Category Archive

Този блог съществува точно от една година.

ЧРД и така нататък! Благодаря на майка си и целия свят поименно, много съм развълнувана.

Има ли равносметка и има ли нужда от нея? Да, и хм, може би.

Ето я:

1. Публикувани 76 поста, което прави по 1 пост на средно 4,8 дни.

Не е кой знае какво, но не гоним бройка, нали? Или пък гоним? Тц, не обичаме гоненица ние. Обичаме руумсървис и порше тарга.

От всички постове, най-нааай-интересен за широката общественост е „Замък ли бе, да го опишеш”, плътно следван от „Приказки с картинки” и Истанбул. А любимият ми сърч, от най-често срещаните е „физика лост”. Мисля, че хората се лъжат да кликат, защото постът, който излиза се казва „Лостът - едно твърде смислено обяснение”, а те точно това търсят, ама ядец. Другият ми любим сърч е „ОГРОМНИ ЦИЦИ”, макар че се появява рядко, но пък ми пълни душата.

2. 10 висящи драфта, 4 от които дори не са качени.

Това прави около 13% отхвърлени идеи. Готино съотношение, предвид работата ми, където отхвърлените идеи са като Еверест, сравнени със скромното, направо мижаво хълмче на реализираните такива. Да, това ми харесва.

Иначе драфтовете правилно са отсвирени – съвсем вече откровено тъпи са.

3. Харесвам си безусловно точно 6 поста.

Това са почти 8% одобрение. Не знам дали е окей. Ама, безусловно, без никакви забележки засега. Значи е окей, какво да е? Отделно, има още 20-тина, които определено одобрявам. Бе, не е лошо.

Най-най-любимият ми пост – съвсем сантиментално - е „Хроника на една морска ваканция”, освен това именно той отговаря на “ОЦ”, съвсем без връзка. Най-много ме разсмива „Варна. Хепито. Съседна маса”. Но най-готин е морският послеслов - една друга равносметка.

Но защо въобще се казва равносметка? С кое е равна? Не знам и, мхм, нямам идея. Сигурно се нарича така, за да се различава от кривата сметка, сметката без кръчмаря и чуждата сметка. Както, разбира се, и от сметкоплана. Последният е страшен, опасен и изобщо не е за този блог.

Това е един жизнерадостен блог, или жизнеутвърждаващ.

Нали?

На Дискуърлд празнуват Рождения Ден на Създателя днес.

Ако не бях точно днес на антибиотици и не живеех в съвсем друга вселена и аз бих дръннала няколко или повече питиета в Барабана за негово здраве. 60 питиета, защото става на 60. Не, 60 са много, … делено на десет – 6. Да, 6 малки. Но там ако поръчаш малко, може ти да се смалиш – с една глава, например. Значи, едно тройно – да не се изхвърляме. Пфу, странна нечетна поръчка – ще бия на очи. Не съм чак такава пъзла, но…

Добре! Тери, трябват ми поне още 20 години от теб – за да си поръчам две безрискови, обосновани двойни.

Дерзай!

————————————————- 

Препоръчвам да видите това!

————————————————-

снимката е от тук. 

Сега виждам, че споделям мнението на Вера. Е, засилила съм този пост вече, а и предвид коментарите при нея, явно трябва да се даде едно рамо. Много хейтър, много…

Мрънкането срещу празника на влюбените стана по-истерично от самия празник (който си е истеричен, без съмнение). Бил комерсиализиран, бил въобще комерсиален в същността си, нямал корен, не, имал си той корен, ама не бил български корен, било гадно за тези, в които никой не е влюбен, не можело човек спокойно да се навечеря от празнуващи, аман от женски лиготии и т.н.

Аре стига, че вече отдавна престана да е оригинално. Да не говорим, че оригиналността не те прави щастлив, а любовта и споделянето й – могат.

Който все пак държи да е оригинален – да празнува любовта.

Предлагам всички под строй, и без да се блъскаме, да дадем своя данък на търговците на Романтика^ТМ* – от производителите на спортни автомобили, диаманти и малки острови, до продавачките на опърпани кокичета.

И да не реват тинейджърките, че нямали гадже и никой не им подарявал нито острови, нито кокичета. Да се обадят на майките си например, или на приятелите си и да им кажат, че ги обичат. Да им вземат някакво малко подаръче, а в случая с майките – по-добре да свършат нещо полезно вкъщи.

Всеки** е обичан от някого. В най-най-лошия случай този някой още не знае.

Въпросът е кого обичаш ти и как. Бас държа, че всички понякога имаме нужда да ни се напомня, че обичаме и че любимите ни имат нужда да им показваме любовта си. Ето, напомня ни се. Като не я показваме всеки ден, което щеше да ни направи наистина щастливи – да я празнуваме поне веднъж годишно.

От мен да мине, може и да не е на 14-ти.

———————– 

* Това ^ТМ го откраднах от Никола. Ми, много ми хареса и не се стърпях.

** Колкото и да е странно, вероятно това се отнася дори и за коментатори No.2 и No.3 под Вериния пост.

Или, иначе казано, Честита Новата Китайска Година!

По-точно значи (или поне силно се надявам, че значи): Пожелавам ви благоденствие!

Мда. Днес носете червено, но не и бяло. Ако сте пропуснали червеното за деня, можете да си облечете червената пижама или друго (не)спално бельо довечера. И не чистете. И бъдете добри, щедри и усмихнати цял ден.

Годината е на Плъха, а това - казват - е добре. Но те винаги така казват. Пожелавам на всички да се окаже вярно!

Какво ли не може да си построи човек от LEGO. Браво, значи, на колегите!

И браво на LEGO, и честит юбилей! Рядко смислена марка е това.

Пиесата на BBC - а не предстоящата  холивудска “драматизация” - е страхотна идея за филмов маратон. Проверено.

Хрумна ни да го направим наскоро с Приятелката ми и Любимия й. Първоначално решихме да гледаме всички серии на StarWars в хронологичен ред и в един ден, но нещо не ги събрахме в най-близката видеотека. Пък и още не сме си купили R2D2 Player-a, така че можем да изчакаме. Грабнахме първото нещо с дължина три диска.

State of Play се оказа направо учебник по филмопроизводство от този вид - ТВ новела, сериал. Прецизно заснето, забележителна актьорска игра, рядко адекватен кастинг. А когато го гледаш накуп е още по-забавно, защото накрая имаш чувството, че си някой друг. Става така, защото е много дълго за гледане, а и понеже е адски добре направено - влизаш с двата крака вътре и там си оставаш. Героите започват да ти изглеждат като твои близки, обстановката - отдавна позната. Британските и шотландски (ирландски?) акценти на актьорите звучат като най-естествения начин да чуваш английски. А Бил Найти е абсолютно неотразим. Забавен, различен, възхитителен – и той и героят му. Може би го помните най-вече като застарелия рокаджия от Love Actually – един също пълен с гениални британски актьори и твърде забавен филм.

Въобще, британците си имат един забележителен трик. Умеят да се самоиронизират. Казвам го, защото така изглежда, макар, тайно да подозирам, че само се преструват. Важното е, че докато се осъзнаеш, някакви филмови герои са ти влезли дълбоко под кожата. После, каквото и да направят ти изглежда възхитително, смислено и адски забавно. Дори да е невъзможно или, най-малкото, нереалистично - вярваш им. А когато добрият прецака лошия, или системата, или съдбата - леле, как се радваш! Даже можеш да стигнеш дотам, че да ръкопляскаш като бебе пред тайд за супермайки. Излагация, знам, но това ще ти направят те.

Те - да, но Холивуд - едва ли. Съгласете се, че колкото и да плаче Лив Тайлър, никой не вярва, че Брус Уилис наистина може да спаси света.

В началото, когато установих, че Universal щели да снимат филм по същата пиеса на Пол Абът, се зарадвах.  Така, де - пак ще иде реч за моите хора. Журналистът щеше да се играе от Брад Пит – много е подходящ за ролята, наистина. Но не би. Той самият нещо не харесал сценария, и понеже сценаристите в Холивуд стачкували, нямало кой да го му го пренапише и се отказал. Дори щели да го съдят. Много важно. После Едуард Нортън бил заменен от Бен Афлек за ролята на конгресмена, а Ръсел Кроу щял да замени Пит. Звучи все по-зле. Някъде пишеше, че можело да поканят Джони Деп, вместо Брад Пит, което изглеждаше като повод за кратка еуфория, но явно е било само слух. Трижди уви, защото Джони със сигурност би могъл да добави една много важна нотка на ексцентричност в бъдещия филм. В BBC-версията я има, благодарение на Найти. И, може би, именно тя е причината да разсъждавам по тази тема вече – я, да видя колко – 1848 знака, без спейсовете. Но като гледам в IMDb, ролята на Найти (редакторът Cameron Foster) въобще не я виждам, язък. Все пак, филмът още не е излязъл, може пък …

Иначе, пиесата наистина си плаче за Холивуд – политическа интрига, съспенс, любовни истории и журналистически разследвания, плюс съответните професионални драми. Жалко, обаче, че много хора - точно заради тази холивудска реплика - вече съвсем няма да видят оригинала на BBC. Просто е много дълъг - нищо, че е чисто филмово удоволствие.

Рано е за залози, обаче каузата на BBC-версията изглежда безнадеждна. От друга страна, не твърдях ли аз самата, - и, моля, без странични асоциации - че забавните неща, всички ги харесваме по-продължителни?

Както знаете, немците са открили градския транспорт. Както, впрочем, и междуградския. Не е новина, но всеки път като се сетя и ми се доплаква от умиление. Това е една система, която работи толкова близо до безотказното, колкото е възможно за такава, все пак управлявана и от хора. Красота.

Горното онагледяване е един малък светъл пример за това как работи. 

Кацаш, значи, на някое немско летище, тръгваш кротко, следвайки табелките за Deutsche Bahn (DB) и оттам се качваш на първия влак* за Hauptbahnhof (Hbf). Демек, местната Централна гара.

На Hbf питаш за нужната ти посока първия, ама най-първия униформен, когото срещнеш. Всякаква униформа ти върши работа, но не се хвърляй на морски пехотинци в отпуска, все пак. На какъвто и език да попиташ все ще схване, че искаш информация от типа „как мишката да докопа сиренцето…”. Ако езиковите ви познания не съвпадат, ще те хване грижовно за ръчичка и ще те заведе до гишето за информация. Пробвано е многократно. 

Там само трябва да посочиш място. Може да е Париж или съседен квартал или някое близко село или далечен град. Всякакъв адрес ще ти свърши работа, но ако имаш точен – удоволствието е най-пълно.

Има и друго. Човекът зад гишето не отива на работа, за да скучае, а за да си върши работата. Той също е вид робосапиенс, но от по-усъвършенстваните модели. Усмихва се учтиво през цялото време и знае, че му плащат, за да ти бъде полезен. Затова, дори да не те разбира - се старае, не ти губи времето и самият той пръв ще потърси помощ, ако не може да ти помогне сам. Дори и да се напъваш, трудно можеш да се почувстваш като неориентиран глупак, напротив – ти си клиент, гражданин, който се нуждае от определена услуга и я получава, точка.

Просто ти дават разпечатка на маршрута. Начална дестинация, крайна дестинация, перон, вид и номер на твойто возило. И най-вече точно до минута време, за което изминаваш всеки отрязък от пътя, включително и пешеходната част (3 мин.). За всеки случай ти дават и карта на градския транспорт. Не очаквай закъснения. Всички релсови ПС са точни, включително и най-обикновените градски трамваи, за които си има надлежно разписание. Ако ти закъснееш, не се тормози. Следващият влак ще дойде скоро, само ще трябва да уточниш новия тайминг. Докато пътуваш, си информиран постоянно. Всяка спирка се обявява, отделно от големите надписи**.

Дори не е нужно да уточняваш как искаш да стигнеш. По презумпция ти дават маршрут с най-добър баланс бързина-цена-удобство. Ако държиш повече на някое от тези, можеш да си кажеш.  

Ееех, мечти!

————————- 
* Имам предвид релсово превозно средство. Забележително е как в градската среда една и съща мотриса може да играе влак, метро, трамвай и накрая пак да излезе от града и да те закара до близкото село.

** Все пак, веднъж системата с обявяването се беше счупила в един трамвай. Автоматичният глас съобщаваше различни спирки от тези, които виждахме да пише отвън. Хората наоколо се хилеха на всяко включване, а ние се въртяхме и ослушвахме объркано. Но една дама, като забеляза, посочи табелката с името отвън и вдигна палец. Демек, гледайте там, не слушайте.

*** Така че, Ники, като ходиш на CeBit, можеш да си вземеш готин хотел в някой друг голям град наблизо, където няма панаир и да си пътуваш най-щастливо с ICE-то до Хановер всеки ден. ICE е влак-стрела, пътува на всеки час, удобен е, и дори имаше вагони за пушачи доскоро, но сега не знам какво е станало след новия закон. Мда.

Ааааа, беше ммммега яко!

Още повече, че – странно – моят фаворит победи. И – по-странно – най-добрият победи, ако се съди по непогрешимия, само в тези случаи, рев на тълпата.

“Ура!” за Щефан, австриеца, номер 33! Брилянтен. 

Когато видях пистата изведнъж си я представих като творение на Леонардо, пренесено в един модерен свят от 21 век. Нямам представа защо, но много ми хареса. Честно, като застанах пред нея, точно между банката и партйния дом, зяпайки я с умиление, такава висока и конструктивна, а до нея вечерно осветеният дворец, който изглеждаше тъй красив - почти като истински, не като конак - се почувствах направо сякаш живея в цивилизация. Чудеса… Всичко беше почти като истинско. Имаше си екрани и повторения, и коментаторът се чуваше през няма и 80% от времето. И дори нокия кънектинг пипъл (тхе бест ъф таглайнс евър) затвърдиха доброто си име сред мен, със своята нокия лондж. Освен онази твърде, твърде популярна печка имаха и места за сядане и дори разлагане. Нямаше само табло с резултатите, на което да се следи формалното развитие на състезанието. Предполагам, че това доста е вгорчило живота на любителите на нелегални залагания, горкичките. 

Много съм изненадана от себе си. Това събитие - таргетирано към кого ли не, но само не и към мен - така да ме „емоционира”, както казва моята Приятелка. Бяхме заедно с нея и Любимият й. И децата дойдоха след дълги, нервни препирни на тема “градинка ли е градинката при екс-покойника, или не е градинка”. Същата, на чийто край трябваше да ме изчакат, за да ги взема, придружа до събитието и внедря в тълпата, тези диванета. И няколко пъти, ту да ги заплашвам, ту увещавам да си слагат и закопчават качулките, че иначе … Най-добрият Приятел на сина ми кара интензивно сноуборд и скейт. Обясняваше му нещо компетентно и отегчително на китайски, докато синът ми не се обърна към Любимия на Приятелката ми.

- Ти караш ли сноуборд?

- Да.

Тогава синът ми ги завъртя един към друг и дипломатично им нареди:

- Ето, говорете си.

Не съм сноубордист, и скиор не съм. Срам, но не е това темата. Просто има някои изпълнения, които като ги видиш, веднага ти става ясно откъде изгрява слънцето и как се кара влака. 

Човекът Щефан беше толкова прецизен, че изглеждаше сякаш се движи по някаква невидима релса на скоростно влакче. На четвърт-финала БЕШЕ СЪВЪРШЕН. Сбогом Леонардо, здравей R2D2. Всичките му незнам-си-колко градусови непонятни врътки бяха с една такава непостижима еднаква скорост… Твърде по-ниска от тази, която бях подготвена да очаквам. Плавни, безкомпромисни, гладки - красота.

- Сигурно е бая трудно да се въртиш така … бавно – сподели Приятелката ми, всъщност далеч по-компетентна от мен, поне кара сноуборд.

- Е, колко му е? „Сбогом инерционни сили, сбогом гравитация”… – коментирах смело, но тя не ме чу, защото Нейният Любим се яви с вица на вечерта*. 

Просто ме плени, тоя Щефан. Принципно, ако трябва да избирам между вдъхновен екстремист с гениални проблясъци и прецизен до съвършенство изпълнител, в която и да е област, бих дала гласа си за екстремиста, несъвършенния, диването, келеша. Винаги. Досега. Обаче, именно Щефан ме трогна, а не Словенецът (не му разбрах името), който отговаря на последното описание. 

Като го споменах, видяхте ли той пък какво направи?! Опита се да се очисти чрез излитане от пистата и за малко да успее. Досега бях виждала само изчадията на луни туунс да правят това, което той сътвори. Тичат, тичат, стигат до ръба на някоя пропаст и бодро продължават да припкат във въздуха, до момента, в който не осъзнаят фактите. После или поглеждат надолу, облещват се и падат, или забиват спирачки в нищото и свръх мотивирани се набират обратно.

Е, Словенецът също го изпълни това, първото. Изведнъж, насред летенето си осъзна, че ако продължи да се движи като клиент на същите Физика и Математика, с пълна сигурност ще приключи извън пистата - зрелищно и завинаги. Затова просто ги уволни. Спря насред въздуха, скърцайки оглушително със спирачки и падна като круша на метър от мантинелата. Пак беше в четвърт-финала, май. Много силна серия. 

Жълтият потник (финландец, мисля) също беше вдъхновяващ. Публиката го харесваше и подкрепяше, а той се справяше забележително през цялото време. Но май нямаше как да ме спечели срещу двете крайности – Щефан Перфекциониста и Лудия Словенец. Стилът му е някак твърде балансиран, погледнато от моята лична лаишка трибуна. А може би не му беше ден, просто. Обаче, когато скочи предпоследен на баш финала изпълнението му беше страхотно – чисто, стремително, финално някак. Моят Щефан „затвори” с нещо леко, много просто и незрелищно. Пак без грешка, ясно. 

Последната гледка също си я биваше. Като се поизмъкнахме с децата от тълпата, видяхме Г.Д.В., който ги чакаше да ги води към следващата атракция. Хората се блъскаха възбудени, ентусиазирани и измръзнали, а той кротко си стоеше, опрял гръб в един павилион и съсредоточено набиваше кюфтета на скара. Видя ни твърде късно, за да успее да спаси кюфтетата от децата.

—————-

* Неволно подслушана реплика от преминаващи: „Ае, копеле, тука е като в 213!!! Глей колко народ има!”. Представих си как от раждането си до днес са живели само в автобус 213, а сега за първи път излизат в обществото, един вид. И то, право на жълтите павета. Хаахх.

** Пфу, забравих си апаратчето. Може да изкопча снимки отнякъде, по-нататък.

Ето какво написа Мама. Нямаше как да не го постна, този титан.  

“София,  Декември 2007 г.

Скъпи Дядо Коледа, 

Май, че тази година те изпуснах, а? Е, няма значение. Ако нямаш време за мен, предай това писмо на Дядо Мраз. С него се познаваме отдавна, още от времето когато ми беше донесъл една мъничка лейчица, а на Лилето мъничка кофичка и тя (Лилето) ревна за лейчицата та трябваше аз (понеже съм добричка) да си дам лейчицата и да взема кофичката. Не си спомням как завърши тази история, но Дядо Мраз със сигурност ме познава още от тогава.

Не искам да ви карам да си мъчите белите глави с „какво ли да й занеса тази година на Станчето”, затова ще се опитам да ви помогна. Чувам, че джуджетата не смогват напоследък с подаръците, защото хората били станали много. Ей това не го вярвам! Колко внучета имам аз? Едно. Е, това много ли е според теб? Ама нейсе, няма да се дърляме сега. Ето някои неща, на които бих се зарадвала (ако добре си спомням глагола, който изразява положителна емоция) и може да се намерят в магазините ( в цялата страна, както се казва).

Няма да ги подреждам, това винаги ми е било много трудно. И така,

1. има един магазин на бул. В. Левски срещу посолството на Турция, е горе-долу. Там има толкова много красиви полезности за кухнята, че все нещо ще ти хване окото. Аз не мога да пазарувам в такъв магазин, защото всичко ми харесва. Беше пълно с разни закачалки за големи лъжици, поставки за чаши и други важни неща за кухнята, че направо се обърквам.
2. кола, но нова моля.
3. ръкавици, които топлят и не изглеждат като строителни.
4. нещо, на което мога да си простирам прането, когато навън вали или е толкова влажно, че няма смисъл да простирам на балкона.
5. стойка за цветя. Тук май се изказах малко прибързано. Ти сещаш ли се къде ще я сложа? И аз.
6. напоследък всички се надпреварват да ми обясняват колко е полезно за мен да пия сокчета. Като чуя думата „полезно” веднага заставам нащрек. Но, да речем, че би било добре …. Тава означава, че ако се намери един не много голям уред, дето може да прави сок (от моркови и други твърдоглави зеленчуци), да реже разни неща на парченца без да ги смила на каша, да излита вертикално… опа, това беше за друго… чети до смилането.
7. пак си нямам крем за лице, но това да не те тревожи, аз често оставам без крем от чист мързел.
8. а казах ли ти веднъж, че приемам ваучер за козметични услуги? Може и едногодишен абонамент.
9. може би прежда за шапки, шалове и елечета на децата? Какво като свършва зимата, нали ще дойде следващата.
10. ако видиш един хубав, дамски панталон с джобове… е, не търси много, аз така и не съм срещнала. Но, това е може би, защото мразя да ходя по магазините.
11. и яке също, голямо, топло и леко. Като олекотените юрганчета дето си ги използваме напоследък.

Да спирам а? Ти от много помощ ще вземеш съвсем да се объркаш. Хайде, ще те чакам на Коледа. Ще има постна (съжалявам!) манджа и компот от сушени плодове. Ако не успееш ела с Дядо Мраз. Той обикновено идва чак на Нова Година. Почвам да си мисля, че е заради капамата. Ще трябва да го питам. Но, каквато и да е причината, винаги сте доре дошли. 

Станчето”     

Ето кратък списък:

- http://www.lago.it/design/prodotti/sistemi/net/59.html

- Едни man-style обувки от сисли, щото свършиха.

- http://www.mini.bg/com/en/mini_cooper_d/index.jsp

- http://www.vinta.jp/works/works_E.htm

- “Пощоряване” от Тери Пратчет, защото все още не е издадена. Може и да ви кажа кога ама чакам още …

- Тези или тези, защото няма време да дойдат. Но мисля да отворя магазин. Съдружници?

- И този, ама защоооо??

- И тази или някоя като нея.  Леле, аз съм на 36 и домакиня! Отивам на бар.

И със сигурност никога няма да си претрупам така дръвчето. Моето е живо и си го отглеждам на терасата. Обаче играчките сами по себе си не са лоши.

Няма сила, която да … се спре пред такова заключване.

Искам такова!!!

Някой?

-         Как си? – попита ме Математикът. - Нещо …?

-         Не съм добре, -  изплюх аз, изненадващо за себе си, но и не съвсем, защото бях донякъде подкована да споделям, след разговора с Ray. – Случвало ли ти се е да искаш нещо, да го получиш и да … не успяваш да бъдеш щастлив с това, което си искал.

-         Аа…

-        Просто не успявам да бъда щастлива с това, което ме прави щастлива! – добавих припряно.

-         Наричат се мечти. – отговори той категорично.

-         Не са мечти, аз го имам, получила съм го, но….

-         Е да, де. Представи си, че си мечтала да отидеш в Калкута. Отиваш там, но не ти харесва, ама хич. Помисли си. Не можеш да промениш Калкута, това е голям град…

Това е сергия на пазара Граф Игнатиев. От маса #20 до маса #22. Ами, браво!

Един от най-грозните елементи от градския екстериор е сергията като такава, конкурирайки се с дупките по улицата и гирляндите от кабели по фасадите, полепнали с древна мазна прах. Но някой тук се е сетил как да развесели вида й. Някой вероятно без капка умисъл, но - както казва Една Блогиня – джъст гифтед. Не е бил нает дизайнер, нито е имало нарочен бюджет за целта, но резултатът все пак е някакъв празничен вид (по-видим на живо).

Ако така продължава, може след 30-тина години и софийските коледни улици да заприличат на микс от такива в Али Макбийл и клип на Кока-Кола. Светлини, украси, чисто, спретнато - такива неща.

Не, че тук са мислели за прекрасното бъдеще. Просто бизнес, обаче … познайте от коя сергия пазарувах, макар, че на #40 можеш да получиш по-добро обслужване, за да сме честни.

Последната мода в рекламата е сценка, в която лирическият герой - онзи, с когото трябва да се идентифицираме – откровено интимничи с митничар.

Започвайки с дискретно показване на опаковка на боя за коса от чантата и стигайки до твърде необичаен разговор посветен на проблемите на уринирането. То наистина вече сме си много близки с митничарите покрай затегнатия режим на охрана по летищата, ама, аре, чак пък толкова…

В първия случай, сценарият се придържа, макар и на косъм, към някакви установени граници за благоприличие при среща с непознат – все пак една дама ъъъ… споделя с друга. Но вторият високо надскача и най-смелите ни мечти за неформален разговор между половете, лишен от елементарна, здравословна куртоазия и задръжки на тема, „събеседник”, „място”, „време”.

Обаче се оказва, че това е по-малкият проблем. Докато се каня от няколко дни да го споделя, днес виждам, че имаме цели един, два, три с моя, постове по темата „реклама”. И то само в wordpress.

Та, не ви ли се струва, че сме започнали да гледаме твърде много телевизия?

Айде, гаси, че театралният сезон отдавна започна.

Уф, не мога да се сдържа за това. „Нямам време” е един такъв израз… Винаги намираме време за нещата, за които наистина искаме да намерим. Ако не винаги, то в 99.7 %. 

Има едно такова омайно магазинче за нещо като скейтърско-графитски трикотаж. Много е размазващо. В сравнение със средната възраст на таргета му, предполагам, че се водя престаряла пенсионерка. 

Днес пак минах оттам и питах дали приемат карти, защото ми се прищя да купя на сина си една дрешка със супер яка щампа. Изключително милото момичеНЦЕ там, разбира се, отрече. Но усетих един такъв нюанс в тона й, който ме подсети за таргета – същия по-горе. Те не са типичните картодържатели, честно. 

Марката

Тотално яка, доколкото аз разбирам от музика, а аз от тази разбирам.  

Дрешките

Гениална колекция на тема линия. Известна е в обществото като киип ит симпъл – тишърти с къс и дълъг ръкав, суичъри, топ-топове с цип и качулка. Плюс забележителен набор от сладки аксесоари - кърпи за глави и малки възхитително непотребни джаджи за китката, например. Не им знам името, въпреки, че съм сигурна, че си имат. Плюс-плюс съвсем прилично качество на текстила, трикотажа и тези три работи. 

Дзен

Направо ме е срам, че пиша за това, а не знам как днешните 16-20 годишни го наричат. Ние го наричаме също и „лилава крава”*. Та, дзенът там са щампите. Доколкото успявам да схвана, събират най-различни странни и невероятни, наши и чуждестранни 2D графици, чиито проникновени произведения интерпретират върху въпросния трикотаж. Статична анимация с въображение, свобода и наивност, която никога няма да можем да повторим и/или да харесаме толкова. Ние – вече, те – след време. Шмрък. 

Значките

Не съм питала, но или оттук започва всичко, или около тук се върти. Бегло-гореописаните графики са именно тук. Върху най-обикновени значки, колкото 50 стотинки, в цялата си размазваща прелест и изложени на едно табло. Разгледайте ги всичките, налични за пазаруване онлайн, придружени с мега-кратки, лишени от суета и/или пълни с нея, представяния на авторите. Иска ми се и на мен да си купя такава значка. И все пак, ако ме видите да я нося върху сислито, само ме дръпнете и настрана и ми го кажете с благ тон. Нали затова са приятелите. 

Дори магазина

Витрината с вярната графика, логото на марката и вдъхновяващи щендери, на които дрешките се поклащат разсеяно при всяко докосване. Подредени са щастливо без ред, цвят, секс и предназначение. И колко им отива това експозиране – стряскащо направо. 

Дори мястото на магазинчето

Трудно ми е да си представя по-добро. На ъгъла на Асен  Ангел Кънчев и Парчевич, ама не математически точно. Е, може би на Шишман щяха още повече да паснат, но пък тук е по-близо до НДКто на културата. Разбирай скейтърчетата, графити-ците - или както там се самоназовават – и прочее май-уърлд-ис-май-ани младеж. 

Ако ви хареса каквото видяхте в “значките”, моля, утре рано-рано минете оттам и напазувайте. Или късно, или в другиден, но да е скоро. Който не се самоопределя като таргет, да се съсредоточи и да се сети за дете, племенник или каквото и да е. Само и само да не вземат и те да затворят заради висок наем и/или липса на промо-бюджет. Изобщо не знам дали са застрашени от такава съдба, но…

Когато най-много бързам или дори закъснявам за офиса, минавам оттам и всичката плява на тема баси-как-се-изложих-и/или-колко-е-скапано-това-вечно-тичане-направо-ми-иде-да-се-гръмна-в-гръб-ей ми минава като на Кени в следващата серия. Плииийз.

————– 

* в четвърти параграф е кристално ясно, в случай, че ти не си наясно, а си любопитен, а пък те мързи.

Мдааа.

Върнах се от поредната 5000-километрова обиколка из Европата, рш, и имам цял багажник впечатления, които сортирам и надписвам с цел да ги споделя непреклонно и на порции, вместо да поспя и аз веднъж в собственото си легло. 

Нейсе, ще си лягам, но преди това да попитам. Какво става, бе хора? Какъв е този сняг по никое време?

След обяд в Игуменица беше 20 C, при това под облаците, после пътувам насам, а Детето ми звъни:

- Мамо, честит първи сняг!

„Брей, какъв шегаджия се извъди, браво!”, казвам си.

После, след табелката “Дупница – град на фармацията”*, ми звъни и Мама:

- Стигнахте ли вече до снега?

- Какъв сняг, бе човек? – възмутих се. - Вярно, че валя дъжд през целия път, ама чак пък сняг?! И в Алпите нямахме сняг.

- Ха! В Алпите може и да сте нямали, но тук дърветата са бели. – осведоми ме тя най-безцеремонно. 

Наистина след няколко километра започнаха да ни нападат редки снежинки и докато се усетим си карахме през т. нар. зимни условия. Лека киша по пътя, снежна атака в предното стъкло и бяла природа отстрани в тъмното. Голямата изненада е, че някой вече беше опесъчил. И приятна. 

Като стана дума, тази година бат’ Бойко непременно трябва да излезе в някоя от любимите си медии и да каже, че зимата ни е изненадала. Така ще остане в историята като първия кмет на София, който е споделил тази крилата фраза с цялата резонност на фактите.  

Мда.

———————– 

* Така пише на нарочна табелка, честно. Както аз го чета, означава, че или целият град бърка весели субстанции вечер, след тежък ден в завода, или ПР-а на Дупница взима нещо домашно забъркано.

Много е трудно да повярваш, че можеш да промениш несправедливост само с един подпис. Ако обаче наистина искаш да го направиш, да се подпишеш с името си е най-малкото нещо. Става дума за живота - една твърде силна дума - на изоставените деца с увреждания, като тези които видяхме във филма на BBC за дома в Могилино.

За съжаление тази петиция не поставя съвсем ясни искания, което би помогнало. Хората, които я организират вероятно нямат точна представа как и от кого биха могли да се променят нещата. Аз също не знам. Надявам се поне в една от институциите, към които се обръщат да има квалифицирани специалисти, чиято работа е да знаят това. Знам само, че дори и в България съществуват частни проекти, финансирани по европейски програми за рехабилитация на деца с увреждания, например.

Относно това долколко искаш да помогнеш. Има всякакви други проблеми в България, в града ти, на улицата ти, на планетата ти. Някои може да са по-тежки, други може би и по-належащи. Е, и? Така или иначе никой не те кара да избираш кой проблем да се реши първо, което също би помогнало. Спокойно можеш да започнеш с този. И не е нужно да се притесняваш, че ще заприличаш на някои от онези вечни революционери, които крещят по митингите, или на наивник, който все ходи да оправя света. Може само малко да заприличаш на гражданин, каквото и да значи това.

Ето тук е петицията за изоставените деца. Дали ние можем да им помогнем не е ясно. Ясно е, че те нямат абсолютно никакъв шанс да си помогнат сами.

Като написах наскоро за “Истанбул - город контрастов” и се сетих за тази песничка, и май същата нощ я гледах по телевизията. Абсолютен титан!

Вчера нали имаше концерт тази сладка откачалка - Pink. Не съм й някакъв турбо фен, но ме привлича еклектичното й поведение и излъчването й на фокусиран шизофреник. Така, че още преди месец реших и аз да намина да видя като как се представя на живо. Обаче се мотах докрай и добре, че беше Най-милата Небарманка от същия онзи Бар, да ме снабди с 2 билета в последния момент.

Следобяд с любимия взехме да източваме водата – една твърде силна дума – от шадраванчето на терасата. Тъкмо няколко секунди преди новите форми на живот, които се развиват там от няколко месеца да открият колелото и топлата вода. Прецакахме ги в последния момент. Бяхме почти привършили, когато се плеснахме по челата, че сме на концерт след половин час.

Read the rest of this entry »

Ааааа!!! Казвахме ви ние, че се прецаквате с това колело!!!!

(Упс, четири удивителни! Тери Прачет има стройна теория за хората, които ползват повече от три. Прочетете си я сами, че това тук е по-важно.)

Ето едно малко филмче за един човек, който е схванал намека, няма и 2-3 хиляди години по-късно.

Успехът е ежедневие.

Неуспехът също.

Но това не е моята тема.

Привлече ме тази за връзката между Пипи и успеха.

И реших и аз да се изкажа, но няма да пиша до lyd. Да не се излагаме пред чужденците, така да се каже. 

Какво значи да успееш? 

Read the rest of this entry »

- Тати, айде питай Приятелката на мама това дето ти казах!

- Питай си я ти, нали ти искаш да знаеш.

- Айде, моля те, дее… - настоява синът ми.

Read the rest of this entry »

 - Ей, тия дали плащат талони за синя зона?! – възкликна любимият ми, виждайки на улицата стройно строени еко кофи и точно до тях техните метални посестрими. Разхождахме се покрай кристалната градинка, а те си стояха на платното на Раковска, откъм нас, току срещу театъра на Армията.

Read the rest of this entry »

Добре де, два пъти го пиша това и не ще да се постне.

Айде пак.

Значи, както вече беше написано и изтрито, „ясно е, че трудното си е трудно откъдето и да го погледнеш. Веднъж учителят на сина ми подхвана тази тема и той (синът ми, 11 г.) разсъди, че „трудно” е когато не искаш или не можеш да направиш нещо. „Не точно.” каза учителя. „Коренът на думата „трудно” е „труд”. Това означва, че просто се налага да положиш труд, за да постигнеш „трудното”.” Стори ми се смислено, затова го споделям.

Отделно от това, обичам да се задълбавам в етимологията на думите. Откъде идват и накъде отиват, един вид. Както казва Тери Пратчет, понякога, за да мислиш ти трябват думи.„

Положих труд. 3 пъти го написах и ако го четете сега, значи се е постнало най-накрая. Признавам, че моите усилия бяха кристално доказателство, че поговорката „който няма глава има крака” (ръце в моя случай) е вярна до сълзи.