//
you're reading...
книгите и аз

джонатан стрейндж и мистър норел

Чета много фантастика. Фентъзи най-често. Последното, предполагам, се дължи на някакъв интелектуален мързел, и/или любов към приказките и/или (това ще да е!) на факта, че посредством приказките най-лесно се постига онова блажено състояние, което един приятел описва като „Важното е главата да я няма”. Постига се също и с помощта на определени химически субстанции, както и с изтощително бачкане или спорт, например. А, и секс. А защо е важно да се постигне, ако вие не се сещате аз не ща да обяснявам. Само, ще кажа, че и вие да бяхте попаднали против волята си на марс като репортер на радио Земя, например, също щяхте да се видите в чудо. Планетата ви е шантава и трудна за живеене. Точка.

Та, по темата за фентъзитата. Съществуват N на брой автори, които пишат в този жанр и плявата е много, а зърното малко. Та тези, повечето, обикновено следват един и същи модел. Винаги има един герой/магьосник/принц – някакъв смотан тип, но все пак с потенциал. Обикновено беден и затрютрен някъде в някой адски далечен ъгъл на някакъв свят, който дори не съществува наистина. И най-често дори не подозира за своята значимост/потекло/таланти. Разбира се, може и да е момиче. Особено напоследък.

И този именно тип, внезапно попада във вихъра на събитията, и не само, ами се оказва някакъв отдавна скрит коз на добрите срещу лошите. И вместо да се зарадва, че получава уникална възможност да се прослави и да влезе в историята* буквално ти омрънква живота от вайкане на тема „защо аз” или както е по-известно в народния бг бит: „Защо на мене, мааа?!” И така поне 50 страници. После се освестява и свиква, а и започва да не му достига времето от ежедневните боеве с дракони/изтощителни походи през мрачни гори/супер изнервящи диалози с луди, но справедливи магически създания. Обаче, колчем седне да си почине и да си поеме дъх и пак се присеща и почва да мрънка. Нито един древен мъдрец/добър вълшебник/непредпазлив фентъзи фен не са защитени от неговото мрънкане/безплодно настояване да разбере/липса на самочувствие.

Оттук нататък всичко зависи от това дали автора всъщност може да пише или не може. Аз, за себе си мога да кажа, че имам един съвсем прост и категоричен критерий за това дали някой е писател или писач. Въпреки, че принципно не одобрявам определянето на нещо да става според някакви строги критерии, но специално за този случай си позволявам една лека шизофрения. Този критерий се нарича „любов към героите”. Това е моето лично откритие и в 100% от моята субективна статистика е вярно. Във фентъзи жанра най-ярките примери за това са два – Толкин и Тери Пратчет**. Тези хора, освен че имат въображение, последователност и достатъчна ерудиция да създават великолепни идеи и да ги развиват в максимално увлекателна форма, са и, как да го кажа? Пълни. Имам предвид, пълни с важните неща. Състрадание, любов, самоирония. Мдааа. А не, както казва една мила възрастна дама, която уважавам и обичам, и която на свой ред обича да събира и съхранява ВСИЧКИ вещи, които минат през ръцете й: „Ами, това кашонче е пълно с … едни празни неща.”

Както виждате леката шизофрения и тя е коварна болест. Мисля, че щях да пиша за Сузана Кларк и нейните „Джонатан Стрейндж и Мистър Норел”. Ето почвам.

Много ме изненада тази книга. Взех я с голяма доза съмнение. Имаше някакви външни белези по нея, които не ми вдъхваха доверие. Първо, името на авторката – Сузана. Стори ми се, че човек на име Сузана по-скоро трябва да отдаде перото си на будоарна литература за американки, отколото на фентъзи. После името на книгата. Някакви хора, за които никой нищо не е чувал и това е. Няма фантазия, няма закачалка. Не ми хрумна, че това заглавие е може би най-елегантният възможен намек за съдържанието и стила книгата. А и дизайна на корицата ми се стори неподходящ, приличаше ми на смесица между нещо, което би трябвало да е озаглавено „Великите незнамкаквиси на 20-ти век” и приятен английски криминален роман. После обърнах гърба и прочетох тийзъра там. Може да не го цитирам съвсем точно, защото я дадох на един приятел да я чете, а той е в чужбина, а пък аз искам да постна това писание днес, и прочее. Еее.

Тийзъра гласи: „Може ли магьосник да убие някого с магия? Магьосник би могъл, но джентълмен – никога.” Мнооого се впечатлих. Харесвам такива изявления. Хем нищо не значат, хем има нещо радостно в тях. Не дават рецепта за щастлив живот, но звучат като нещо, чието съществуване радва и щастливи околността. И също така е смешно. Само малко и не знаеш точно защо, но е смешно. Може би защото е английски хумор. Или при него беше обратното? Не е смешно, и не знаеш защо се нарича хумор.

Всъщност, докато четох тази книга имах прозрение по темата за английския хумор. Хрумна ми, че проблемът със световното неразбиране на английския хумор е в това, че всъщност англичаните през повечето време се самоиронизират. Те явно са родени (или по-скоро са се отгледали) с такова огромно самочувствие, че са постигнали най-накрая тази нирвана на интелектуалността – самоиронията. При това, за тях тя е даденост – нещо, което дори не биха могли да коментират, толкова естествено им идва. А ние – не. Ние другите нации не сме така арогантни, но пък липсата на самочувствие ни прави донякъде комплексирани. И самоиронията ни куца. А на Сузана не й куца. Нито на героите й, макар че в началото това не си личи. Затова са интересни и забавни.

Това ми напомни за най-интересното в Сузаниния стил. Не си спомням друга книга да ме е впечатлява с такова плавно, систематично и мащабно разгръщане на повествованието, ако ми позволите този израз. И едновременно на характерите на героите. Дава ни възможност да ги опознаем точно по начина, по който бихме го направили в реалния живот. По-често, героите ни ги поднасят малко на тепсия в началото. Описват ни ги твърде подробно, вероятно с цел да ни приобщят и после ги доразвиват в съответната среда и т.н. Сузана ги води заедно със събитията и ги оставя да се развиват и променят пред очите ни, когато са наблизо и не толкова видимо, когато не са наблизо и не можем да ги виждаме. Много е забавно. Интересно и неочаквано.

И това, което е измислила, без да твърдя, че имам поглед върху ЦЯЛОТО фентъзи, е адски оригинално. Всъщност, действието се развива в една истинска Англия по времето на Байрон (1788-1824) и на лорд Уелингтън (1768-1852) и Наполен и техните т. нар. Наполеонови войни, започнали в 1812 г. и завършили безславно за Наполеон при Ватерло в 1815. Обаче, в тази Англия магията е част от историята. Не е нещо странно и тайнствено, което се случва на неизвестни на историята герои, които след това го запазват в дълбока тайна от обществото, но не и от милионите*** читатели.

Та така, по времето на джентълмените Стрейндж и Норел, магията в кралството е доста западнала. Те обаче я възраждат сред ред скандални, и затова изключително интересни събития, вземайки същевременно дейно участие в политиката и въпросните войни. Всъщност именно лорд Уелингтън пита Дж. Стрейндж дали би могъл да убива хора с магия (май наполеонови войници), и след блестящият му отговор съвсем естествено се съгласява, че наистина не би било съвсем джентълменско. Историята е изключително увлекателна, макар, че не е типичното за фентъзи четиво тип „гълтам го за една нощ”. Чете се по-бавно и всъщност се налага да положиш интелектуално усилие. Пример за това е хуморът, за който споменахме. От един момент нататък забелязах, че всъщност на много места се усмихвам, а накрая някои епизоди ми се струваха откровенно смешни. Не че историята е смешна. Просто разказът предлага елегантен ненатрапчив хумор, по скоро ирония и най-скоро самоирония, за тези, които се интересуват. А и обемът си го бива. Особеност, която аплодирам щом се отнася до хубава книга. По-горе е обяснено – главата я няма по-дълго.

Тук си струва да спомена, че различните начини за постигане на т. нар. обезглавяване водят до различни резултати. Най-общо се класират според два критерия – интензивност на преживяването и послевкус. С тази книга Сузана Кларк печели от мен 8/10 за интензивност и, колкото повече време минава, толкова повече наближава 10 за послевкус.

* Това е дума с две значения – история, като статистика и изследване на важните събития и история като разказ. Понякога играем Скрабъл с умножаване на точките според броя различни значения на думата, които можеш да посочиш. Тук дали играете така?

** Макар, това неговото да не е фентъзи, а чиста проба терипратчетизъм. Аз съм му отдаден, верен фен, в което ще можете да се убедите по-нататък, когато ви залея с размислите си върху забележителното му творчество. Дори го копирам. Имам предвид бележките под линия. Впрочем Сузана Кларк също го прави. Дори някои ситуации започват или се разрешават само в бележките под линия. Освен това е пълно с препратки към достолепно звучащи прозведения на тема магия. Тя ги дели на книги ПО магия и книги ЗА магия, мисля.

***Ако приключението си е струвало, де.

Advertisements

Коментари

10 thoughts on “джонатан стрейндж и мистър норел

  1. Роси Уудхаус ще ти викам вече!
    Изобщо не разбрах за какво ми говориш (по скоро за колко ми ги говориш ‘щот имаше 5 поста в 1 тука), но за интензитет ти давам 10.
    За послевкуса ще ти пиша утре.
    Целуни се по носа.

    Posted by a-tipova | юни 2, 2007, 19:06
  2. Е, айде де! Препрочетох тази си монументална творба и се питам какво става оценката за послевкус. Утре ли е вече? Are we there yet?

    Posted by marsian | юни 15, 2007, 04:05
  3. Страхотна книга. Страхотна.
    Аз съм малко алергичен към фентъзи бозички, но това.. това беше уникално преживяване. Прочетох я в началото на годината, веднага след като я забелязах в една книжарница.
    А после – кеф, кеф, кеф..
    Не че успях да напиша много по въпроса ( http://alvinbg.blogspot.com/2007/01/blog-post.html ), но още бях под влияние на Стрендж, Норел и Краля Гарван 🙂

    PS – Харесва ми погледа ти върху масовите фентъзи сюжети. Чудно що тогава продължаваш да ги четеш? 😉

    Posted by alvin | декември 24, 2007, 12:08
  4. мдаа, много кеф 🙂
    пс: чета ги, за да откривам такива. освен, заради описаното в първия параграф. 😉
    истината е, че ме забавляват когато не са много скучки. можеш да срещнеш много забавни идеи. само като форма, но пак кефят. или други неща. ето например четох Сарантийска мозайка наскоро. Ако не си, пробвай я. Има само едно безспорно качество: ужасно красив изказ. за другото не знам, но това си струваше.
    весело посрещане на Коледа 🙂

    Posted by marsian | декември 24, 2007, 13:14
  5. Кай е в списъка с чакащи, най-вероятно ще прочета Лъвовете първо, после ще мисля за друго.
    Дедото ми донесе много книжки, затруднен съм 😉

    Posted by alvin | декември 24, 2007, 14:03
  6. Мдам, книгите По магия и ЗА магия са доста оригтинално хрумване.
    Това беше най-добрата рецензия на книгата от всичките, на които съм попадала. Поздрави!! =) (то и аз направих някакъв опит, ама… http://nookofselene.wordpress.com/2008/03/05/Джонатан-Стрейндж-и-мистър-Норел/ ). Струва ми се, че си права за английския хумор. Не си бях давала сметка досега за самоиронията. В България човек като се самоиронизира, моментално другите поемат и той става обект на бурни подигравки. Ако някой седне да иронизира българите в книга, не ми се мисли. :))
    А иначе, книгата в началото я четях бавно, по няколко страници на ден, после колкото повече напредвах, толкова по-бързо се зачитах, докато накрая не си запълних само два дена с нея. Класическата английска книга – действието е като лавина. Велико! ^^
    Бтв, след тази книга обожавам бележките под линия. 😛

    Posted by Selene | март 14, 2008, 17:50
  7. купих си я най-накрая. ще я чета. какво ми отне толкова време не знам – сигурно другите 1000 книги, които прочетох междувременно, но аре без извинения ако може и нема нужда.

    бтв – послевкуса беше изчезнал; предполагам е изветрял за близо година откакто съм прочела поста и съм обещала да коментирам коментара си. та сега не знам колко да ти пиша…

    Posted by a-tipova | март 16, 2008, 20:26
  8. хм.
    силв, прочетох го пак (след 2 години половина) и мисля, че можеш да ми се довериш и да ми пишеш 9 за послевкус. защото, аз бих си го писала. чудесно е да прочетеш нещо свое и все още да ти се струва чудесно. това ако не е любов към героите… ;D

    Posted by marsian | юни 3, 2010, 01:33

Trackbacks/Pingbacks

  1. Pingback: Книжна пеперуда « Свърталище на чорапи - юли 4, 2008

  2. Pingback: ама защо не чета? « радио марс - април 21, 2011

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: