Този блог съществува точно от една година.

ЧРД и така нататък! Благодаря на майка си и целия свят поименно, много съм развълнувана.

Има ли равносметка и има ли нужда от нея? Да, и хм, може би.

Ето я:

1. Публикувани 76 поста, което прави по 1 пост на средно 4,8 дни.

Не е кой знае какво, но не гоним бройка, нали? Или пък гоним? Тц, не обичаме гоненица ние. Обичаме руумсървис и порше тарга.

От всички постове, най-нааай-интересен за широката общественост е „Замък ли бе, да го опишеш”, плътно следван от „Приказки с картинки” и Истанбул. А любимият ми сърч, от най-често срещаните е „физика лост”. Мисля, че хората се лъжат да кликат, защото постът, който излиза се казва „Лостът - едно твърде смислено обяснение”, а те точно това търсят, ама ядец. Другият ми любим сърч е „ОГРОМНИ ЦИЦИ”, макар че се появява рядко, но пък ми пълни душата.

2. 10 висящи драфта, 4 от които дори не са качени.

Това прави около 13% отхвърлени идеи. Готино съотношение, предвид работата ми, където отхвърлените идеи са като Еверест, сравнени със скромното, направо мижаво хълмче на реализираните такива. Да, това ми харесва.

Иначе драфтовете правилно са отсвирени – съвсем вече откровено тъпи са.

3. Харесвам си безусловно точно 6 поста.

Това са почти 8% одобрение. Не знам дали е окей. Ама, безусловно, без никакви забележки засега. Значи е окей, какво да е? Отделно, има още 20-тина, които определено одобрявам. Бе, не е лошо.

Най-най-любимият ми пост – съвсем сантиментално - е „Хроника на една морска ваканция”, освен това именно той отговаря на “ОЦ”, съвсем без връзка. Най-много ме разсмива „Варна. Хепито. Съседна маса”. Но най-готин е морският послеслов - една друга равносметка.

Но защо въобще се казва равносметка? С кое е равна? Не знам и, мхм, нямам идея. Сигурно се нарича така, за да се различава от кривата сметка, сметката без кръчмаря и чуждата сметка. Както, разбира се, и от сметкоплана. Последният е страшен, опасен и изобщо не е за този блог.

Това е един жизнерадостен блог, или жизнеутвърждаващ.

Нали?

Това е истинска история, както твърди Новака от Онзи Бар. Е, горе-долу.

Един чичо излязъл на разходка - да поразпусне от напрегнатото ежедневие на роднина от провинцията, гостуващ в София. Като стар, вече 70-годишен, почитател на сексуалното удовлетворение решил да изпробва столичните цигански свирки, за които бил чувал, че се славят с изключително добро съотношение цена-качество.

Пообиколил тук-там и скоро търсенето му се увенчало с предлагане – циганка на своя трудов пост в близост до зоологическата градина.

-          Шаа дадеш 10 лева и ш’таа праим щастлив – оферирала тя.

-          Ни можи 10 льева – контрирал нашият. – При нас й най-много пьет.

Попазарили се малко и скоро си стиснали ръцете на 7 лв., взаимно доволни и от сделката и изобщо от деловата и честна атмосфера на преговорите. Той разкопчал панталона, тя клекнала и стартирала услугата.

Не щеш ли, отнякъде се появили две възрастни дами, но вместо да си продължат по пътя, те се втренчили право в центъра на събитията и дори тръгнали да се приближават. Чичото, леко шокиран, взел да се дърпа и блещи срещу тях и труженичката - като регистрирала влошените бизнес-условия - рязко прекъснала работния процес, изправила се и бясно закъшкала към натрапничките. Те заотстъпвали колебливо, но тя ги насърчавала допълнително със сърдечни клетви и сложни ругатни, докато не ги изгонила съвсем.

Върнала се при клиента си, ядосана и разгорещена, но твърдо решена да си свърши работата докрай, дори да й се наложи да я започне наново – както видимо се налагало.

Докато възстановявала ръчно загубите, процедила горчиво и някак примирено:

-          Еййй, няма да сааа опраи тая държава!

На Дискуърлд празнуват Рождения Ден на Създателя днес.

Ако не бях точно днес на антибиотици и не живеех в съвсем друга вселена и аз бих дръннала няколко или повече питиета в Барабана за негово здраве. 60 питиета, защото става на 60. Не, 60 са много, … делено на десет – 6. Да, 6 малки. Но там ако поръчаш малко, може ти да се смалиш – с една глава, например. Значи, едно тройно – да не се изхвърляме. Пфу, странна нечетна поръчка – ще бия на очи. Не съм чак такава пъзла, но…

Добре! Тери, трябват ми поне още 20 години от теб – за да си поръчам две безрискови, обосновани двойни.

Дерзай!

————————————————- 

Препоръчвам да видите това!

————————————————-

снимката е от тук. 

Времето напоследък е преобладаващо.

Времето преобладава в емоциите, особено в честата им смяна. В мислите и дилемите като „Да го мъкна ли с’а тоя досаден чадър или да не го?”. И в някои по-специални изрази, също започващи с „да го” и завършващи с удивителни. Друго за времето няма какво да се каже. Че то е в нас и ние в него си е кристална истина, но вече е обсъждана. Стратегически погледнато, въпросът е по-скоро в жабите.

Например, вчера валя сахарски дъжд. Не тук. В Солун. Сахарският дъжд е особен. Състои се от 50% сахарски пясък и 50% чиста облачна вода. Иначе е нормален дъжд от сахарска гледна точка, защото не вали над Сахара, както отдавна е прието. От солунска гледна точка си е наполовина побъркан дъжд. Като се има предвид, че дори гърците, които никога не се изненадват, защото са измислили всичко, повдигат вежди, какво да очакваме ние – умерено-континенталните?

Скоро може да завалят и жаби, това.

Не, че е някакъв голям проблем*. Ако навали достатъчно, щъркелите ще се мотивират да влязат и в София** и най-накрая ще си махна мартениците, че много ми станаха поводите за социални контакти. Или пък – аре, да не съм такава егоистка – всяка жаба може да се превърне в принц и/или принцеса (по избор на получателя), или дори в две, три и повече принцеси. И всичките секси, загорели и така нататък, както е по сценарий. За който е готов да ги целува, разбира се. Безплатен обяд все още няма. Обаче има рискове – целунатите жаби да вземат да се превърнат в лъвове или бикове. Или, след някаква много сложна грешка в системата – да се превърнат в Део. Е, Део е сладък, всъщност.

Сами разбирате, че ще отпаднат всички настоящи политически проблеми. Като  оставки на министри и прочее. Принцовете и принцесите ще са толкова много, че абсолютно автоматично ще въдворят абсолютна монархия. Ще управляват на ротационен принцип. Всичко това ще остави министрите безработни, но няма нищо. И те както и всички в тази държава ще са по-близки или по-далечни роднини на царските семейства. Освен от отравяне, удушване с копринено шнурче и удар с красиво изработен кинжал в гърба, няма да се притесняват за абсолютно нищо. Нито те, нито никой. Търговията с копринени шнурчета от Китай ще се развие неимоверно. Което е добре, защото с времето това ще доведе до взаимни посещения и – неизбежно – известно смесване на расите. Факт, който леко ще тушира проблема с прекомерно изпъкналите очи на царските семейства и техните наследници.

Хепи енд.

——————-

**Тогава и твърде популярните напоследък жабешки реклами ще придобият съвсем друго измерение. И то благодарение на чисто нов маркетингов похват. Следният: не променяш гледната точка на аудиторията като й предлагаш нова гледна точка, а като промениш обкръжението й. Демек, свят без жаби – една гледна точка. Свят пълен с жаби – чисто нова гледна точка, току-що изкъпана от жабешки дъжд. 

Хитро, а?

**Това е антиутопия от гледна точка на жабите, ама аз какво да направя.

Хм, много съм великодушна към себе си - почти всичко мога да си простя.

Това, че не пиша тук, макар че като почнах направо ме сърбяха ръцете - най-лесно. Но не и това, че нищо свястно не съм чела в последните 2-3 месеца. Ако поне пишех, можех да се оправдая с традиционното „Чукча писатель, чукча не читатель”, язък.

А сега Размисли ме е „предизвикала” да се включа в поредната блогърска игра - нещо като „Излез сега пред класа и ни кажи какво прочете през ваканцията”. Ми, защо не? Последната такава - с островната музика - определено беше забавна.

Обаче, постингът може да излезе доста кратък - ми, нищо не съм прочела.

Все пак.

Написала съм по нещичко за всичко, което ми е направило впечатление през последната година - Джонатан Стрейндж и Мистър Норел, Записките на чистачката Мод, и Истанбул.

Не е отбелязан един сборник с разкази за магия, който много ми хареса, но течът в караванчето на Градина го беше превърнал в топче използвана тоалетна хартия и аз така се ядосах, че го метнах директно в кофата. Резултатът, както от всяка гневна изцепка, е тъп - сега не му помня заглавието*. А беше забавна компилация. Имаше фентъзита, нонсенси и всякакви жанрове, в които магията би могла да бъде намесена без да предизвика скандал. Хареса ми много.

Не са отбелязани и две книги на колежката Харис. Бонбонени обувки, защото много се писа за нея, а и чувствата ми там са смесени. И Джентълмени и играчи, защото докато я четях ми харесваше, но послевкус не ми остави. Нула.

Както и куп безмислени фентъзита, които използвам за същото, за което люлинската аристокрация използва Мюзик Айдъл, например. Но имаше едно изключение там - Сарантийска мозайка на Гай Гавриел Кей (или Кай). Впечатли ме с изключително красив, богат, очарователен език. Подборът на думи и изобщо начинът, по който се лее речта биха могки да се опишат като „разкошни”. А и фабулата става. Изобщо, препоръчвам я на фентъзи феновете.

В момента чета вечер две книжки с нонсенси на английски. Ужасно забавни са, но още не ми се разказва за тях. Не съм ги довършила и нямам послевкус. А той е единият от критериите ми.

Сега съм си купила точно три книги - фентъзи, и трите.

Децата на Хурин, най-накрая, че е срамота да не я взема точно аз, която се кълна в бащата на фентъзи - Толкин. Надявам се синът му да се е справил добре с компилирането и редактирането. Всъщност, най-много се надявам, че в книгата има история в литературния смисъл, а не само в … пфу, как се казва? Научният? Хронологичният? Уважавам и се възхищавам безкрайно на това, което Толкин е направил за своя свят. На цялото му всеотдайно, прецизно, последователно и оригинално, и вдъхновено изграждане. Направено с любов. Но не принадлежа към немалкото напълно откачени фенове, които са готови да четат с упование всеки ред, написан по темата. Силмарилион ми беше леко скучна на места.

И две книги на Урсула Ле Гуин, която доста харесвам. Бих казала, че като бях тийнейджър Землемория ми беше една от любимите фентъзи серии. Книгите, които съм взела сега също са серийни: Дарби, Гласове и Сили. Зачетох първата и си мисля, че има кратко, но светло бъдеще в моето ежедневие. Но едва ли бих писала за нея ако не беше това тук. Е, да не голословя преди да съм ги приключила.

Какво ли бих прочела отново?

Честно, почти всичко, което съм глътнала между 3-ти клас и 22 години. Това ще рече почти цялата световна класика, и още много неща, защото четях като прахосмукачка Урал. Може да не ги помните, но, ех, какви прахосмукачки бяха! Човек се променя и пораства, много ясно. Въпреки, че в 3-ти клас се ползвах със специално разрешение да ползвам училищната библиотека както намеря за добре, издадено класната ми, сега съм наясно, че татко ми беше по-мъдър да не ми разрешава да чета някои неща от Библиотека Световна класика в този период. Било е ненавременно, рано, безмислено. Ще ми се да не бях ги крала тайно, ама пусти вироглави деца - всяка стена трябва да счупим със собствената си дебела тиква.

Всъщност, не обичам да препрочитам, да гледам филми по два пъти и т.н. Единственото, което ме кара да рецидивирам съвсем официално са местата. Книгите, филмите и въобще изкуството се променят само с промяната на нашата перспектива. Която промяна се случва, разбира се, при това непрекъснато. Но, кой знае защо, това съвсем не ми е достатъчно, за да ги „завтарям”. Виж, местата (и хората, но за тях друг път) се променят освен от преспективата и съвсем обективно.

За да съм честна, което поведение нещо не ми се отдава напоследък в този блог, ще кажа, че съм чела някои неща по два-три пъти. Целия г-н Пратчет, напоследък - за кеф. Майсторът и Маргарита, някога, защото това определено е моята лична книга. Швейк, неща на Бредбъри, на Клифърд Саймък, на Толкин, на великия Радичков, учебника си по физика от 9-ти клас (макар, че не помогна).

Сериозно, бих препрочела всичко, за което помня, че ми е направило силно впечатление, но няма как да обсъдя със сина си, поради липса на по-ясен спомен.

Следвайки - все пак - правилника, предизвиквам само един: Никола

—————

Сигурно е на 70 години. Албинос е, и дългата му бяла коса е започнала да пожълтява от възрастта и цигарите, а на всеки пръст носи уникални пръстени в две основни теми – черепи и порно сценки. В неговия случай е съвсем естествено, дори някак задължително. Той е човекът открил и/или продуцирал легендарни групи като fuck’n Motorhead, Manowar, Saxon…  

Живее в малко градче някъде в средата на Германия, май е близо до бившата Източна, в къща от 12-ти век. Стените й са метър дебели и на перваза на прозореца, точно откъм училището, се мъдри впечатляваща 50-тина членна групичка от миниатюрни астерикси, обеликси и други fuck’n гали. На другия перваз, който не е откъм училището е подредил респективна и респектираща колекция от манга фигурки, правещи секс по най-различни интересни начини. Или поне той ги нарича манга. Само затова, любопитните ученичета, които спират да позяпат астериксите през прозореца, никога не получават покана да разгледат отвътре. 

Почитател е на еротиката в живописта и цялата му къща е украсена с нея. Напоследък този факт притеснява настоящата му жена – 20-тина и малко годишна китайка, образована и красива – поради приближаващото посещение на майка й.

- Fuck’n Chinese! – Възкликна по едно време, без връзка с горното. – Тия fuck’n жълти копеленца са ми откраднали пръстените. Ти разбираш ли? Видяли са някъде снимка с моите fuckn’ пръстени и са ги гепили. Сега ги произвеждат в fuck’n China и ги продават по 5 долара парчето като fuck’n ширпотреба.

Прословутата кучешка глава на Motorhead е инспирирана от един от неговите пръстени. Съществувал е още когато Леми е пеел детски песнички за Деня на майката. Или Деня на бащата. Все пак и Леми е бил дете някога, нали?

Бащата на самия Райнер е бил предаден от чичо му на fuck’n Гестапо, че слуша fuck’n BBC. Гестапо мобилизирали бащата и милостиво го пратили на източния фронт. За сметка на това, чичо му рязко се издигнал във fuck’n Райха и бил пратен като помощник шеф във fuck’n Аушвиц. Там се самоубил след няма и седмица, защото не издържал на това, което правели на евреите. Или го самоубили нацистите.

- Fuck’n идеалист! 

Баща му не само оцелял на фронта, но и прекарал няколко щастливи военнопленнически години в СССР. Щастливи, защото работата в урановата мина взела, че му харесала, пък и бил обгрижван съвсем индивидуално и редовно от местната медсестра. След войната се завърнал в Германия и ето ти го след време Райнер. Личният бунт на Райнер започнал с това, че съвсем млад се сдобил с пламенни комунистически убеждения и дори странал шеф на компартията в регионето. Горкият му баща трябвало да търпи ежеседмични обиски и разпити, провеждани от fuck’n западногерманските тайни служби - силно заинтригувани от връзката между убежденията на сина, престоя на бащата в СССР и близоста с ГДРейската граница. Правели го почти до 89-та. 

Май не се интересува много от политика сега. Освен, че като всички немци-кореняци е fuck’n pissed off от политиката на „вината” провеждана целенасочено от немските правителства от години насам.

- Дават немско гражданство на всеки fuck’n руснак, чиято баба е притежавала fuck’n немска овчарка! – възкликва докато гали своето малко вълче, чисто бяло, от рядка разновидност на породата. 

Намерил си е нова група, която да продуцира. Адски обещаваща банда на име Beloved Enemy, чийто фронтмен е към 2.10 м и изглежда като чудовището на Франкещайн. Свирят нещо, което прилича на мелодичен скандинавски индъстриал траш метъл*, а чудовището вади супер нисък богат глас, с който успява хем да реве, хем да вие върху жиците. При това твърде издържано от музикална гледна точка.

- Ти разбираш ли, че тоя пич досега е бил fuck’n имитатор на fuck’n Елвис? Няма такъв fuck’n войс! Пускаме ги да подгряват Manowar и после ще видим. 

Мда, ослушвайте се.

———————-

*Добре де, нямам идея какво е. Обаче чудовището е много перспективно, заклевам се.

local*

more local

no more local

—————-

източник VJ Flow, пак

*местен

Следващите са специфичните падежи, най-често спрягани при общуване в партньорски двойки съставени от (мин.) двама емоционални екстремисти: 

ОбВИНИТЕЛЕН падеж: „Ма ти …!”

ОправДАТЕЛЕН падеж: „Ма аз …”

И специалният Оборвателен падеж: „Не си права!” 

Изследванията сочат, че последният често бива бъркан от жените с оправДАТЕЛЕН. Сред анкетираните жени емоционални екстремистки, тези склонни към анализ* и самоанализ посочват като най-вероятна причина за тази грешка твърде честото му, безпричино и стигащо до „дразнещо”** използване от страна на мъжете. 100% от всички интервюирани дами го тълкуват както следва: 

„Когато Той използва „не си права” разбирам, че се оправдава, нападайки мен. Затова, често бъркам Оборвателния падеж с напаДАТЕЛЕН. Извинете, с ОправДАТЕЛЕН. Естествената ми реакция е да отговоря с обВИНИТЕЛЕН падеж. А дори не съм руса!” 

Мъжете не са открити за коментар на горното. 100% от тях са изпратили писмено изявление със следното съдържание:

„Не съм съгласен падежът да се нарича Оборвателен! Заявявам, че считам наименованието „ОборвИтелен” за много по-подходящо наименование за падеж изобщо. В допълнение, подмяната на уместната буква „И” с буквата „А” внася ненужен драматизъм в и без това емоционално претоварената употреба на този падеж. Аз самият дори не го ползвам!” 

—————————-

*Силно повлияни от спецификата на българския език, който от синтетичен такъв се е превърнал с времето в аналитичен.

**Според представително анонимно изследване на реакциите на жените към използването на Оборвателен падеж.

Източник: VJ Flow и VJ Kiflow

Неделя: 5-та 

Основен въпрос: Как да си направиш лимонада с доматен сок?

Основно (лично) откритие: Феноменално не ми върви на хазарт

Поука: Философите мълчат 

Лозунг на седмицата: Нека да е пролет!

Около моята пещера лятото се вихри като някакъв Калигула – лудо, неуправляемо и тиранично. Ще го разлюбя, затова тръгнах да търся пролет. Пролетта обещава лято. Тя е като едновремешна сватовница – показва ти го на рисунка от пиян, корумпиран и свръх талантлив художник. Сладките й думи преливат през ушите ти, сребърните й бижута проблясват и звънтят в яркото слънце, а във влажните й очи мамят кристални влюбени сълзи. Когато хладната й ръка хване твоята и усетиш аромата й на цъфтеж, тръгваш след нея – заробен и щастлив. 

Взех си една бохча с домати, направих си раница за бурето и потеглих през върха.   

Зарязах Крокодила на малкия плаж да се хили срещу една от акулите. Тя лавираше из рифа, а понякога се показваше внезапно иззад някоя скала, отваряйки широко беззъбата си уста. Тук Крокодила избухваше в кикот и започваше да се въргаля по пясъка, а тя се стряскаше театрално, фръцваше се и се скриваше зад скалата за нова серия.  

По пътеката още личат следите на Главатаря, отпечатани в тревите като в бетон – завинаги.  

Нагоре въздухът се разрежда и започва да мирише на горски плодове и сняг, вместо на нагорещен пясък. Нищо чудно, защото по билото има няколко миниатюрни глетчера, във всеки от които се мъдри малка кошница с точно две филийки хляб, увити в палмови листа. Някои са със сладко от боровинки, а други – с горски ягоди. И парче бяло сирене. Преди да отворя кошничката, залагах срещу себе си на един домат кое сладко ще ми се падне. Всеки път губех, както и да го пресмятах, и щастливо облизвах вкусните си пръсти.    

След едно стръмно изкачване, където растенията намаляват за сметка на скалите, открих Езерцето.  

Стъпих на най-високото и се заковах. Задъхването ми изчезна, заедно с дишането въобще. Равно място, потънало в ниска бяла мъгла, като че ли някакъв малък палав облак се е откъснал от стадото си и е заспал забравен тук. Клекоподобни криви дървохрасти извират от него, а сред изкилиферчените им тела проблясва сребърна вода. Пристъпих, а босите ми краха потънаха в белия килим на облака. Всички звуци изчезнаха, освен несигурните притупвания на сърцето ми. И тихото клямбичкане на рома в бурето. Наведох глава и минах под изкривените ръце на дръвчетата.  

То спеше там. Бреговете му са обградени от тънка, бяла ледена дантела. Прозрачна вода покрива обли шарени камъни, а точно в средата лежи гладка бяла скала. Примигнах за пръв път и видях Философа. Седеше замислен в странната си поза – с лакът върху коляното. Чу примигването ми и вдигна глава. Разпозна ме, усмихна се и изчезна. Не се стопи, нито изтлея във въздуха, нито се дематериализира. Просто, в следващия миг вече го нямаше – толкова много, сякаш не го е имало никога. Не остави дори празно място. Само спящото Езерце и недокоснатата скала.  

Не знам колко съм стояла без да дишам. Под вода издържам адски дълго, но едва ли повече от 3-4 минути. Значи, там някъде. Усетих, че кислорода ми свършва и заобиколих тихо на пръсти, изкатерих се в безшумен устрем по следващия склон и чак когато стигнах върха на прохода, загълтах жадно въздуха и се разплаках.  

Плача за пръв път откакто съм на острова, а иначе съм ревлива. Сълзите ми бяха много и когато ароматът им попи във въздуха и се смеси с уханието на сняг, се разсмях с глас. Разтоварих бурето и се завъргалях по камъните, без да спирам да се хиля. Високо в небето видях вибрираща зелена точка и разбрах, най-накрая, защо се хили Крокодилът.

Смях се с часове, докато не ме заболя корем и не се разхълцах безконтролно, от което ми стана още по-смешно, но накрая някакси спрях. Бохчата с доматите лежеше смачкана, отцеждайки прозрачна червеникава струйка и оцветяваше белите камъни. Съжалих, че бурето не е пълно с водка, за да прибавя доматения сок и да си направя Блъди Мери, но се сетих, че не пия водка. Ето, че този лаф за живота, лимоните и лимонадата не е толкова лесно приложим на практика.  

Тогава се огледах. Намирах се на билото на проход между редица високи скални възвишения и най-високия островен връх. Напред и настрани се простираше огромното плато, огряно от специалните пролетно-планински слънчеви лъчи. Цялото покрито с обикновена нашенска трева – много късичка и равна като английска ливада. Жълтите и лилави точици на минзухарите пъстрееха, а точно по средата се виеше удивителен поток. Дълбок и бавен, с абсолютно еднаква ширина във всяка точка. Отгоре изглеждаше като част от безконтролно пораснала змия, която бавно пълзи образувайки с тялото си еднакви, гладки, сребристи дъги.

Затичах щастливо надолу и почти стигнах тревата, преди да се сетя за забравеното буре. Така че, просто забих пети и без да губя инерция се втурнах обратно по нанагорнището. Когато накрая задъхана стигнах до тревата, мекият й допир потресе загрубелите ми ходила. Бях открила пролетта.  

Разскачах се и се разтанцувах, даже пях нещо с пълен глас, а скалите завибрираха в отчаян опит да се преместят накъде другаде. После заспах до потока върху топлата трева. 

Събудих се от подритването на Крокодила, вкочанена от студ. Излетяхме нагоре към лятото и неизменните малки виолончелисти кацнаха на рамото ми с традиционно разстроените си инструменти. Бяха превъзбудени и не можаха да ги настроят през целия полет до вкъщи. С Крокодила се хилехме на това в синхрон, което много ядосваше щурците и никак не им помагаше да се справят.  

В пещерата заварих един непознат мъничък макак да прави цигански колела под атриума. Оставих го на лятната му лудост и заспах. В просъница чух как счупи един сталакмит, протегнах се и го докопах за крака с едно ловко движение. Той закри очите си с ръка, но аз го погалих и го сложих да легне в краката ми.

- Спокойно – казах му. – Няма и няколко милиона години и пак ще порасне. Можем да изчакаме, но друг път да внимаваш, разбираш ли? 

Той кимна и успокоен захърка.

Предложих на блогинята, всички пишещи, които по инициатива на феминистката групово посетихме Монолози за вагината, да вземем да публикуваме по един монолог. Вижданията и стиловете ни са различни, може би ще е интересно. Може дори да е полезно. Е, може и не. 

Пиесата е забележителна. 

Целта й е да помогне за намаляване насилието над жени. Начинът й е като говори за съкровено женското – откровено.

Израстването, сексуалността (има възхитителна весела част посветена само на оргазмите – тичайте!), неравноправието, недоразуменията, неразбирането, отричането на сексуалността, истинските ужасни женски трагедии и самовнушените такива. Базирана е върху интервюта с жени – ама, всякакви - и техните разкази. Както и на отговорите им – всякакви – на няколко безумни маркер-въпроса: „Как наричате вагината?”, „Какво би носила (wear) вагината?”, „Какво би казала вагината, ако можеше да говори?”, „Как мирише вагината?”, „На какво прилича вагината?”. 

Пиесата е много искрена, разнообразна, смешна, различна. Няма драматургия, но има откровеност. Написана е за американци и на места е твърде наивна, но предвид целите й, това е съвсем разбираемо и в никакъв случай не дразни. Вагината е физическият елемент, който отличава жените. Тя естествено е интимен елемент, но докато самите жени не го познават и разбират, няма как да бъдат познавани и разбирани. Донякъде, ако не знаем коя е вагината ни, не знаем и кои сме ние. Казах – донякъде.

През цялото време не ме остави на мира натрапчивата асоциация с един разказ от Старонемския декамерон. Казва се „Безсрамница” и се разказва за една много красива девойка, харесвана и ухажвана, която се разделила със своята „срамница” (само с тази дума никой не се беше сетил да нарече вагината – в пиесата). Раздялала станала вследствие на бурен конфлинкт между двете, в който девойката обвинила срамницата, че е противна, грозна и безполезна, а срамницата нарекла девойката глупачка и изтъкнала, че тя и само тя (срамницата) е причина кавалерите да се натискат толкова на въпросната девойка. След като се разделили и срамницата хванала пътя, девойката станала безсрамница, както и била наричана, а ухажорите я изоставили до един. Горделивата срамница, от своя страна, била стъпкана на пътя, защото хората я мислели за жаба. Но, за постановката.

Актрисите са бездруго много талантливи, особено Снежина Петрова, чието изпълнение е изключително прецизно и, ами, много професионално. Вяра Коларова е забележителен комик, макар че, отдавна не бях ходила на театър и в началото ми беше трудно да възприема преекспонирането на жестовете и емоциите, които са характерни, все пак, за играта на сцена. А Цветана Манева има невероятно присъствие и излъчване. Без да е точно моят тип актриса, мисля, че е пленяваща. Изобщо, този кастинг е много адекватен.

Все пак Монолози за вагината се играе в България още от времето на Големия Взрив и на моменти се вижда колко са уморени актрисите. В един моноспектакъл умората от повторението винаги се отразява по-видимо, именно заради твърде директната комуникация със зрителите в малката зала и поради факта, че актьорите са малко и възможните взаимодействия помежду им с времето се изчерпват и износват. Но амортизациите са далеч по-малко, отколкото се опасявах, а и пиесата се играе достатъчно рядко.

Много е смешна. На места дори твърде смешна, въпреки че, самата аз спорих в полза на смешното. Определено вярвам че, за да се възприеме от толкова много хора, за някои от които самото заглавие говори за неприемливо табу, цялата тема трябва да бъде облечена в забавна форма. Мисля, че най-важната бариера, която преодолява човек, щом става въпрос за нещо ново е страхът. Не е осъзнатият страх от директна опасност, но е вътрешното безпокойство от възможността за промяна на статуквото в неизвестна, страховита посока. Затова смехът, със свойството си да отпуска и да предизвиква симпатия, преодолява тази бариера небрежно и леко, създавайки доверие и отваряйки адресанта към посланието. Отделно, много хора не могат да възприемат чуждите трагедии, както и да им ги представяш. Когато нещо е гадно, инстинктите ни карат да го отричаме. Най-малкото не приемаме, че би могло да се случи на нас и накрая го игнорираме.

Все пак, имаше някои неща, които бяха ненужно карикатуризирани, но това е стара традиция в българския театър. Сигурно е заради прословутата широка славянска душа. Ние – нейните щастливи притежатели – не сме съзнателни и отговорни, но можем да сме милосърдни. Разликата между двете се състои в позицията. Съзнателността са действията, които предприемаме, за да променим някаква несправедливост като равноправни членове на справедливо общество, а милосърдието е жест към по-слабия. От позицията на по-силния, ясно. Отделно, че нашето родно милосърдие е сълзливо и сантиментално. Както и да е, същественото е, че ако не ни разсмеят, няма да се почувстваме по-големи от хората, чиито проблеми разглеждаме и няма да изпитаме състрадание. Иначе, не знам дали оригиналната интерпретация на пиесата също не е толкова смешна. За себе си знам със сигурност, че не бих гледала нищо на подобна тема, ако не е в забавна форма – нямаше да издържа.  

Защото, от друга страна, историята, в които трагедията е осезаема и абсолютно безусловна – трагедия, която съчетава всички видове насилие, лишавайки жената вероятно завинаги от възможността за щастие – е предадена в целия й неподправен ужас. Тук има драматургия и тя внася още емоция и още трагедия, за да разкаже неща, които не би трябвало да се случват и в ада. Шокът от редуването не двете форми е голям, толкова, че на мен лично за момент ми прилоша в тъмната зала.  

Останах много, много доволна.

Смях се много, толкова, че съвсем наистина ме заболя коремът. После, през нощта, се разстоих и дори се уплаших. И чак тогава – нямаше как – се замислих за насилието. Пиесата ме хвана по всички параграфи. 

Насилието над жени е една от онези войни. Водят се в целия свят, по различни начини – кой по-гнусен и по-жесток от другия.  То е психологическо и физическо, внезапно-брутално и дълго-издевателско или … всичко това едновременно. Опознаването на собствената ни сексуалност, тялото ни и всички произтичаши човешки и социални феномени, могат само да ни помогнат да се харесваме и уважаваме повече, а това може да ни направи по-непримирими към всякакви форми на насилие към нас. Една такава пиеса може да подкрепи този процес, както и всяка информация, откровеността и споделянето. Не знам дали може да направи повече, защото насилието над жени е част от много по-мащабния проблем на насилието въобще.  

Но съм сигурна, че насилието над жени не бива да е законно, оправдано, традиционно и приемливо за никое общество, под никаква форма.