//
you're reading...
e-sland

The e-sland 4

Неделя: 4-та

Основен въпрос: По колко въпросителни (?) върви една удивителна (!)?

Основно откритие: 2 монети тежат повече от цял сандък

Поука: Любовта няма спирачки

Лозунг на седмицата: Всеки домат – бомба, всяко буре с ром – летяща крепост срещу липсата на идеи.   

 

 

 esland4.jpg

Нямало ме е цели две седмици??? Кей, разбирам, че може да стана досадна с това „аууу колко време ли мина”, ама, карамба, как минаха??? И ето тук се питам, аджеба, дали две серии по три въпросителни се равняват на 5 удивителни – моята твърда граница за нормалност.

Първо мързелувах, после бях заета – това е положението. Просто дойдоха пирати, това е.

Явиха се петима, с голям сандък, но не и кораб, доплуваха безпрепятствено през всички мореплавателни драми на рифа, който – мислех си – състрадателно изолира малкото ми плажче, летящите крокодили и прекрасната ми пещера. Паркираха сандъка на пясъка. Бяха мокри, мръсни, дрипави и беззъби, толкова органични, че в първия миг се почувствах безпомощна като акула, и то в средата на собствената си територия. Но един добре прицелен шут с боса пета изгони малкото, мазно чудовище Страх и ми мина.

После си помислих, че се ще е уместно да проявя гостоприемство. Все пак имам бездънно буре с първокласен ром – грозно ще е да не го споделя с тези ценители. Но реших да изчакам. Входът на пещерата е естествено замаскиран, а те дори не се огледаха – направо взеха да си крещят. Скрих се по-навътре и чувах само колкото да си запиша по-ефектните изрази, което и направих.

Обаче после не издържах. От залата с атриума тръгва галерия – една от много, които, въпреки че се заклех да не изследвам, все пак проверих. Е, за щастие, тази свършва твърде наблизо и има една величествена екстра – карстова дупка в тавана, която е някак съвсем лесно достъпна. Скалата там е супер удобна за катерене, а и аз надобрявам. Така че, я изкачих и излязох точно над плажа. Оставаше ми само да легна по корем, да скръстя ръце под брадичката си и да … шпионирам. Ок, знам всичко. Не е хубаво, не е честно – направих го. Гледах ги отгоре и дори успях да схвана за какво толкова спорят. Драма голяма.

Имали уговорка да поделят съкровището си посредством една самоубийствена система редуваща предложения, гласуването им и убиване. Главатарят, обаче, се оказа чист византиец – успя да скара всички, принуди ги да гласуват неговото предложение, после раздаде 3 (три) златни монети на двама от тях и честно си прибра целия остатък. Четиримата други направо побесняха, псуваха и викаха, но наистина нямаше какво да направят. Те са хора на честта. Затова си взеха бакшиша и, за да не са съвсем капо, блъснаха Главатаря на пясъка и отплуваха – през рифа и към големия тюркоазен океан. Падайки, Главатарят им си фрасна главата в ръба на сандъка и бавно, като в балет, затвори очи и припадна.

Крокодилът, знаете кой, долетя иззад скалите от юг, ухили се и кацна до сандъка. Слязох при него, а той като никога стоя мирно и кротко, докато натоваря свръх тежкия сандък върху импровизираното седло, собствено производство, на гърба му и метна отгоре му Главатаря. После пеша, хилейки се, дотътри плячката ми до средата на моя атриум-хол и я стовари, тресейки се от смях. Дадох му един домат за награда и той отлетя, забърсвайки половината ми хендмейд мебели с опашка – прави го нарочно, за да ме дразни.

Главатарят си спеше, затова го довлякох до леглото си и взех да броя парите. Опитах се да построя кула, но на 997-мата монета се срутваше. Почувствах се като някаква кръстоска между Сизиф, Крез и Дребосъчето, затова се отказах и прибрах всичко отново в сандъка.

Седнах на плажа да помисля и точно тогава един избягал нос взе да пори вълните около брега, шмъркайки застрашително и плашейки до смърт беззъбите акули. Разсмях се като крокодил и пак нищо не измислих. Скочих във водата при него, гонихме се и се гмуркахме, докато той не ми помаха за сбогом и гордо отплува към океана – тюркоазения.

На брега ме чакаше Главатарят.

         Две монети много тежат – каза. – Много повече от цял сандък.

Замълчах си на това, обличайки палмовата поличка.

         Искам ром – добави Главатарят с гладните си сини очи.

Кимнах към пещерата и той се затътри олюлявайки се. Пред входа пак падна балетно и го завлачих вътре. Напълних по един кокосов орех с ром, а той само леко повдигна вежди като видя бурето. Веднага позна, че е от бездънните бурета. Изгълта своя орех на един дъх, избърса се с ръкав и се ухили. После ми разказа как потънал корабът им.

Бил направен от точно 1000 дъски. Всеки ден една се чупела, а те я хвърляли в морето и я подменяли със здрава от другия край. Преди два дни останала само една – средната. Били 42-ма души върху нея и сандъка. Издавили се всички, освен 5-тима. Всеки се държал за една страна на сандъка, а Главатарят седнал на капака. Така доплували до мен.

         Защо точно тук? – попитах най-накрая.

         За да ти дам това – отговори Главатарят. Бръкна в джоба на препатилото си палто и извади малка шнола. Сребърна, отрупана с миниатюрни черни диаманти. – Някой те обича. Не съм аз – оправда се.

         Знам, споко.

Сложих си шнолата, свирнах на Крокодила и отлетяхме към Вечните Доматени Поля. Той много обича да ходи там, лети над тях и тихичко се киска, щастлив да вдъхва аромата им. Сам не може да го прави, не разбирам защо, но съм напълно доволна от положението – той се нави да ме транспортира с минимум хилене, друсане и номера, а аз го водя веднъж дневно да лети над Полята.

Кръжахме над тях, докато черните диамантчета в косата ми не погълнаха цялата дневна светлина и останаха само звездите. Трите щуреца – както всяка вечер – кацнаха на лявото ми рамо. След кратко скърцане, успяха да настроят виолончелата си и засвириха точно в ухото ми. Крокодилът направи широк вибриращ завой и отлетяхме към пещерата. Щом кацнахме, веднага се просна до вече спящите си събратя и моментално засънува. Позяпах го как се превива от смях в съня си – зъбеше се и се тресеше, а понякога се обръщаше по гръб и риташе с крака във въздуха. 

Прибрах се в пещерата. Както и очаквах беше празна, сандъкът с монетите липсваше, а върху капака на бурето още вибрираше нож, забит върху бележка. Веднага изтичах навън, но плажът тихо белееше под звездите, а листата на палмите над скалите трептяха от нощния бриз.

Върнах се при бележката.

„Жилайа ти прийатно тарсене. Збогом и благодарйа за ромът.

ПС: зех си нйаколко домата, манийажки са!!!!!”

 

Оттдолу имаше нарисувана груба карта на съкровище. Пиратите са такива традиционалисти.

 

 

____________________

 

сандъкът

 

Advertisements

Коментари

8 thoughts on “The e-sland 4

  1. Прекрасно отново- обичам приказки 🙂 Понякога даже малко ми е мъчно, че загубих способност да ги пиша..

    И все пак, струва ми се че има малък флирт със стария пират? Не бих се учудил- той все пак е хитър, чаровен тип 😉

    Posted by nicodile | февруари 18, 2008, 02:32
  2. 🙂 Това със шнолата е попадедние.
    Градна ме.

    Никола, можеш да пишеш, не се кахъри! Давай с отговор да стане като надпяване.

    Posted by mislidumi | февруари 18, 2008, 10:05
  3. Да! Дайте и още стихчета, моля.

    Никола, не се прави! Пишеш прекрасно: забавно, а пък фокусирано, интелигентно, но не и надменно, мда.

    Не беше стар. Пиратът 😀

    Posted by marsian | февруари 18, 2008, 14:30
  4. Наистина е страхотно това за шнолата 🙂 Звучи толкова тривиално, като ежедневна практична вещ (шноли не се подаряват в световната литература, само пръстени и медальони с кичури – които всъщност са си безполезни като вещи), а всъщност е станало сакрално тук 😉 И с черни диаманти даже!
    Прилича ми на сън, който е дошъл след изнурително решаване на задачата за пиратите. Нещо като сюрреалистично, наративно-психологично преработване на задачата 🙂

    Posted by razmisli | февруари 20, 2008, 18:39
  5. Между другото, аз си мислех, че моят пост съм го пингнала тук. Поне направих опит с линка. Но не се е получило. Каква ли грешка правя, не знам. Ако някой знае отговора на загадката, моля подскажете 😦

    Posted by razmisli | февруари 20, 2008, 18:40
  6. Хм, не знам защо не се пингва.
    Ето линквам го

    Posted by marsian | февруари 21, 2008, 02:11
  7. Ехе.. Ама ти много хубаво пишеш 🙂

    Posted by sylph | февруари 24, 2008, 01:21

Trackbacks/Pingbacks

  1. Pingback: Идеи за пътешествия « Размисли - март 25, 2008

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: