//
you're reading...
марсиански приказки

гръм удари турската митница

Имам рожден ден, а любимият имаше важна среща в Турция. Замина с брат си снощи, преди рождения ми ден, с идея да се върне днес твърде късно. Легнах си много тъжна, но – с подкрепата на Тери Пратчет – не и съкрушена, а синът ми вече се беше примъкнал и заспал в съпружеското легло.

През нощта някой ме погали:

– Миличка, мръдни по-навътре.

„Брей!” – казах си. – „Вярно казват, че гладна кокошка просо сънува”, но отворих очи и любимият беше там, ухилен като тиква в здрача на утрото.

– Честит рожден ден!

Аз го зяпах.

– Върнах се – отбеляза той.

– Мммм?!! – това можах да кажа.

– Гръм удари турската митница! – обяви радостно той, а после домъкна завивките на детето и тримата заспахме като щастливи сардели в съпружеската спалня.

На сутринта ми докладва следното.

Отишли вечерта на Капитан Андреево и още извън митницата схванали, че нещата там не са под контрол. Автомобилите се тълпяли навсякъде в широката зона пред нея и преливали дори навън.

– Какво става? – попитали един от нашите полицаи.

– Абе, в турската митница паднал гръм и им убил компютрите. Има да си чакате…

– Айде, да поспим в Свиленград и сутринта ще дойдем – реагирали моментално любимият ми и брат му. Те са стари кучета и им е ясно кога откъде духа вятъра.

– Няма да помогне – осведомил ги любезно полицаят. – След три-четири часа тука ще е ад. Едва сега започваме да отбиваме. Идете на Лесово.

Така и направили, само че с почти час закъснение, защото объркали пътя.

На пункт Лесово вече били пристигнали два автобуса.

– То сега им е сезонът – напомни ми любимия. – Туристи-гастербайтъри.

– Туристи-гастербайтъри? Това не е ли някакъв оксиморон? Или торбисти-гастербайтъри?

– Туристи и гастербайтери, казвам – засмя се любимият.

Опашката в такива случаи, за който не я виждал, трае от два до три часа. ТГ са наблъскани като картофи в автобуса, вратите отварят и те изпълзяват като скарабеи от гробница, с шум и взаимно ходене по главите стигат до гишето и там пак се блъскат, въпреки че двата автобуса се движат заедно. А на турската страна настава ад, защото, въпреки компютрите, там пък набират всички данни наново, на ръка.

Нашите, в героичен и безсмислен порив, изчакали и минали през българската митница, а пред турската със закъснение загряли, че тази работа така няма да стане. Събудили турския си партньор, за да откажат срещата и понечили да си тръгват към София.

– Ааа йок, комшу! – отсякъл митничарят на паспортната, използвайки целия си запас от български думи. – Турция – гръгообразно движение на ръцете – Булгаристан.

Момчетата обаче не се отказали от мечтата за дома и след малко открили английски-говорящ прогресивен турски митничар. Обяснили му с език и ръце, че искат да си ходят, а той първо заклатил глава отрицателно, но като настояли взел да върти телефоните. Поговори, потрака на компютъра, пак поговори, пак потрака. Накрая намерил някаква алинея, параграф или точка, щастливо им праснал по един печат само за излизане и ги натирил. Нашите минали с известни усилия и през другото гише и пак се озовали при първата караулка, където хептен блокирали трафика.

– Вай, вай! – казал човекът като им видял паспортите. – Проблем, бе комшу!

– Няма проблем, бе човече, пуснаха ни отгоре, така да се каже.

Човекът заклатил глава, знае ги тия „отгоре”, после пак той ще яде калая. Чак излязъл на открито при тях и размахал сърцераздирателно паспортите.

– Полиция проблем! – и подгънал единия пръст. – Къзтъм проблем! – подгънал още един. – Компютър проблем!! – подгънал трети и извисил глас – Чок проблем!!! – и им махнал тъжно да си вървят.

Нашите, с патриотични песни на уста, се явили на българска митница. Любимият я описа като европейска. „Истинска си е, с читава инфраструктура, чиста и пълна с нови любезни митничари”. Изби го на поезия, а днес оксиморонът му е любим похват.

– Изчакайте да ви направя чип – помолил любезно митничарят от първото гише. Нашите се постреснали и, с въображение подпалено от умората, единодушно си представили как атрактивна лекарка, с опъната назад руса коса и хищна усмивка им забива микрочипове подкожно, със специална инжекция. Докато тръпнели човекът се върнал и им връчил по една най-обикновена флашка.

Любезният митничар изгледал с учтиво любопитство смяната на облекчение и разочарование в погледите им.

– Лесово е първият пункт, в който използваме чипове. Навсякъде, където минете ще ги разчитат и попълват – осведомил ги с професионална гордост. – Дори и на дезифекцията само ще ви ги вземат, но ще платите в банката, а не на тях – добавил, за да ги зарадва.

Нашите чинно минали и стигнали до банката. Там пишело „Банка”.

– Вие ли сте банката? – все пак попитали те, объркани в този технологичен век.

– Да! – потвърдила жизнерадостно дамата зад гишето и добавила – 5 лв. за дезинфекция.

– Ама как пет лева? Навсякъде е по 4, а ние даваме по 2 евра, за да ги тормозим.

– Левче комисионна за банката – все така жизнерадостно се отзовала дамата. – Да сте виждали банка да работи без комисионна?

Тук се покискахме с любимия, а той ми доразказа как като влезли в българската страна, преди чипа, всички ги гледали с учтиво подозрение.

– Защо ви върнаха турците, какъв е проблемът?

– Чок проблем! – обяснили нашите.

Advertisements

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: