//
you're reading...
марсиански приказки

приказка за малките математичета

Айде, пуснахме детето по наклонената.

Днес се явява на изпит в СМГ за 5-ти клас, при 6:1, въоръжен с едномесечна подготовка, новопроявен интерес към математиката и вселенски мързел, събрал най-доброто от любимия и мен.

Преди изпита

Предизпитната улица е впечатляваща гледка. Тълпата си я бива. Кандидатчетата, в по-голямата си част, са съвсем индиферентни към ставащото, някои са попритеснени отчасти заради тълпата, а съвсем малко са мрачни и решителни. Родителите, от своя страна, са най-вече мрачни и решителни.

– Какво им е на тия хора, тук в България? – попитал синът ми, без връзка, докато моят корпулентен любим му съдействал да си открие името в списъка на входа.

– Какво им е?

– Ами, всички са едни такива строги. Защо ме гледат така?

Човек ще каже, че пада от Марс. Е, донякъде…

Любимият му смънкал нещо за амбициите на родителите. Всички искат децата им да напредват и, човек не би повярвал, но борбата започва още от детската градина. Една приятелка ми разказа колко трудно успели да класират детенцето си в някаква популярна градина. Хем се сетили навреме – още през март.

– Ти разбираш ли, че вече си записват децата на градина тутакси щом излязат от родилното – смее се тя.

Аз разбирам. Нали гледам филми – така е и в Ню Йорк, а ние тук с какво им отстъпваме на братята нюйоркчани. И ние искаме децата ни като пораснат да са част от някаква престижна секта. Възпитаниците на Детска Градина „Палаво козленце” с разширено изучаване на ракетни двигатели и втори език китайски. Само ми е чудно как се разпознават после. С колежите и университетите е лесно – имат си специални вратовръзки, шапки и прочее. Но от детската какво пазят – лигавниците?

Но не всички родители изглеждат така. Другата част са заели позата „Кой аз ли? Аз само минавам. Къде са напитките?” Ние с любимия сме от тях. На нас също ни пука, даже полях на детето вода със здравец пред прага, а съседът отсреща пожела „Ни пуха, ни пера!”, с което ме трогна и вече не му се сърдя, че си държа боклука пред вратата два дена миналата седмица. Но сме неоправдано весели и се бъзикаме с всичко. Най-добрият Приятел на сина ми стоеше сам, когато пристигнахме.

– Къде са вашите? – питам.

– Ами, забравил съм си личната карта и тати се върна да я вземе – отговаря безгрижно.

– Типикъл – отбеляза Баща му, профучавайки край мен десет минути по-късно, когато двете деца вече са заели позиция до вратата и само чакат въпросния документ.

После, в дух на непукизъм, обсъдихме някои теории за тълпата и дисциплината.

– В Щатите проблема с опашките, като тази, е решен – сподели Бащата, докато гледахме как напредва влизането на кандидатчетата. – Има едни колци на принципа на хармониката, едни големи табели и народа като овчици се придвижва – който накъдето трябва. На нашето летище бяха се опитали да организират така такситата, но после се отказаха, а сега май пак се опитват. В Балтимор, слизаш на гарата и веднага те разпределят. А ние тука малко …

– Няма връзка с „ние тука” – отбелязах. – В Германия също е така – колци и дисциплина. Но не и в Париж, например. На Шарл де Гол също има стоянка и разпоредители, които да разпределят хората по такситата. Само че, половината не щат да бъдат разпределяни. Бутат се, спорят кой е бил пръв и прочее. Така, че системата се аплайва според субектите. Една друга тема е, че в Германия никой не се натиска на таксита, защото са измислили градския транспорт.

– Обаче, представям си в Москва, където хората се блъскат най-много от навсякъде – сподели опита си и любимият – някой да се опита да изпревари! Просто ще го разстрелят задните от опашката.

Извади невидим Калашник и изпонатръшка две дузини невинни родители наоколо.

– Заповядайте! – обади се учтив глас и една любезно усмихната дама ни раздаде по едно листче А5 с информация за паралеките от 5-ти клас в 41-во училище и условията за прием. На мен зелено.

Ей това най-много ме впечатли. Тя беше третият ловец на петокласнически глави, който ни атакува от идването насам. Цивилизация, казвам ви, при това в добрия смисъл. Амбициозни училища, за които напливът все пак не е толкова голям, причакват умните дечица на водопоя, така да се каже. Щом е имало акъл да учи за изпитите в СМГ, значи все ще стане човек от него, нищо, че не е успяло да влезе. Пък и хич да не го е бивало по математика горкото, след неколкомесечно набиване на задачи е напреднало доста, за да ти се иска да го приемеш и в твоето училище. Я някой конкурс по математика ще спечели, я в някоя готина гимназия ще влезе после. И  ще повдигне акциите на родното училище.

После дечицата ни помахаха тържествено от входа и изчезнаха вътре.

По време на изпита

– Имаше една много строга квесторка, която ни лъжеше, че е учителка по английски, за да не й задаваме въпроси по задачите.

Гъвкав подход, а и ме подсети пак за детската градина. Дечицата все още не осъзнават, че са тръгнали по наклонената и с наивна упоритост пробват на опън нервите на всеки, който им се изпречи. Обаче са подозрителни като невестулки и никоя, присъстваща на математически изпит квесторка не може да ги убеди, че не е професор по математика под прикритие.

След изпита

Децата излизат едно по едно, вече без блъскане. Които са имали нещастието да бъдат забелязани от родителите си, че напускат преди края на уречения час, ядат як калай по кюшетата.

Повечето родители, обаче, вместо мрачни и решителни сега изглеждат горди и ентусиазирани. Разбира се, напълно неоснователно градят тези емоции върху уверенията на децата, че са решили всички задачи и колко били лесни. И те го разбират, но въпреки това потупват децата, прегръщат ги къде по-сръчно, къде по-не и се оглеждат наоколо с глупави усмивки. Самите деца надигат бутилки с вода, пуфтят и събличат фланелки, като боксьори след мач. Минават нови любезни девойки и раздават рекламни листовки за частна математическа гимназия, на която цените в евро са грижливо покрити с бял коректор. Така де, да не се стряскат родителите още от първия момент, а да обмислят алтернативите. Браво и на тях.

– Ей, мамо, виж как си сложих часовника! – започва синът ми след като се прегръщаме. Ние с любимия го зяпаме очаквателно.

– Ааа. Направо на темата ли да мина? – цитирам дословно.

– Аха! – потвърждаваме хорово.

Нейсе, бил се справил много по-добре, отколкото на пробния и така нататък.

– Сети ли се да отбележиш произволен отговор на задачите, които не си решил? – питам го притеснено, защото забравихме да го инструктираме за това, макар, че любимият твърдеше, че „той е умен, бе, ще се сети и сам”. Детето, обаче е стигнало далеч по-напред.

– Естествено (не ставай смешен)! Дори елиминирах отговорите, за които съм почти сигурен, че не са верни. И така шансовете ми стават 2 към 1 или 3:1, а не цели 4:1.

Малии! Това дете не е от мен.

Заведохме двамата приятели на обяд, където те се лигавиха съвсем умерено и после ги оставихме да стрелят по някакви келти вкъщи.

– И ви е абсолютно забранено да решавате задачи днес!!! – заповядахме с цялата строгост на закона.

– Ама, защо??? – веднага подскочиха децата.

Послеслов

И следизпитната улица е впечатляваща гледка.

Фасове, хартийки и всякакви боклуци, като след мач. И аз пуша, но в 99.7 % от случаите си хвърлям фасовете в кофите – надлежно изгасени. Уважаеми колеги-родители.

Advertisements

Коментари

17 thoughts on “приказка за малките математичета

  1. Мега-яко! Много ме кефи този жанр – предполагам, че е журналистическа поезия. Тънък хумур и позитивна самоирония са майсторски вплетени в сюжета. Който макар е съвсем ежедневен, звучи модно-приказно изпод клавишите на авторката.

    Преди много години имахме класно по литература. На мен ми писаха 6+, на нея 6= (на релси). Дълго се гордях с този резултат, но ето, че денят на истината дойде. Денят, в кото разбрах, че тогава нашата учителка по литература сбърка.

    Posted by faust | юни 22, 2007, 20:36
  2. хммм, хубав текст. защо „по наклонената“, обаче?!?! интересно ми е какво имаш предвид. и аз днес писах за родителите и децата. ако искаш хвърли едно око 🙂

    Posted by lyd | юни 23, 2007, 18:22
  3. И аз бях въвлечен в тази баталия, наречена „Кандидатстване в СМГ“. Авторката (според мен) изобщо не е успяла да извлече, цялата есенция на ситуацията.
    Представете си – Пред входа на гимназията се е извила огромна опашка от деца, които чакат да влязат в сградата за да се явят на изпита. Това обаче се оказва абсолютно невъзможно, защото точно на входа са се скупчили двадесетина родители, чиито деца или са вече вътре в сградата, но те стоят напрегнато с изпружени вратове и наблюдават случващото се във фоайето, или трескаво четат разпределението на децата по стаите и абсолютно зациклили повтарят 113 стая мама, 113 стая.

    Още по-благодатна е ситуацията на 23-ти.

    Учителите са спазили обещанието и в 8:00 резултатите вече са изнесени. Пред импровизираното подобие на всеизвестната „Стена на плача“ са се скупчили родители, за които резултат на отрочето не дава еднозначен непоколебим отговор. Те трескаво извършват калкулации и броят, колко деца имат повече и колко по-малко от техния представител. В страни с наострено изражение се е скупчила групата на тези, за които резултатът е „уви“ ясен. А от време на време се появява и представител на третата прослойка, който игриво подвиква „Скъпа, скъпа, трети сме!“ или на определено по висок от необходимото глас произнася авторитетно „Говоря ти, ама ти не ме чуваш – Вътре е детето!“

    Всъщност да не се увличам и да разказвам за драмите, които се разиграват в стаята, в която родителите имат право да разгледат в присъствието на преподавател от гимназията резултата от напъна на отрочето си, който в повечето случаи действително си изглежда като резултат от напън… :)))

    Posted by tribiri | юни 25, 2007, 16:13
  4. Аз не успях да се явя на „“Стената на плача““ и благодаря за допълнението. Сега виждам, че на моето изложение му липсва драматизъм, не че съм го търсила, де. Темата, която ме развълнува е за това, какво се опитваме да направим с децата си, но не възнамерявам да я разглеждам без самоирония. За това се грижат денонощно журналисти и публицисти. Просто наблюдавам, без вторачаване, докато не стане късно 😉

    Posted by marsian | юни 25, 2007, 19:43
  5. Извинявам се за неуместният си коментар под една друга тема …

    Самоиронията е прекрасно нещо, но за да се засмееш на просвятването на някакви човешки слабости вътре в теб, трябва да успееш да преодолееш тоталното заслепяване, идващо от безумието на всичко заобикалящо ни!

    Posted by tribiri | юни 26, 2007, 13:09
  6. Понеже още в първият си коментар бях недоволен от това, че темата не е изчерпана докрай, си позволявам да ви разкажа за останалите „скрити резерви“ в едно толкова просто нещо, каквото е явяването на „математиче“ на изпит в СМГ.
    Няма да коментирам нещата, които бегло маркирах в предния пост. Да си представим, че човечЕто се е класирало и от мърлявият мързел, се е превърнал в гордостта на мама и тате. На крилете на радостта, се отправяте към любимата на въпросната гордост пицария, за да полеете случая, кой със Спрайт, кой с Кола, кой със Стралджанска мускатова… И така с малки почивки, в продължение на два дена се фукате на близки, роднини и познати, като незнайно защо, осъществените през уйкенда контакти, доближават нормалната ви тримесечна норма. Цялото опиянение продължава до понеделник, когато с груба сила ви връщат на земята.
    Небрежно си припомняте в Интернет, какво следва от тук нататък. Трябва в едноседмичен срок да запишете шишан в СМГ. За целта първата стъпка е да се сдобиете с Удостоверение за „успешно завършен“ предходен клас. Някак си, почти на шега, отивате в досегашното му училище и с нищо неоправдана наивност заявявате на техническото лице, че ви е необходим такъв и такъв документ, за това и това. Излезли сте от работа и т.н., и може ли да стане по-бързо. Получавате първи анонс – „Елате след десетина дни, сега пишем дипломите на дванадестокласниците!“. Броиш до 10, съвземаш се от нокдауна и любезно се осведомяваш за естеството на проблема, като правиш предположението, че в училището има недостиг на грамотен персонал, който да попълва въпросните документи. С леден тон ти се обяснява, че такъв род документи се правят на КОМПЮТЪР и в училището само госпожата, с която имаш честта да говориш, може да работи с тази програма. Припомняш си, че въпросната програма май я беше написал кумът ти и си отбелязваш наум, да го измайтапиш по отношение вкусът му при избора на обучаеми.
    Включва се и колежката на въпросната свръх обучена госпожа, която предлага да изготви документа ръчно. Ти въздъхваш облекчено и свивате хоризонта на получване на скъпоценната бележка, до утре(вторник) следобяд.
    Вечерта се прибираш от работа като победител. Обясняваш на възлюблената, колко си бил самоотвержен в неравната борба и естествено прехвърляш цялата останала работа по затваряне на сделката на нея.
    На следващия ден, около обяд, тя ти се обажда. Спестява ти явно, някои хапливи коментари относно подвизите ти от предния ден и те уведомява, че директорката е отказала да подпише документ в договорения от теб формат и е заминала на екскурзия с деца от училището.
    Поемаш отново топката и се свързваш със заместник директорката. Провеждаш 15 минутен разговор, в който основни теми са морала и етиката, бюрокрацията, евентуалната реакция на случващото се от страна на министерство на образованието и т.н.
    Успяваш отново да свиеш хоризонта до 16 часа следобед.
    В 15:45 получаваш поздравления от половинката. Тя, със свойствената си мнителност, е заподозряла, че ако отиде в 16 часа може да не намери никой и затова половин час предварително е увиснала пред канцеларията.
    Победа!
    Документът е доставен, но не бързайте да въздъхвате облекчено! Ще се поупражнявам още малко. :)))
    Днес (сряда) се строявам на опашката в СМГ, носейки със себе си скъпоценната хартийка и всичко останало. Попълвам молба до директорката. Идва ми реда и в този момент се сбъдва поредния кошмар. Още докато седя на опашката, забелязвам, че документооборотът е в двете посоки. След като представям това, което съм подготвил, ми връчват една бележка и ми казват – „С това отивате в бившето училище и получавате „отпусно“, което до края на седмицата трябва да ни представите.“
    В този момент аз си припомням Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталон, Стефан Данаилов и т.н., и решавам, че може би и аз,поне веднъж ще се справя като истински мъж!
    Паля Полото и паркирам пред бившето даскало. Отново, сякаш нищо не се е случвало, се срещам с обучената госпожа. Обяснявам проблема. Получавам стандартния отговор – „Ами това няма да стане толкова бързо. Елате утре, но за всеки случай се обадете предварително по телефона.“
    Аз се усмихвам замечтано и се заковавам пред канцеларията.
    На отправения ми въпросителен поглед обяснявам – „Възнамерявам да стана свидетел на решаването на този сизифов проблем – издаване на „отпусно““.
    Госпожата се тросва, грабва донесената от мен бележка и тръгва по етажите на училището. Аз я следвам неотклонно. Оказва се, че търсим вече бившата класна. Учтителска стая – няма я. Един кабинет, втори кабинет – няма я. С типичната за мен прозорливост, си спомням, че и имам GSM-а. Звъня. Свързвам се. Тя ми обещава, че след 15 минути ще е пред канцеларията и ще решим въпроса. Докато говоря с нея, моята любимка е хлътнала в канцеларията си. В момента, в който приключвам разговора с класната, тя изпълзява леко просъсквайки от там и ми подава някаква бележка. О миг поспри!
    Естествено не пропускам да се осведомя, как сме се справили без класната. 🙂
    Обясняват ми, че случайно се е намерил дневникът, което е било достатъчно. Забелязвайки, че (може би заради жегата) не само езикът, но и главата и са започнали да ми изглеждат двойни аз пъргаво се оттеглям по стълбите.
    Отново СМГ. Отново масата на записващите. Отново бележки. Този път обаче срокът е 15-ти септември.
    Ура!!!

    Posted by tribiri | юни 27, 2007, 13:24
  7. 3biri мноо сладък коментар! но това си е цял пост. Предлагам да направим нов блог, които да се казва madmath.wordpress.com
    Има още мноого какво да се каже по темата – децата още дори не са почнали училище! 🙂

    Posted by a-tipova | юни 27, 2007, 13:49
  8. Ей, tribiri!! Това си е моят стил 🙂
    Виждаш ли, че може със самоирония? А ти, не та не.

    Подкрепям идеята за madmath, но трябва да го свърши някой по-компетентен. Аз мога само да помагам – да местя чехли, саксии, едно друго.

    tribiri, ти си. 😉

    Posted by marsian | юни 27, 2007, 15:07
  9. btw: знаеш ли какво, ще го копирам и ще го постна тук като … пост. ще бъдеш guest star. като направиш блога (madmath) ще го преместим там. пиши ако си ок.

    Posted by marsian | юни 27, 2007, 15:10
  10. Защо точно madmath? Може би по-скоро madworld или madparent.
    Що се отнася до самоиронията, ако направите връзка между двата поста, или по-точно между първия от тях и хронологията във втория ;), ще видите, че по време той съвпада с времето, когато се подготвях за тежкия разговор със заместник директорката или по скоро между двата разговора с нея (все пак не съм преразказвал събитията в реално време 🙂 ).

    Posted by tribiri | юни 27, 2007, 15:37
  11. Ех каква чудесна история. Ще се хвана за детайл: прекрасен родителски подход, със забраната да се решават задачи. Нашите също ме действаха така- стига с тия задачи, иди да пориташ със Слави. Ей така, на „иди да пориташ“ един ден се събудих в математическия факултет на някакъв университет. Не в самия факултет, разбира се, макар че някои хора си спят там.

    Винаги обаче ме е впечатлявало колко усилия трябва да положи човек за нещо толкова просто като това да си запише детето на училище. Малките радости от живота- побеждаваш системата и се чувстваш като малък бог.

    Навремето във ФМИ-то имаше една секретарка, г-жа Х, която колеше и бесеше: академични справки, записване за семестър- все г-жа Х. Нейният кабинет работеше от 1 до 4 следобед. Пред вратата му се събираха кръшни опашки от уплашени студенти. За да си получиш справката трябваше не само да чакаш търпеливо, не само да кажеш „добър ден, г-жо Х“, трябваше и да успееш да не я ядосаш, което беше много трудно. Мисля че някои от най-щастливите мигове в живота ми са били след победно посещение на тоя кабинет 🙂

    Но напънът за СМГ си струва… не съм чул някой да е съжалил, че си е пратил детето там.

    Posted by nicodile | февруари 12, 2008, 20:01
  12. Тц. На нас не ни мина номерът. Горкият малък мързел не успя да се класира, после все пак го преместихме в друго училище и отече.
    Обаче, колко истинска си я описал тази г-жа Х.
    В първия момент като прочетох за нея дори не схванах, че е г-жа Хикс, а четях г-жа Хъ и някакси в мъглата на мозъчната ми повърхност това ми се струваше като истинското й име, ако щеш вярвай 😀

    Posted by marsian | февруари 12, 2008, 22:06
  13. Ама това си е почти истинското й име.. започва с „Х“. Жената е трепач- къде педесетина годишна, силноизрусена, къси поли, добра фигура, много грим и ясното съзнание, че върти целият факултет на пръст. Чувал съм с ей тия две уши как деканът й се обажда: „Г-жо Х, дали може ако обичате… да… е щом сте заета значи по-късно ще ви потърся, кога ви е удобно? Не, не, няма проблем, моля ви се“ а по челото му изби предателска влага 🙂

    Инак СМГ-то си е там и за по нататък и е много добро училище, макар че гимназиалният ми шофинизъм крещи („Кажи за НПМГ, кажи, човече!“).

    Posted by nicodile | февруари 12, 2008, 23:55
  14. Много ми хареса, марсиан 😀
    Хич не съжалявай, че не улязло детето. Аз навремето (след 4 клас) влязох в паралелка със засилено изучаване – и досега ми е мистерия как, макар че подозирам, че виновни бяха нелепите задачи тип ‘риба и половина струва лев и половина, колко струват четири риби’. После се оказа, че за никакви риби не става дума изобщо, ама беше вече късно… създадох си стрес и трайна ненавист към математиката, което се оказа гранд проблем, понеже след 11 клас се наложи да кандидатствам пак с математика.
    Дотолкова стресната си останах от тези сътресения в ранна детска възраст, че и досега мисълта ми начисто дава накъсо, като стане дума за елементарна математика или логика. Трябва да седна и да мисля неща, които на други хора им се виждат очевидни. Или само да кажа, че дроби и проценти смятам с калкулатор или лист и молив? Зле е работата, зле.

    Posted by Бу | февруари 13, 2008, 16:32
  15. Бу, този сценарий беше съвсем възможен и при наше чадо. То е по-скоро философче, горкото ми гениално гардже. Не съжалявам наистина, но не е и като да се радвам. Защото математиката е супер основна дисциплина и може да помогне във всички области на мисленето. А и винаги има лоши сценарии – аз пък страдам от липса на тясна специализация, например. Понякога като си лежа на плажа и гледам облаците си казвам: „Ееех, ако бях учила математика…“ 😀

    Никола, кажи за НПМГ, де! Открай време има две школи по въпроса, проСМГ и проНПМГ, и съответно и двете анти една на друга 😀

    Posted by marsian | февруари 13, 2008, 17:50
  16. marsian, с неописуемо удоволствие прочетох всичко! Ей тук __ виждате високо вдигнат палец!
    Моята е лесна – наслаждавам се само на четивото. 😉
    А математиката….ами какво да правим, нямаме математици в семейството. Едно време имах късмет да улучат точната фраза като казах на внука ми „И в числата има логика“ :)), та той благоволи да й обърне някакво внимание. 🙂

    Posted by Графът | февруари 13, 2008, 20:02
  17. Ето ме и мене да разкажа за НПМГ и СМГ 🙂 Леко шовинистичното ми мнение е, че като цяло е по-полезно за духа и тялото човек да си избере едно от тези две училища в София- чуждите езици се научават така или иначe, докато малко повече наука и математика в училище не е навредила на никого.

    Завърших първото още миналия век, така впечатленията ми да са малко старички, но нещата едва ли толкова са се променили. В НПМГ има само две паралелки с математика, една с физика, една с химия, две биологии и една география-геология. В СМГ има само математика- седем-осем паралелки. Паралелките в СМГ са някакси наредени по сила – А, Б, В… понякога буквите са разместени, но истината е че има една суперсилна паралелка (където се подготвят децата за олимпиади), две-три средни и другите мисля че не са толкова добри. В НМГ е по-балансирано, което мисля е по-добре. И на двете места ти дават по 8-10 часа математика на седмица и още някакви компютърни часове, което колкото и да го мързи човек успява на нещо да те научи.

    Предимство на СМГ беше подготвителния клас по английски- мога да кажа, че познатите ми оттам си научават много добре езика. Говореха че ще правят подготвителен клас и при нас, но не знам какво стана. Аз имах пак по 5 часа английски на седмица, което не е малко. Не че като заминах в Америка можех да говоря английски, ама ако бях учил малко от малко може би щях да мога.

    Мисля че най-важното и на двете места е че все още се намират учители които си вършат работата. Вероятно се намират и от другите, но определено има немалко учители които гледат сериозно на цялата история. И чат-пат има тормоз над младежта, което не е навредило никому (ужас, май съм остарял, спомням си че мразех да ме карат да уча физика)

    Средата е добра. От моя клас повечето хора си намериха много добри пътища в живота, някои си намериха направо магистрали. С две думи: заемам средна позиция по въпроса НПМГ или СМГ, но все пак сърцето казва «мани ги тия семегейци» 

    Posted by nicodile | февруари 13, 2008, 21:24

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: