//
you're reading...
дотам и обратно

до европа и пак на марс #3

„Приятел в нужда …“ какво да обяснявам повече

Пътувайки към Милано, с едничката цел да го подминем и да стигнем до Комо, Швейцария, която също да пресечем в посока Германия  – ей тази нощ, и малко преди да го стигнем – Г.Д.В. изведнъж се плесна по челото и бодро скокна върху спирачките, на магистралата.

– Ей, чакай! – Аз си чаках, тиха и кротка на дясната седалка. –  Ние как ще минем Швейцария с тоя тир алкохол, дето го носим в багажника? – попита объркано.

Не можем да се разхождаме със +/- 100 кила алкохол извън Европейския съюз, точка. Защото питат, пишат, конфискуват и арестуват. В същия ред. Милано приближаваше със 150 км/час и аз панически се обадих на Приятелката си.

         Този път наистина, – казах притеснено. – Пак тъп въпрос, ама… Имаш ли човек в Милано, на когото можем да оставим няколко кашона вино и грапа до другата седмица … ъъъ, аа??

         Да, – слънцето изгря с тази вълшебна усмивка, която не виждах, но си представях. – Ей сега ще й звънна да я питам.

След около час и половина бяхме натоварили кашоните в асансьора. След още малко, лесно и безпрепятствено, но пречейки на някакъв супер активен работен процес – до болка познат – си взехме довиждане и се запътихме, леки и безалкохолни като птички към Комо.

На стотина километра след границата има един тунел – Готард. Знам, че много от вас изобщо няма да се трогнат, но това е един от най-дългите тунели в Европа – 17 км. Демек, 17000 метра или ~13 минути, при ограничение 80 км/час. Ще ме прощават тези, дето нямат клаустофобия, но – мамка ви! (С цялата ми любов и/или уважение към близките и познатите от вас.) Минавам оттам за четвърти или пети път, досега все на валидол и, този път, понеже съм старо куче, реших да мина без хапчета, защото принципно ме мъчи идеята за хапчетата като такива. Все пак, за да не оставям цялата работа на случайността, реших да мушна още един Бакарди Брийзър. Първият влезе някъде следобяд, докато се юркахме с тревожната постоянна скорост от 150 км/час към Милано.  

 

Швейцария на … (тийт). Не, нямах предвид „… балканите” 

Спряхме на швейцарската граница след, както винаги: „… ако обичате отбийте в ляво. Не излизайте от колата.” Като видя .бг, първият въпрос на митничаря, млад и беззъб, с жълто около устата и съответния ентусиазъм, беше:

         Алкохол, цигари … за деклариране?

         Тц, – отговорихме, отегчени от неговото племе и съсредоточени в следващите 6-700 км до Кьолн.

Това видимо го разочарова и – макар, че инстинкта на неговото племе е да ни пусне по живо, по здраво след това изявление – той се навря в колата. Въпросният Бакарди Брийзър #2 стоеше отворен и наченат до скоростния лост.

         Какво е това? – попита строго митничарчето.

         Bacardi Breezer (~250 г., 4% алкохол)осведомих го, като леко повдигнах шишето. Наивно предполагах, че щом на 10 км по-надолу и изобщо в цяла Италия го продават по всички бензиностанции, то и швейцарският митничар ще е наясно.

         Кой го пие? – попита той, с подозрение, радост и вече комична строгост.

         Той, – заядох се аз фриволно, убедена, че целия свят знае, че Г.Д.В. – един от най-добрите шофьори, които познавам – никога не кара пил, но като видях физиономията на митничаря се отметнах. – Естествено, че аз го пия!!!

         Хм … – Митничарчето удари на камък и отиде да проверява багажника. И той, като своите сръбски колеги, се отказа твърде бързо, но затова пък накара Г.Д.В. да отвори задната дясна врата. Там видя Бакарди Брийзър #1 да се въргаля зад моята седалка, празен.

         Хм … – повтори се. – Ши дринкс? – тук Г.Д.В., предателят му с предател, енусиазирано закима.

–  Ту мъч. – обобщи проклетото митничарче и тук аз, за втори път* от дългата си пътешественическа история, преживях т. нар. културен шок. Отворих уста като риба на сухо, но преди да успея да му тегля една, той меко, широко и с разбиране се усмихна. Демек: „Нищо, случва се и в най-добрите семейства”.

Онемях така клиширано, че после ми се дощя да имаше огледало наблизо – да се видя как се цъкля и дишам на глътки. Докато отварях и затварях уста в опит да изплюя нещо унищожително и все пак законно, вече ни бяха пуснали да влезем в CH и Г.Д.В. предотврати неизбежния международен скандал, като просто запали и отпраши с мръсна газ право към Готард тунел. 

След това се хилихме като ученички в колата и аз звъннах на Приятелката си, за да й кажа, че ако не беше нейната миланска Франческа, аз щях да съм хоспитализирана, под полицейска охрана някъде в Швейцария, а Г.Д.В. щеше да седи до някой швейцарски радиатор – на топло и с белезници.

 

Ciao, до #4.

 

––– 

 

* Виена, 1995 г. Вечеря с приятелка българка и нейния виенски съпруг, кореняк. Изведнъж ни хрумва с Г.Д.В. да отидем на опера, ей така като по филмите, ама не точно, а на ласт минит офър за правостоящи.

         Знаеш ли какво дават в операта утре? – питам с цялата си наивност австрийския съпруг.

         Не!!! – почти посдкача той, но като вижда стреснатите ни физиономии, меко и нравоучително, и с голяма гордост, добавя: – Аз съм инженер. Аз не ходя на опера! 

 

Advertisements

Коментари

One thought on “до европа и пак на марс #3

  1. ааааа ха! ха! ха!
    тва за брийзера е супер яко! все едно те е хванал да пиеш спирт – така е реагирал.. не мога да спра да се хиля и да клатя глава
    ОЩЕ! ОЩЕ!

    Posted by a-tipova | ноември 20, 2007, 13:00

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: