз седях в пилотната кола и ту треперех, ту се опитвах да продъня ламарината, щом се засилехме с шеметните 15 км в час*. Установих също, че джиокс не само дишат, но и гълтат вода. Бяха им стигнали точно 3 секунди и половина, за да се напълнят, а краката ми не чакаха втора подкана, за да измръзнат до побеляване. Синът ми скучаеше на задната седалка леко сърдит, че не му дават и на него да бута кемпъра.

Накрая Хилтън беше паркиран в двора, огънят бумтеше в печката, а Бъстър тичаше в снега щастлив, плътно до лабрадора Леми и по-далеч от котарака Били Джоу. Леми демонстрираше на Бъстър как може да носи 5-метров клон, а Бъстър сядаше и озадачено накланяше глава. Идилията продължи кратко, защото на съседния хълм има хотелче, пълно със светлини, цивилизация и приятелска компания, която ни чакаше, за да посрещаме заедно. 

31/01. Хотел на края на вселената

Натоварихме нашата 11-членна банда на 2 коли и потеглихме натам, зарязвайки кучетата**. Успяхме да приближим колите на не повече от 500 м разстояние, като и денивелацията се оказа подобна. Така, че в 10 и нещо всичките задъхани и пързалящи се катерехме един баир към хотела, водени от светлата, топла надежда, която струеше от прозорците. Пристигнахме като в реклама на тъмна бира. Снежни, измръзнали и запъхтени, а вътре ни посрещнаха с радостни възгласи и прегръдки, музика, светлина и смях.

Някои празници се получават, други – не. Този си го биваше.

После дойде Новата година, сред шампанско***, целувки и пожелания. Фойервеките бяха много добри, а синът ми научи един важен урок, за щастие по лесния начин. Една от касетите, и без друго сложена твърде близо до безгрижната групичка жени и деца, падна и започна да стреля към тях. Г.Д.В. се опитал да предпази с тяло Малката щерка и Другото Момиченце, надявайки се, че нашият 11 годишен син, насърчаван от виковете „бягай!” ще се дръпне от линията на обстрела. Той обаче бил по-скоро любопитен и не реагирал. Радвам се, че не видях този момент. Когато усетих, че нещо става, касетата се беше изстреляла, а Г.Д.В. беше прегърнал детето.

-         Не е в окото, под него е! Всичко е ок! – извика срещу ужасената ми физиономия.

После танцувахме и ядохме баници с късмети. Пихме още, смяхме се още и се прибрахме в нашата селска идилия, возени от двамата безалкохолни в компанията. 

01. Вчера „иху“, днеска … знам ли

На първи се събудих в Хилтън, прегърнала Г.Д.В., малко накриво, защото собственият ми син ми направи мамба, малко по-рано сутринта. Децата се бяха натръшкали в алтковена, смееха се и ядяха линдчета, а през прозореца влизаше въздух, какъвто има само в зимната планина. Денят на първи е винаги такъв спокоен, лежерен, обещаващ.

Следобяд ходихме да караме шейни с децата и кучетата до близкото хълмче. Вилняха там доста време, докато аз се опитвах да не измръзна и се борех със странните последствия за организма си от предишната нощ. Кучетата пречеха ужасно и много развеселяваха обстановката – всеки по различен начин. Леми се втурваше и захапваше първото стърчащо нещо от пързалящия се човек – обикновено крак – и дърпаше наобратно в успешен опит да го спаси от пързаляне с шейна. А Бъстър тичаше като заек и се пречкаше пред шейните, принуждавайки децата да спират чрез падане, само за да не го прегазят. Планината ехтеше от смях и викове.

-         Леми! Пусни! Келеш, с келеш! Ела тука веднага!

-         Ихаааа! Това беше яко!

-         Бъстър! Не! Пази се! Ей, пази Бъстър! Падай, падай!

После се стъмни изведнъж, другите гости потеглиха след известно бутане, а ние останахме до топлата печка да си бърборим и да гледаме това, което бтв и канал едно наричат празнични телевизионни програми. Разсмяха ни до сълзи като казаха, че в годината на плъха трябвало да носим жълти и червени камъни и тъмни и сиви дрехи.

-   Че то какви дрехи да носиш, докато мъкнеш камъни? Били те жълти или червени. То си има униформа. – и така нататък.

Семейството на Най-добрия ни Приятел са измислили нонсенс чата, но колкото и да ги бива в това, моят личен фаворит е Малката щерка – Кралицата на нонсенса. Така, че се кискахме и забавлявахме страхотно, докато не се хванах да играя с нея шах. Това няма връзка с горното, още повече, че в първата игра успях да я матирам по чиста случайност, но втората ме би, както се казва с една ръка – гледайки телевизия. Уговорихме се с всички да не казват на Татко ми, защото той знае, че тя няма и шест години. Снегът не спираше да вали.

02. „Бях единайстия извън вратата…“

Към обяд на 2-ри, обстановката беше напрегната. Мъжете станаха късно, след щафетни молби, укори и заплахи, а снегът беше вече половин метър и се покачваше.

Риха и копаха цял следобед, пробваха някакви неставащи вериги върху Хилтън и накрая решихме да се приберем всички с единствената кола. Бяхме 7 души, 2 кучета и 1 котарак. Разрешиха ни да си вземем само лаптопите. 

До асфалтовия път има 2 км. Нашият Най-добър Приятел изкопа цялата пъртина от къщата до него съвсем сам. Г.Д.В. караше, Най-добрата ни Приятелка и синът ни бутаха, а ние с Малката Щерка и Голямата Щерка „тежахме” в колата. Малката поради невръстна възраст, а ние с Голямата поради лошо оборудване и (само в моя случай) други проблеми, изискващи валидол. Движехме се така – копачът копае, копае 10-20 метра, после бутачите и понякога копачът бутат, шофьорът кара, докъдето може, а ние тежачите си тежим. И пак. По едно време Г.Д.В. се върна пеша до къщата, за да вземе 2-рия комплект вериги, фенера от 1-во действие и забравените телефони. И пак така. 

Преди асфалтовия път има хълм – последното препятствие.

-         Идва човек с лопата! – изведнъж изтърси Г.Д.В.

-         Къде е, не го виждам?

-         Задава се иззад хълма.

-         Миличък, – казах меко, след като позяпах в посоката достатъчно дълго. – да не е някакъв мираж? – Отвсякъде ни обгръщаше пустинна белота, вече сивкава в падащия здрач и само червената дреха на Най-добрия ни Приятел се мержелееше отпред.

-         Да, – разсмя се Г.Д.В. – възможно е. – И добави замечтано. – Рота войници с лопати и патриотични песни на уста.

Оказа се съседката от някаква близка, невидима къща, възрастна жена. Забелязала, че копаем и излязла, за да ни помогне както може. Лопата й представляваше временно ненужна табела „Пазете гората от пожар”. Беше невероятно. После стъпихме на асфалт. Така, де.

Когато най-накрая успяхме да изминем и 8-те километра по снежния завойчест планински път до този за Своге, спряхме, за да махнем веригите, защото едната се скъса. И отново невероятно! Една софийска кола също спря, симпатично момиче отвори вратата и ни попита дали имаме нужда от помощ. Пръв се окопити Г.Д.В.

-         Само сменяме веригите, благодаря много!

На Нова Година стават чудеса.

До София стигнахме в шеги и закачки. Най-големият дзен беше един гараж в някакво село след Своге. Има надпис, който гласи „(Еди кой си), върни ми тенджерата. От Цецка”, ор съмтинг. Написано с блажна боя, с големи многозначителни букви, така че да се чете и от ниско прелитащи трактори. Синът ми пък имаше силна нонсенс серия, а другите само това и чакахме. Разкаваше ни за някакво светещо бебе, възможностите да си имплантираш рога****, както и високоговорител под езика. Докато се надпреварвахме да измисляме глупости по тези теми, се оказа, че бил говорел сериозно и дори малко се обиди. После взе да му капе вода на главата отнякъде, но Голямата Щерка го отряза.

-         Радвай се, че не си светещо бебе.

Само Били Джоу продължаваше да има проблеми с пътуването. Мисля, че получаваше пристъпи на паника – отваряше уста, изцъкляше невъзможно жълтите си очи и изплезваше език и като цяло заприличваше на базилиск. В тези моменти трябваше да го държим здраво, защото искаше да се самоубие чрез влизане в комбито – при кучетата. После го галехме и гушкахме и му минаваше.

Така пропътувахме целия път до Руски паметник.

На едно оемви касиерката като ни видя строени до касата попита:

-         Кой е с колата с газта?

-         Всички! – отговорихме.

———

*Впрочем, Най-добрият ни Приятел е един от съвсем малкото хора, които карат нарочно бавно, когато ме возят, само след едно „моля” казано някога. Без да забравя какъв ми е случая и без „ама защо”, „то нищо не може да стане” и „споко, бе”. 

**В хотелчето има 8 или 10-месечен каракачанец, с когото ни посъветваха да не ги срещаме. Животното вече е с размер на пораснало теле, изобщо не се шегувам. Не съм виждала такова чудовищно огромно куче от тази порода досега. Нито толкова мило, както се оказа. 

***Наложи се да открадна чашите за шампанско. Не че ги взех за себе си – просто ги извадих от кашоните им тайно от дамата, която стопанисва хотела от името на децата си. Тя има съвсем нормални проблеми с празничните оргии на младото поколение. 

**** По избор от каквото искаш животно, но мисля, че се спряхме на крава. А днес Г.Д.В. заяви, че „светещото бебе” всъщност било котка, а не човек, както всички мислехме. Няма да проверявам.

Е, за много години! Здраве и късмет, и любов и щастие, много весели моменти.

Трули yours

 

И на мен ми се искаше да бях там, но се отказах най-глупашки. Обаче това изобщо не може да ме спре да ви разкажа и покажа за пътуването на любимия, приятелката ни, колата и фотоапаратчето в страната на смешните приказки и в страната на старите приказки. 

Имало в съвсем скоро време, и дори до вчера си го имало, едно голяяямо пристанище, в което вибрирайки и цапайки кацали предимно фериботи – малки, средни и най-вече огромни. Стояло си то кротко баш на границата между две странни страни – една стара и една хептен странна. И му викали Игуменица. Пътят дотам се виел из планината, като ту се превръщал в нова магистрала, ту задъхан се смалявал и катерел завойчесто, но неотклонно по баирите чак до зимната маркировка. Докато накрая спирал право до водата и бух в първия ферибот, пренебрегвайки мъничкото градче с интересното име.

Имало и едно гордо племе от странници, което местните византийски хитряги с остър търговски нюх наричали „бльагари”. Двама от тези били стари пантелеевци и същи пътници бродели и шарели през планини и морета, ама били малко циции та онези, местните се изхитрили и ги вкарали в примоция. Прас и в устата на ферибота. 

Влачел се ферибота из бурното море право покрай залеза, а блягарите зяпали островите от високо и цъкали с език, както само те си знаят. Снимали, щракали и понеже не знаели, че не може да бъде щракнали и един ниско летящ марсиански кораб, мъниче на фона на залеза, красиво и дребничко, тъмно и тайнствено в обятията на заспиващото слънце. После подскачали по палубата – тези щастливи пътешественици, завирали се навсякъде, и дори щели да пеят с разперени ръце на предната палуба, но се сетили, че са горди планинци и не знаят песента – пък се отказали. После тихо заспали омаяни от швейцарското ухание на крави, овце и ролекси за по 5 пари парчето, долитащи от близките и далечни тирове, дремещи – и те – в устата на ферибота.

  

Сутринта ги заварила в един голям южен град, който всъщност е едно друго пристанище в една друга странна и стара страна и щом стъпили на суша веднага отпрашили нагоре по картата, следвайки швейцарското ухание и електронните наставления на всезнаещата Джиджи – техният небесен водач.

Пътували, бродили, без спирка и почивка колко ли време, щото пътуването си е пътуване, ама бизнеса си е с пари. Спрели веднъж в един хотел. Толкова стари немски баби имало в него, че може да се каже, че си бил страноприемница. И съдържателите, като хора статистици залостили портата още след мръкване, сложили нощните шапки и хъррр в леглото. Да, ама нашите бльагари, те били нощни птици и им се дощяло разходка и след това кокоше време. Е, да, ама ядец. Е, да де, да. Ама бльагарите загубена битка нямат и няма да имат – шмугнали се оттук, проврели се оттам, през мрачни коридори и скърцащи порти и право от другата страна на вратата към рецепцията. Отворили я, естествено, и като писнала оная ми ти аларма! Нашите, беж на спокоен ход и айде обратно в стаята. След пет минути време им почукал съдържателят сънен и учтив, ама и досетлив, да видиш ти! „Вие ли сеньоре, такова, включихте алармата?.” „Си, аз бях. А в туе моменто ще ми отворите ли вратата, бите, порфавор?” „Ама, си, си, разбира се”. И така.

Сетне пак спрели да пощракат в едно малко градче, почти селце, старинно и комерсиално, но не и алчно, в което сувенирите от Потъващия град били на половин цена, ама и водата била поне 200 пъти по-малко.

А още след това, тия двама странници от бльагарското племе пак обърнали и взели да се връщат надолу към южното пристанище. Пък след време стигнали почти дотам. 

Момата от тях била хептен не сама, пък и всичко знае, че и инат. „Дай, та дай побратиме, да идем да видим едно село тука. Там има чудеса за три години, не за три дена!” „Ма къде ще ходим сеир да зяпаме като нямаме и 2 часа време до ферибота” – отмахвал се момъкът, но всуе. Накрая склонил, барем армаган вкъщи да отнесе и картинка някоя от това чудно село. „Как му е името?” – питал посестримата си. „Алберобело” – завъртяла езика си тя. – „А къщите им са „Трули””. „Тролски къщи да не са?” – питал веднага момъкът, че жена му била комай иноземка и много им разбирала на тия работи, а и него подучила. „Да, де.” – съгласила се кротко момата, да не му счупи хатъра. – „Тролски ще да са.” 

Щом видели трулите, станало им ясно, че друг път такова чудо не са виждали. Къщите само от камък, с бели квадратни основи и стени, тоя път наистина по метър дебели. И на всяка стена отгоре – купол от тъмни камъни. Ни хоросан, ни цимент, никаква спойка – само наредени овални камънаци. Един над друг и следващия ред по-навътре. Паднали им шапките и на двамата, добре, че си ги оставили в колата.

 

„Леле, моята жена тук ако я доведа, тук и ще си остане.” – размечтал се момъкът. И като се разщракали тия бльагари, чак японците в малкия си джеб прибрали. Тичали, че ги чакал цял ферибот, с ееей такава уста, и щракали, и зяпали, и нищо не нащракали с това горкото старо апаратче. А пред една порта седи човек нито стар, нито млад и им маха с двете ръце. „Бите, грацие, сеньора и сеньоре, заповядайте, значи, да пощракаре и в мия фамилие каза! Ентрата еее почти либера.” И вас лъжа, мене истина, влезли му в къщата, а той гордо ги развел навсякъде сред каменни арки и огромни каменни ниши в стените, всичко им показал. После на масата видели паничка и в нея 10 пари. „Миле грацие и ариведерчи” – заотстъпвал назад момъкът, който сам търговец, бил схватлив и хитър. „Ниенте, значи, пак велкоммен!” – размахал човекът ръце в широк и щедър многозначителен жест, както само местните могат. И нашите, развеселени, му пуснали няколко пари и те в паничката. После хванали ферибота 9 минути след 90-тата.

   (тази къща не е онази, но все пак)

Нищо не разучили двамата пантелей-бльагари за трулите, а и аз там не бях и тролска ракия не пих, и даже мустаци нямам да беше потекла, но пак ще ви кажа.

Строили ги старите местни преди 10 пъти по 100 години. А от кого са видели никой не помни. Само в старата Сицилия и в старата Микена имало някога такива, подобни градежи. А тогавашните мафиоти и микенци, те пък от кого са видели – ей това всички учени глави още се чудят. Май нямало много дървета там където са измислени трулите и товашните дюлгери се изхитрили само от камък градеж да правят, без нужда да подпират с дървета докато расте. 

После, преди стоте по десет години, хората хич не обичали бирниците и други навлеци. И сега днешните не ги обичаме, затова още се вярва, че тия хора нарочно си направили домовете, така, че щом дойде бирник или навлек, докато се залисва още при първите къщи, от вторите до последните си събират камъните, бух в колите и беж към гората. Пък там пак си ги строят наново. А климатиците само си ги покриват с каменен покрив. Точка.

А тролите – малките, весели, пакостливи тролчета от местния вид, само се крият в кюшетата и се кискат.

Къмпинг, птеродактил и огнено чудовище

Няма да повярвате какви чудеса крие горският къмпинг за една скромна фръцла с градско-морска ориентация и междупланетно неизяснен произход като мен.

Като изключим стандартната за .бг-къмпинг пълна липса на топла вода, на хигиена в твърде силно наричаните тоалетни* и прочее буржоазни отживелици (която липса съвсем не е чудесо, ама аз да си кажа), това е третото най-яко прекарване на времето в своя клас. Идва след къмпирането на 1-ва линия на морето и живота в хубавата голяаама замъкоподобна вила на вода (като тази от последната сцена в Casino Royal).  

Три причини. 

 

Тишината.

Човек може да срещне много тишини, но няма толкова мека тишина като горската. Чували ли сте тишината вечер, след като изключите всички компютри и всяка бръмчелива техника? Е, не е такава. Онова е друга, шокираща тишина, която прилича на слизане с бърз асансьор и ти прави „вууум” в ушите. А когато спиш в гората можеш да чуеш как кръвта пулсира в същите уши и как пълзи гъсеница. А! Като казах гъсеница, не е истина какво чудовище видяхме.

 

Прилича на пълзяща шишарка и е с размерите на средно врабче. Опитахме се да я снимаме как пълзи из тревата, но макрото на апарата все си мислеше, че искам да фокусирам тревичките и колкото и да се заяждахме, не се нави. Освен това животното е бързо като хлебарка и се принудихме да го подмамим да се качи на една пръчка, за да ни позира. Зяпахме го известно време, но нещо ме глождеше.

- Абе, това сега последния стадий ли му е на това животно? Какво ще се излюпи от него? – попитах разсеяно любимия.

- Птеродактил, много ясно. – отговори компетентно той.  

 

Уханието.

Колкото и да пушиш, не можеш да победиш този аромат на шишарки, треви, смола и, кой знае защо, горски плодове, при положение, че са презрели и/или обрани. Има различни аромати там – за всеки вкус, така да се каже. На мокри борове и треви, на напечена от слънцето смола, на слънчева поляна и на сенчеста поляна, на пръст и на мъгла.

Това ме подсеща да напомня на тези, дето не си прибират боклука от гората, че стрелям с най-обикновени капси, които пробиват малки многозначителни дупки точно където трябва, от 40 м. 

 

Огънят.

Огнището е някак задължителен атрибут. Нареждаш камъни в кръгче, събираш дърва от гората и палиш, когато дойде вечерта. Наблизо до къмпинга дървата естествено са кът и това превръща събирането им и най-вече пренасянето им в състезание под надслов „Чрез мързел – към прогрес”. Странно е, че всички искат да се разхождат из гората, и го правят, нали затова са там, но пък всеки го мързи да мъкне клон по клон от незнам си къде и хората стават много изобретателни. Може да си домъкнеш старата шейна или да си направиш кобилица, важното е да не се разхождаш по сто пъти.

Взирането в огъня е забележително, подценявано забавление. В огъня има много какво да се види. Включително, в него живеят всякакви същества, развиват се и умират. Ето какво изгледахме ние от нашия огън. 

Това е типичен саламадър, малко едричък и по-различен от картинките, които сте виждали, но те саламандрите не са длъжни да са еднакви, само защото ние си мислим, че са. Веднъж синът ми, беше много малък – отскоро проговорил, ми каза:

- Виж, там е луната! – и я посочи.

- Да миличък, там е. - отзовах се аз.

- А къде е другата? – изтърси той изведнъж. А аз се размях.

- На тази планета има само една луна, не знам на твоята как е. – уверих го.

Спомням си с какво подозрение ме изгледа. Не ми повярва и за секунда.

 

 

* Не можеш да си правиш тоалета там, колкото и да си мотивиран. И WC е силна дума за тях защото closed не е, и water тече на високосна година. Ама, нейсе. И това някой ден ще се промени, друг път ще ви разкажа как.

Замък ли бе да го опишеш…

Колекцията ми от замъци нараства. Ето един, който нямам идея как да класифицирам. Идват ми някои словесни каламбури, но ще бъда дискретна.

Намира се на входа на с. Равадиново, което пък е на 3 км от Созопол навътре към сушата, един вид.

Самото село е отдавна познато на почитателите на откачени уникати. Там се намира, уви, световно неизвестния снек-бар Тропикал, с малката си екзотична ботаническа градина пълна с истински големи бананови и финикови палми, китайски рози и прочее адски трудни за отглеждане и шокиращи за Равадиново растения (малко понанамалели поради финансова криза), плюс студена мастика и твърде приличен миш-маш.

Замъкът засега не предлага такива екстри, но това няма връзка с колекционерската му стойност а го казвам само, за да започна следващото изречение. Като един полицай вчера. Докато преговаряха с Най-любимия ми приятел за почерпката, между другото го попитал: „А вие къде живеете?”. „Тука в селото” – отговорил моят човек и зачакал продължение. „Питам само, за да завържа разговор” – обяснил сериозно полицаят.

 

Та колекционерската стойност на замъка се образува от два показателя – абсолютна и откровена шантавост и пълен набор елементи за замък.