Доктор З и чистата душа, агнешка

Това е истинска история, както я разказа Доктор З, кашляйки гипс. Е, почти.

Доктор З, понеже и той е човек, също прави ремонти. Ремонтната му бригада се отличава от всяка подобна само по Чистата Душа. Чистата Душа е хуманоид с височина 2 и кусур, диаметър на електрически стълб и обувки няма и 53-ти номер. Плюс широка усмивка и дружелюбно заекване.

Един ден колегата му, в безкрайната си ловкост, си порязал ръката до китката. Шурнала кръв, лека суматоха, а докато Доктор З превързвал човека, Чистата Душа обикалял притеснено на известно разстояние и приветливо мърморел срещу ранения:

-          Ттттрябва да сстоя ппо-ддаалече от ттеебе, ккккаарък си ти…

Колегата го бъзикал нещо, Доктор З – също и от дума на дума се стигнало до следната реплика:

-          Аабе, сссттрааах ме е от ножове, мммного. Ааа на на дддокторите иизобщо не им пппука!! Ннааредили ПППППЕТНАЙСЕ нножчета в ооперационната и нне им ппука!!! А аааз лллежа и уумирам от сссстрах…

-          От какво са те оперирали? – питал любезно Доктор З.

-          Ооот Ггръден Кош! – гласял самодоволният отговор. – Рребрата ми ннне ррастат ннаккъдето тттрябва.

Докато Доктор З размишлявал върху тази новина и реалната невъзможност на ребрата да растат в теснотията на подобна гръдна кухина, Чистата Душа се посочил първо в гърлото, а после някъде под пъпа и гордо добавил:

-          От тттука доооо тттука. Кккаато аагънце!

После Доктор З напуснал лазарета по свои си дела, а като се прибрал вечерта и отворил вратата го посрещнала плътна, бяла мъгла и странен, но постоянен стържещ звук. Повикал притеснено и получил глух отговор от чисто бял силует на 2-и-кусур-метров хуманоид, в когото след напрегнат размисъл разпознал Чистата Душа.

-          Кво правиш, бе човек? – попитал Доктор З с глас, натежал от гипс и законна тревога за състоянието на коридора си, който НЕ бил включен в никаква уговорка за ремонтиране, защото всъщност бил наскоро измазан.

-          Шшшшкурим – отговорила мъглата.

-          Защо, бе?

-          Иимаше гграпавини…

След кратка схватка с невинния ум на Чистата Душа, докторът получил уверение, че шкуренето няма да се повтаря занапред и скоро дошло време за край на работния ден.

Чистата Душа се преоблякъл в спретнати дрехи, след което извадил отнякъде ‘лустро-сет’ и лъснал до блясък черните си обувки пред смаяния поглед на Доктор З.

-          Оооотивам в Лллюлин, – обяснил Чистата Душа, широко ухилен – ммможе ддда ме хххаареса ннякое ммомиче!

———————-

- Ти разбираш ли? – смее се Доктор З – Не казва ‘жена’ или ‘мацка’, а казва ‘момиче’, тази чиста душа…

откриването на тока

 

Историята се развива някога си през соца, когато е имало задължителни разпределения за вишистите и тези, несвързани с партийната линия – нито кръвно, нито по сватовство – са теглели късата клечка.

Ани завършила медицинското си образование, била разпределена в някакво село и заедно с други колеги заживяла в къщата на едно семейство, което от своя страна и от технологична гледна точка живеело в мрачното средновековие. На практика не ползвали ток, нямали никакви електрически уреди, а ютията им била на въглища. 

Ани и колегите й получавали заплати, които трудно можели да похарчат на село, затова постепенно и напълно алтруистично започнали да купуват разни технологични чудеса за къщата – ютия, печка, радио, дори телевизор.

С което дяволът си свършил работата и не след дълго селяните били необратимо зарибени. Един ден жената казала на Ани:

 

- Ани, да ми кажеш кой е тоя дет е измислил тока…, че да му запаля една свещ.

 

Чушки…

 

В така наричания месец на любовта – както, впрочем, и във всички останали – Любовта е възможна. Обаче, винаги при известни условия. Безусловната такава също е налична в тази Вселена, но съвсем не ни е под ръка за емпирично изследване. Дори нямаме представа. Но не за нея. За другата, обикновена условна любов. Тази, която при цялото си несъвършенство, е абсолютно най-великото, с което разполагаме, доколкото този глагол е уместен*.

 

Например, важно условие е двамата влюбени да имат максимално близки хранителни навици.

 

Като се започне от личната интерпретация на етикет на масата, през това колко ядат, кога и с каква скорост, до това какво ядат. И до още по-нататък. Как го харесват (сурово или препечено, твърдо сварено или разкашкано, смляно или с цели парченца) и къде. Човекът, който се тъпче вечер и в рамките на половин час е изял хладилника или менюто с 3 големи бири е брутално различен от човека, който си спестява вечерята, подарявайки я коварно на врага си, съгласно поговорката.

 

Да обичаш зелени чушки, когато любимият ти е фундаменталист на тема червени може да се окаже сериозен препъни камък. При това невидим, защото двама средно интелигентни хора трудно биха се разделили, ако ще им се налага да напишат „поради несходство в чушките”. Но отровното цвете – пардон, чушка – вече ще е толкова посято, колкото е разлято на Анушка олиото, неотменимо.

 

Дори единият да предаде своите и да се изметне към чушките на другия, това винаги ще е временно. Компромисите, които правим от любов, са нетрайни като пролетното слънце. Възхитителни проблясъци, които за разлика от слънцето по тези ширини, могат да траят и с години, но всуе. Промяната остава само на повърхността и накрая винаги завалява дъжд. Или чушки, разбира се.

 

Затова, не забравяйте да инвестирате във вечеря. Да не говорим, че има и други условия.

 

 

 

* А той не е, защото не разполагаме с нищо повече от възможност, която трябва тепърва да реализираме, при наличието на множество и най-разнообразни препятствия. Егоизъм, страх, лоши комуникационни навици, разни обстоятелства, дивотия, кристална тъпота и други. Препятствията, обаче, се различават от условията. Не знам точно по какво в случая, но си е факт.

* тези на снимката са и люти на всичкото отгоре

 

 

 

Телескопичен нещохващач

 

Оказва се, че дори един отвратително болезнено прищипан нерв, някъде в областа на кръста може да доведе до преоткриване чудесата на прогреса и природата в някои семейства.

 

Откривателството в подобно състояние е съмнително забавление и горещо не го препоръчвам, но когато не можеш да направиш нищо особено, освен:

-          да лежиш само по гръб и да разглеждаш тавана с крайно нездрав интерес, защото гледането на телевизия накрая ужасно ти изкривява врата, а абсолютно възхитителната ти книга се превръща в непосилна тежест или

-          да седиш пред компютъра, но само на един определен стол, на кратички порции и с последствия, или

-          да стърчиш прав за разстрел, който не закъснява, или пък

-          да ходиш из къщи като щъркел, който обаче е глътнал пръчка и няма вариант да докопа никаква жаба, най-много да ги настъпва (макар, че би могъл да лови тези в полет, ех)

 

и когато от буквално всяка промяна на положението на тялото, може да ти избият сълзи, освен че крещиш така или иначе. И най-вече когато, въпреки всичко, разхвърляната къща, в която си затворник съвсем вече те побърква.

 

Тогава ти хрумват неща – като да ползваш телескопичния нещохващач. Това удивително човеколюбиво устройство представлява удобна за натискане пружинка, която избутва и отваря четирипръста ръчичка, на края на дълга гъвкава дръжка. Като хванеш нещото, само отпускаш пружината и ръчичката го стисва в желязното си юмруче. Проста красота! Има много предложения в нета за подобни джаджи, но те са магнитни и твърде ограничени в своя свят от железа, а като моето, кой знае защо, не намерих.

 

Можеш да докопаш почти всичко с него, дори и жаба, ако не беше метафора, горката:

-          разни малки боклучета, като безбройните парченца хартия, които любимите ми ръсят сякаш са машини за рязане на документи;

-          стотинки, все по-ценни;

-          капачката, която беше запушила канала, но е била оставена за доказателство и/или назидание, вместо да отлети в коша и пак беше на пода;

-          полуизядени остатъци от играчка на кучето;

-          изпуснатото хапче за кръст (за да не го изяде горкото куче);

-          дори и по-тежки предмети, като изпуснатия мобилен, обаче само защото му е изгубен стилуса и дупката може да се използва за захващане;

-          чехлите в спалнята, за да ги подредиш прилежно, което е висш пилотаж, но аз съм ловка, упорита и мотивирана;

-          и един самотен чорап, както винаги.

-          (но без заигравките със стъклени чаши, защото впоследствие може да се наложи да събираш всяко парченце стъкло поотделно – доскучава)

 

Струва си да спомена, че природата в безкрайната си щедрост също поднася своите чудеса за тези, които ги търсят. Сексът е възможен! Засега знам само една наистина безболезнена поза, но няма да ви я кажа, защото откриването й се оказа не по-малко забавно от прилагането й.

Сеул е куул

Напълно изперкалият ми Най-Любим Приятел се е вихрил в нанта представление*. Но това нищо не е. Трябва да го видите как музицира посредством вилица и нож. Или как веднъж си счупи малкия пръст чрез двучасово барабанене по масата, макар че разбра за това чак на другия ден, като му изветря анестезията. 

Нанта се оказва много весело забавление, макар че е вероятно корейците да са стигнали до идеята за него след преяждане с живи октоподи.

—————

* Цитирам:

„Едно от типичните неща, с които корейците се гордеят е Нанта - заместване на музикални инструменти с кухненски принадлежности. В Сеул има три театъра, които едновременно правят по три представления на ден.

Е, днес бяхме на такова. Беше супер забавно. Като капак на всичко, ме дръпнаха от публиката…

Сеул е куул!“