You are currently browsing the category archive for the 'e-sland' category.
Основен въпрос: Как да си направиш лимонада с доматен сок?
Основно (лично) откритие: Феноменално не ми върви на хазарт
Поука: Философите мълчат
Лозунг на седмицата: Нека да е пролет!
Около моята пещера лятото се вихри като някакъв Калигула – лудо, неуправляемо и тиранично. Ще го разлюбя, затова тръгнах да търся пролет. Пролетта обещава лято. Тя е като едновремешна сватовница – показва ти го на рисунка от пиян, корумпиран и свръх талантлив художник. Сладките й думи преливат през ушите ти, сребърните й бижута проблясват и звънтят в яркото слънце, а във влажните й очи мамят кристални влюбени сълзи. Когато хладната й ръка хване твоята и усетиш аромата й на цъфтеж, тръгваш след нея – заробен и щастлив.
Взех си една бохча с домати, направих си раница за бурето и потеглих през върха.
Зарязах Крокодила на малкия плаж да се хили срещу една от акулите. Тя лавираше из рифа, а понякога се показваше внезапно иззад някоя скала, отваряйки широко беззъбата си уста. Тук Крокодила избухваше в кикот и започваше да се въргаля по пясъка, а тя се стряскаше театрално, фръцваше се и се скриваше зад скалата за нова серия.
По пътеката още личат следите на Главатаря, отпечатани в тревите като в бетон – завинаги.
Нагоре въздухът се разрежда и започва да мирише на горски плодове и сняг, вместо на нагорещен пясък. Нищо чудно, защото по билото има няколко миниатюрни глетчера, във всеки от които се мъдри малка кошница с точно две филийки хляб, увити в палмови листа. Някои са със сладко от боровинки, а други – с горски ягоди. И парче бяло сирене. Преди да отворя кошничката, залагах срещу себе си на един домат кое сладко ще ми се падне. Всеки път губех, както и да го пресмятах, и щастливо облизвах вкусните си пръсти.
След едно стръмно изкачване, където растенията намаляват за сметка на скалите, открих Езерцето.
Стъпих на най-високото и се заковах. Задъхването ми изчезна, заедно с дишането въобще. Равно място, потънало в ниска бяла мъгла, като че ли някакъв малък палав облак се е откъснал от стадото си и е заспал забравен тук. Клекоподобни криви дървохрасти извират от него, а сред изкилиферчените им тела проблясва сребърна вода. Пристъпих, а босите ми краха потънаха в белия килим на облака. Всички звуци изчезнаха, освен несигурните притупвания на сърцето ми. И тихото клямбичкане на рома в бурето. Наведох глава и минах под изкривените ръце на дръвчетата.
То спеше там. Бреговете му са обградени от тънка, бяла ледена дантела. Прозрачна вода покрива обли шарени камъни, а точно в средата лежи гладка бяла скала. Примигнах за пръв път и видях Философа. Седеше замислен в странната си поза – с лакът върху коляното. Чу примигването ми и вдигна глава. Разпозна ме, усмихна се и изчезна. Не се стопи, нито изтлея във въздуха, нито се дематериализира. Просто, в следващия миг вече го нямаше – толкова много, сякаш не го е имало никога. Не остави дори празно място. Само спящото Езерце и недокоснатата скала.
Не знам колко съм стояла без да дишам. Под вода издържам адски дълго, но едва ли повече от 3-4 минути. Значи, там някъде. Усетих, че кислорода ми свършва и заобиколих тихо на пръсти, изкатерих се в безшумен устрем по следващия склон и чак когато стигнах върха на прохода, загълтах жадно въздуха и се разплаках.
Плача за пръв път откакто съм на острова, а иначе съм ревлива. Сълзите ми бяха много и когато ароматът им попи във въздуха и се смеси с уханието на сняг, се разсмях с глас. Разтоварих бурето и се завъргалях по камъните, без да спирам да се хиля. Високо в небето видях вибрираща зелена точка и разбрах, най-накрая, защо се хили Крокодилът.
Смях се с часове, докато не ме заболя корем и не се разхълцах безконтролно, от което ми стана още по-смешно, но накрая някакси спрях. Бохчата с доматите лежеше смачкана, отцеждайки прозрачна червеникава струйка и оцветяваше белите камъни. Съжалих, че бурето не е пълно с водка, за да прибавя доматения сок и да си направя Блъди Мери, но се сетих, че не пия водка. Ето, че този лаф за живота, лимоните и лимонадата не е толкова лесно приложим на практика.
Тогава се огледах. Намирах се на билото на проход между редица високи скални възвишения и най-високия островен връх. Напред и настрани се простираше огромното плато, огряно от специалните пролетно-планински слънчеви лъчи. Цялото покрито с обикновена нашенска трева – много късичка и равна като английска ливада. Жълтите и лилави точици на минзухарите пъстрееха, а точно по средата се виеше удивителен поток. Дълбок и бавен, с абсолютно еднаква ширина във всяка точка. Отгоре изглеждаше като част от безконтролно пораснала змия, която бавно пълзи образувайки с тялото си еднакви, гладки, сребристи дъги.
Затичах щастливо надолу и почти стигнах тревата, преди да се сетя за забравеното буре. Така че, просто забих пети и без да губя инерция се втурнах обратно по нанагорнището. Когато накрая задъхана стигнах до тревата, мекият й допир потресе загрубелите ми ходила. Бях открила пролетта.
Разскачах се и се разтанцувах, даже пях нещо с пълен глас, а скалите завибрираха в отчаян опит да се преместят накъде другаде. После заспах до потока върху топлата трева.
Събудих се от подритването на Крокодила, вкочанена от студ. Излетяхме нагоре към лятото и неизменните малки виолончелисти кацнаха на рамото ми с традиционно разстроените си инструменти. Бяха превъзбудени и не можаха да ги настроят през целия полет до вкъщи. С Крокодила се хилехме на това в синхрон, което много ядосваше щурците и никак не им помагаше да се справят.
В пещерата заварих един непознат мъничък макак да прави цигански колела под атриума. Оставих го на лятната му лудост и заспах. В просъница чух как счупи един сталакмит, протегнах се и го докопах за крака с едно ловко движение. Той закри очите си с ръка, но аз го погалих и го сложих да легне в краката ми.
- Спокойно – казах му. – Няма и няколко милиона години и пак ще порасне. Можем да изчакаме, но друг път да внимаваш, разбираш ли?
Той кимна и успокоен захърка.
Неделя: 4-та
Основен въпрос: По колко въпросителни (?) върви една удивителна (!)?
Основно откритие: 2 монети тежат повече от цял сандък
Поука: Любовта няма спирачки
Лозунг на седмицата: Всеки домат – бомба, всяко буре с ром – летяща крепост срещу липсата на идеи.
Нямало ме е цели две седмици??? Кей, разбирам, че може да стана досадна с това „аууу колко време ли мина”, ама, карамба, как минаха??? И ето тук се питам, аджеба, дали две серии по три въпросителни се равняват на 5 удивителни – моята твърда граница за нормалност.
Първо мързелувах, после бях заета – това е положението. Просто дойдоха пирати, това е.
Явиха се петима, с голям сандък, но не и кораб, доплуваха безпрепятствено през всички мореплавателни драми на рифа, който – мислех си – състрадателно изолира малкото ми плажче, летящите крокодили и прекрасната ми пещера. Паркираха сандъка на пясъка. Бяха мокри, мръсни, дрипави и беззъби, толкова органични, че в първия миг се почувствах безпомощна като акула, и то в средата на собствената си територия. Но един добре прицелен шут с боса пета изгони малкото, мазно чудовище Страх и ми мина.
После си помислих, че се ще е уместно да проявя гостоприемство. Все пак имам бездънно буре с първокласен ром – грозно ще е да не го споделя с тези ценители. Но реших да изчакам. Входът на пещерата е естествено замаскиран, а те дори не се огледаха – направо взеха да си крещят. Скрих се по-навътре и чувах само колкото да си запиша по-ефектните изрази, което и направих.
Обаче после не издържах. От залата с атриума тръгва галерия – една от много, които, въпреки че се заклех да не изследвам, все пак проверих. Е, за щастие, тази свършва твърде наблизо и има една величествена екстра – карстова дупка в тавана, която е някак съвсем лесно достъпна. Скалата там е супер удобна за катерене, а и аз надобрявам. Така че, я изкачих и излязох точно над плажа. Оставаше ми само да легна по корем, да скръстя ръце под брадичката си и да … шпионирам. Ок, знам всичко. Не е хубаво, не е честно – направих го. Гледах ги отгоре и дори успях да схвана за какво толкова спорят. Драма голяма.
Имали уговорка да поделят съкровището си посредством една самоубийствена система редуваща предложения, гласуването им и убиване. Главатарят, обаче, се оказа чист византиец – успя да скара всички, принуди ги да гласуват неговото предложение, после раздаде 3 (три) златни монети на двама от тях и честно си прибра целия остатък. Четиримата други направо побесняха, псуваха и викаха, но наистина нямаше какво да направят. Те са хора на честта. Затова си взеха бакшиша и, за да не са съвсем капо, блъснаха Главатаря на пясъка и отплуваха – през рифа и към големия тюркоазен океан. Падайки, Главатарят им си фрасна главата в ръба на сандъка и бавно, като в балет, затвори очи и припадна.
Крокодилът, знаете кой, долетя иззад скалите от юг, ухили се и кацна до сандъка. Слязох при него, а той като никога стоя мирно и кротко, докато натоваря свръх тежкия сандък върху импровизираното седло, собствено производство, на гърба му и метна отгоре му Главатаря. После пеша, хилейки се, дотътри плячката ми до средата на моя атриум-хол и я стовари, тресейки се от смях. Дадох му един домат за награда и той отлетя, забърсвайки половината ми хендмейд мебели с опашка – прави го нарочно, за да ме дразни.
Главатарят си спеше, затова го довлякох до леглото си и взех да броя парите. Опитах се да построя кула, но на 997-мата монета се срутваше. Почувствах се като някаква кръстоска между Сизиф, Крез и Дребосъчето, затова се отказах и прибрах всичко отново в сандъка.
Седнах на плажа да помисля и точно тогава един избягал нос взе да пори вълните около брега, шмъркайки застрашително и плашейки до смърт беззъбите акули. Разсмях се като крокодил и пак нищо не измислих. Скочих във водата при него, гонихме се и се гмуркахме, докато той не ми помаха за сбогом и гордо отплува към океана – тюркоазения.
На брега ме чакаше Главатарят.
- Две монети много тежат – каза. – Много повече от цял сандък.
Замълчах си на това, обличайки палмовата поличка.
- Искам ром – добави Главатарят с гладните си сини очи.
Кимнах към пещерата и той се затътри олюлявайки се. Пред входа пак падна балетно и го завлачих вътре. Напълних по един кокосов орех с ром, а той само леко повдигна вежди като видя бурето. Веднага позна, че е от бездънните бурета. Изгълта своя орех на един дъх, избърса се с ръкав и се ухили. После ми разказа как потънал корабът им.
Бил направен от точно 1000 дъски. Всеки ден една се чупела, а те я хвърляли в морето и я подменяли със здрава от другия край. Преди два дни останала само една – средната. Били 42-ма души върху нея и сандъка. Издавили се всички, освен 5-тима. Всеки се държал за една страна на сандъка, а Главатарят седнал на капака. Така доплували до мен.
- Защо точно тук? – попитах най-накрая.
- За да ти дам това – отговори Главатарят. Бръкна в джоба на препатилото си палто и извади малка шнола. Сребърна, отрупана с миниатюрни черни диаманти. – Някой те обича. Не съм аз – оправда се.
- Знам, споко.
Сложих си шнолата, свирнах на Крокодила и отлетяхме към Вечните Доматени Поля. Той много обича да ходи там, лети над тях и тихичко се киска, щастлив да вдъхва аромата им. Сам не може да го прави, не разбирам защо, но съм напълно доволна от положението – той се нави да ме транспортира с минимум хилене, друсане и номера, а аз го водя веднъж дневно да лети над Полята.
Кръжахме над тях, докато черните диамантчета в косата ми не погълнаха цялата дневна светлина и останаха само звездите. Трите щуреца – както всяка вечер – кацнаха на лявото ми рамо. След кратко скърцане, успяха да настроят виолончелата си и засвириха точно в ухото ми. Крокодилът направи широк вибриращ завой и отлетяхме към пещерата. Щом кацнахме, веднага се просна до вече спящите си събратя и моментално засънува. Позяпах го как се превива от смях в съня си – зъбеше се и се тресеше, а понякога се обръщаше по гръб и риташе с крака във въздуха.
Прибрах се в пещерата. Както и очаквах беше празна, сандъкът с монетите липсваше, а върху капака на бурето още вибрираше нож, забит върху бележка. Веднага изтичах навън, но плажът тихо белееше под звездите, а листата на палмите над скалите трептяха от нощния бриз.
Върнах се при бележката.
„Жилайа ти прийатно тарсене. Збогом и благодарйа за ромът.
ПС: зех си нйаколко домата, манийажки са!!!!!”
Оттдолу имаше нарисувана груба карта на съкровище. Пиратите са такива традиционалисти.
____________________
неделя: 2-ра
основен въпрос: С кого съм?
основно откритие: Зъбите в природата са константен брой
поука: Времето е в нас, без майтап
лозунг на седмицата: „Понякога, не винаги е уместно“
Как мина цяла седмица?
Островното време фучи наоколо без видима цел и във всички посоки. Опитах да се настроя, но биологичният ми часовник гръмна с тихичко „пук”. Поцъка, поцъка, после се разцъка като шевна машина (цъкцъкцъкцъкцък), после като умиращ робот (цъъъък цъъъъъък цъъъъъъъъ ъъъ к), а сега от него стърчат само пружинки и като ходя, ръся зъбни колелца. Оказа се полезно, защото съм зле с ориентацията дори и тук, където се чувствам супер-пауърд и на няколко пъти щях да се загубя без малките зъбчати маркерчета.
Което ме подсеща за зъбатите крокодили, ниско прелитащи над и около пещерата. Любопитни са като макаци, твърде дружелюбни и, най-вече, необяснимо весели. Вместо да ронят крокодилски сълзи, както е по сценарий, те непрекъснато се кискат, показвайки по цели три реда блестящи зъби, някои с изискани метални шини на черепчета, сърчица и други символи. Впрочем, видях една акула съвсем без зъби да се мотае около рифа – има някаква история тук. Не ми стори нещастна, но когато Пипи дойде ще помоля да я прегледа, за всеки случай.
В пещерата ефектното осветление е забележително. Сталактитите светят надолу, а сталакмитите нагоре. Само сталактоните излъчват хомогенно сияние, а постоянната температура е около 20 C. Е, вечер малко се стопля, но не съм я мерила.
Просто се излежавах там няколко дни, зяпайки звездите нощем. Сутрин плувам в прибоя около рифа, малко е страшничко, но кроула ми е шампионски и много се забавлявам. Първият път, когато видях акулата щях да се удавя от страх – нагълтах вода и направо ми причерня, но мярнах голям приветлив надпис „БЕЗ ПАНИКА“. Даже я подгоних на шега след това, от което вече ме е срам, защото горката акула не е съобразителна колкото мен и май доста се уплаши. Ще й се реванширам като я запозная с Пипи.
В пещерата има цели пет просторни зали, като първата е с атриум. Но не е цял, а се състои от няколко дупки, през които вечер се виждат звездите, а денем слънчевата светлина влиза на едри снопове, в които танцуват пеперуди и колибрита. Миатюрните птички са привлечени от винарките, които прекарват краткия си живот около бездънното буре с ром. Пеперудите идват само, за да се правят на прима-балерини под светлината на „прожекторите”. Понякога им ръкопляскам, великодушно и учтиво.
В пещерата има и няколко галерии, които водят навътре. В едната намерих щайга с домати, подредени красиво, всеки с малка лепенка: „Никола & Имеджънъри Френдс Фуудс ЕООД”. Размазващи домати, ухаят на пръст и слънце, а вкусът им е …, мога само това да ям.
Ще изследвам по-обстойно галериите, когато ми се прииска да открия съкровището. И първо ще изчакам компания за него. Адска скука е да търсиш съкровище сам.
Някой ден ходих до езерото. Чистият ром взе да ми писва и тръгнах да си търся изпросеното дайкири, или поне джулеп. Отначало опитах да хвана летящ крокодил, но все не можех да го възседна. Първо кацна точно до мен и застана неподвижно, като добре обучена камила, но обратно на известните ми камили, колчем се опитвах да го яхна, се изправяше рязко и аз тупвах назад с един крак във въздуха. След няколко такива опита се сетих, че той дори няма уши, с които да го управлявам и реших да оставя тази работа на майсторите. Да не говорим, че непрекъснато се хилеше, от което целият вибрираше и се тресеше, така че, взех да си представям по-скоро пътуване с трабант, отколкото елегантно реене из облаците. То и облаци няма.
Беше си дълго пътешествие. Не открих пътека и трябваше да се изкачвам почти до върха, за да пресека планината. Минавайки в подножието му, все пак се изкуших и го изкачих и него, ей така – за кеф. Гледката е главозамайваща точно както и от всеки друг връх, а най-отгоре има малка скална ниша, която ми се стори обитаема. Не че видях някакви артефакти, които да го доказват. Просто имах едно такова натрапчиво усещане, че някой друг също е там. Нека си се крие засега, това е свободен остров.
Слизането беше дълго. Видях Ю! в другия край на езерото. Седеше замислена на един камък, с крака във водата. До нея, един малък макак се опитваше да я имитира, но за него нямаше камък и някак си не му се получаше много добре. Във водата наблизо се появяваха водни кръгове и изчезваха сякаш от и към нищото. Хм.
Над ливадата, до езерото беше паркиран Станиславския Дирижабъл. Крокодилите спяха под сянката му, макар че, един от тях ми намигна – ясно кой. Надявам се да не раздрънка на всички за жалките ми опити да пътувам с него. До Дирижабъла стоеше малка рекламна табелка с надпис:
„Кожен салон, климатик … изобщо всички екстри”
Оказах се таргет, затова веднага се качих. Обстановката е мноого луксозна, неочаквано стилна и някак дигитална. Седалките са свръх ергономични, приемат формата на тялото. До всяка има елегантен панел с тъчскрийн и множество светлинки, отпред малък монитор, а под него – разгъваща се масичка за лаптоп. Нямаше никакви стюарди, нито други пътници, но имаше кабина – наглед херметизирана, с непроницаеми стъкла. Почуках съвсем аналогово, за всеки случай, но отговор нямаше. Харесах си една седалка и се пльоснах в нея да размишлявам.
Не стана. Първо, защото съм натоварила Размисли с тази задача и просто няма как да стане и второ, защото видях бутона с надпис „уместно облекло”. Естествено, че веднага го натиснах – поличките от палмови листа са ми досадно еднакви, а други дрехи нямам. Някъде от тавана с трясък падна капак и от дупката изскочи закачалка с прелестна лятна рокля тип „прегърни ме”, като ме стресна до подскок. Сандалите направо ми паднаха на главата, но няма нищо – бяха прекрасни, с тънки кожени лентички и прозрачно токче. Все пак, в следващия модел може да се усъвършенства системата за доставка.
Премених се щастливо и категорично натиснах бутонче с надпис „дайкири”. От малка вратичка пред мен изплува едно бананово, подрънквайки леко с трошения лед. На табличката до него се мъдреше елегантна визитка:
„Комплименти от K-Bar” и отдолу: „За Голямото Откриване – следвай кокосовите орехи!”.
Ухилих се като пират на късмета си, облегнах се леко назад и затворих очи.
Събудих се, завита с леко памучно одеало. Изходът зееше отворен, сандалите ми се въргаляха на пътеката, а над пилотската кабина бягаше учтив електронен надпис. „Последна спирка: „Пещерата”. Благодаря Ви, че избрахте нас! Надявам се пътуването Ви да е било приятно”. А отдолу, с по-малки мигащи букви:
„Много смешно хъркаш 
„
————————————-
Картинките, натрупани така безогледно върху картата на острова са копирайт на съответните си притежатели:
Акула, Макак, Колибри, Дирижабъл, Доматите май са фри, Крокодил.
неделя: 1-ва.
основен въпрос: Къде съм?
основно откритие: Има 120-градусов ром
поука: Ромът не доказва нищо
лозунг на седмицата: Корабокрушенци от всички страни – обозначавайте се!
Разбира се, корабокруширахме неподготвени. Това беше първото и единствено засега реално нещо на острова. Ей така, събирайки албуми и правейки конспект, просто един ден вече бяхме там. Имаше кратка еуфория, предшествана от още по-кратка паника. Най-дълъг беше махмурлукът, предизвикан от местния 120-градусов ром. Батериите наистина не свършват, но, за беда или за щастие, и ромът – също. Приспособяването ще възникне по-късно.
Мярнах Ю! да тича към плажа с разсеяна физиономия и наточен лаптоп. Подозирам, че е написала послание за помощ, все пак. Именно тя, някак си успя да материализира острова, нека й е сега. Никола вероятно се е усамотил и предполагам, че прави хореография за Нетостоенето. Самотата тук е електронна, странно усещане. Всичко е още много объркано. Добре, че имаме някаква връзка със света. Или не е добре? Притесних се като видях, че са успели да снимат брат’чедката от марс. Все се мотае в обсега на камерите, бунтарка е. Но… там родата да си се оправят с нея. Аз, всъщност, я подкрепям – тайно.
Наистина не мога да си събера мислите. Добре, че Размисли е тук някъде – тя да мисли и за мен. Моля и благодаря. Въобще, още не знам кои са тук, макар, че имам чувството, че не всички корабокрушират едновременно. Очаквам да дойдат и други. На всеки може да се случи. Може, примерно, и Пипи да е наоколо и да съчинява протестна нота срешу несправедливата липса на енфие в първата доставка с провизии. Истината е, че корабокруширахме по тъмно, после държахме речи и пихме много от този ром вечер, а денем спяхме – поне аз.
Всеки, който осъзнае, че е попаднал тук обаче, да не се притеснява да се обяви (или обозначи, ако е педант). Засега няма дъска за обяви, така че всеки да си пише за неговите преживявания в неговия си блог и просто да пингне Ю!. Смело, хора! Тук има живот, може да се окаже и много забавно, кой знае.
Уф, дори на Карибите човек не може да се отърве от организационни въпроси. Започвам да рисувам карта на острова. Засега виждате само много груба скица. Легенда (отвън-навътре, пълно с геоложки и други (не) природни аномалии):
Най-светлото синьо са плитчините около острова.
Жълтеникаво – прекрасните бели плажове. В западния край, дори има голяма пясъчна коса.
Ярко зелено – различни гористи и други флорирани местности, ниски.
На изток има доста висок връх, отбелязан в черно – скалист и съвсем гол на края. Изобщо източният бряг е стръмен и скалист. Има пещери и риф, както и малко прекрасно заливче. Уви и ура – трудно достъпно и откъм сушата и през рифа.
А обратно на запад, в океана се влива река, която идва от един водопад, врязан в скалите, които обрамчват голямо високо плато. Точно в средата му има дълбока котловина, с вълшебно сладководно езеро, което се пълни от една река, чийто извор е някъде на североизток – на високото.
Някъде в пещерите и/или в езерото има съкровище, много ясно.
Северозападният и южния край са богати на всякакви полезни и неизследвани растения.
Червената точка съм аз. В момента ви махам, ехоо. Другите не ги виждам наоколо, сигурно вече изследват острова. В гората нещо ръмжи, други пеят и крещят – не са блогърите.
Като казах „Карибите“, какво ли съм имала предвид? Изобщо не съм сигурна, че сме там. Ромът не е доказателство.
Хайде, очакваме включване. Нали Ю!?
Скорошни коментари