//
you're reading...
градински хроники

Финалната буря

 

Най-лошият вариант за край на море-нето е скучният край. Просто един ден да станеш, да раздигнеш катуна и да обърнеш гръб. Няма тържествено сбогуване, няма никаква драма. Чак е неуместно, мислех си. После се появи бурята.

 

Целият ден беше такъв един странен. Морето – като цяло твърде равно – набраздено само от много ситни вълнички, като локва под бриза. Цветът му – особено зелен. Нито тюркоазен, нито изумруден, нито онова отров(е)но, почти тютюнево зелено, характерно за края на Август.

– Като гледам, ще има буря днес – споделям с ГДВ инстинктивното си усещане, но той клати глава. Не ми вярва, въпреки че стоя тук два месеца и просто знам, че не съм виждала пейзажа такъв.

 

Привечер вятърът съвсем изчезна. Нарамих бохчата с козметиката и тръгнах към небезизвестната 2-ра баня. След 10 крачки той просто ме фрасна в гърба. Беше някак свойско, жизнерадостно шляпване, като от 3-тонен, приятелски настроен трол, например. Залюлях се на място и съвсем неадекватно заразглеждах виещите се клони на Голямото дърво, летящите пликчета и плющящия Роджър. Друга година щях панически да затичам да спасявам тенти и форцелти, но тази нямаше никакви бури и се разглезихме. Освен това, нямам форцелт, нито тента, само два огромни чадъра, които се оказаха доста издържливи, а и лесно се свалят. Когато не духа.

 

После вишката на спасителите се залюля и падна по гръб като огромен странен бръмбар. А след малко вече подтичвах наобратно, препъваки се в хавлията, а от северозапад търчеше ГДВ. Всички други също.

 

Първите минути на бурята протичат много интензивно. Някои висят по рейките и крещят команди, други гонят части от покъщнината, които вече бодро подскачат по пясъка като кокошки – в различни посоки, трети заципват извиващите се, неподатливи крила на форцелтите, някои закопават. Главите са приведени под напора на вятъра, движенията са резки, а косите и дрехите – развети. Очите са скрити зад тъмни очила, ако сте имали късмет да са ви били на главата, или дори зад очила за плуване, както реши въпроса синът ми. Вятърът вие, стене и плющи, удря и вдига всичко, а пясъкът болезнено се забива в тялото, като хиляди малки иглички. Докато затварях прозорци и ловях летящи предмети, ГДВ беше успял да свали единия чадър и на мен се падаше да го вържа. Но проклетото 50-килограмово нещо плющеше и се извиваше в ръцете ми и нямах никакъв шанс да докопам връзката му, за да го озаптя. Така че, си го прегръщах кротко и кълнях наум безхаберните деца, които си стояха пред компютъра вътре, без да им хрумне, че помощта им е необходима.

 

Вятърът понамаля, веднага щом успяхме да обезопасим прилежащия си район. Огледах се притеснено за Идеалния, защото тентата му дори отдалече приличаше на вита баница, но той си стърчеше и щастливо мереше вятъра, вдигнал устройството високо над главата си. Измери 13 м/с, което значи, че първият порив вероятно е бил около 20 м/с. Не е кой знае какво, но дойде толкова внезапно, че чак не знам такава дума. В един момент пълно безветрие, а в следващия – мяууууу.

 

Горната част на форцелта на Идеалния, останала последна за сваляне, сега се беше шляпнала на караваната и стоеше залепена там, като анимационен герой за дърво.

– Няма да е лошо да спре тоя вятър, че не мога да махна форцелта оттам – сподели замисено той. – Влизането става със странично приплъзване под него, докато не се докопаш до вратата. А като я отвориш, платното ти бие такъв шут в задника, че те залепва за отсрещната стена.

– Хааа! А ние като сме без форцелт, същия номер го изпълнява вратата, ако не я държиш, ако не – вятърът лично те набутва вътре.

 

Весели сме, дори леко екзалтирани, защото ситуацията вече е овладяна и, поне в нашия край на къмпинга, няма видими поражения. Децата обаче полудяха. Крещяха и тичаха, катериха се върху караваната с риск да ги отвее и заемаха там горди пози. Надпреварваха се да обсъждат скороста на вятъра, възможните поражения и какво ли не. Държа ги поне половин час, а после цяла вечер бяха хиперактивни и въображението им беше като изпуснато*, сякаш вятърът беше издухал някакви интелектуални окови от тях и им беше налял чист адреналин – венозно.

 

Много се надявах да се обади Мама да ни пита как сме, че да й кажа култовата реплика, която ми хрумна, инспирирана от Пипи. Затова й звъннах, а тя знаеше за бурята, защото Сестричето ми беше VJ в Слънчев бряг, където тяхната внезапна буря им стоварила на главите цялата сцена и дори ранила някои хора. Тази новина малко ми охлади ентузсиазма, но все пак.

 

– Как сте? Наред ли е всичко? – попита Мама веднага.

– Супер сме, нищо особено не се е случило – отговарям безгрижно. Тук, по принцип трябва да се включват Томи и Аника**, но нито те са наоколо, нито аз съм Пипи, затова сама добавям:

– Всъщност, случи се нещо ужасно! Бурята събори Веселия Роджър***.

 

Духаше цяла нощ. На сутринта плажът беше драстично по-къс, а прибоят – поне 20 метра широк. В такъв момент слънцето е студено и цветовете са някак прегорели – твърде светли и остри. Напуснатите парцели наоколо създават реалистично усещане за пустота.

 

Дълго гледаме приближилото се море, но вече знам, че съм далече.

– А ти, знаеш ли откога не си се прибирала в София? – изведнъж изтърси ГДВ. – Сега ще видиш трамвай!!!

 

Ихааа.

 

 

 

 

 

 

 

* Синът ми ухилен и гол до кръста, екзалтирано маже филйики с шоколад под неодобрителния ми поглед. Твърди, че ще намаже за всички. Както се разбра, не съвсем всички в къмпинга, но за всички желаещи, които и да са те. След малко се приближи, носейки филийките върху широка чиния и с походка на Джак Спароу.

– Извинете, искате ли златно-шоколадова филийка? – попита важно, с усмивка на професионален келнер.

– Да! – отворих широко уста, но той се дръпна.

– Ако искаш филийка, може! – размаха пръст. – Но първо! Трябва да изкачиш Еверест, ясно? Там ще намериш стълба, която води към центъра на света, нали разбираш. Слизаш си по нея, а на края й ще намериш онова златно-шоколадово парче, с което се мажат филийките.

Размаха гордо последната недоядена и ме подмина.

След около една минута чух заглъхващия му глас.

  Най-важното е да бъдем учтиви!   

 

**Всъщност, междувременно са били нападнати от акули и пирати, в същия ред, затова Томи и Аника са възмутени от неточния й отговор. Тогава тя възкликва:

  О, щях да забравя! Случи се нещо ужасно – г-н Нилсон загуби сламената си шапка!

 

*** Веселият Роджър е, разбира се, пиратското ни знаме, което се вееше цяло лято, закачено на края на телескопичната дръжка на един моп, залепена от своя страна на стълбичката караваната. Горната й част се отвъртя и падна от вятъра. Това е победа на времето, Любка Кумчева и Минчо Празников над нашата упорита борба за оставане на Градина. Победените си отиват в къщи. Освен това, лаймовете станаха престъпно скъпи.

Така че, вече съм си тук, а ти прочете един морално остарял пост отпреди точно 10 дни. Трамваят не е чак толкова голям праз, колкото го изкарват – това мога да кажа. 

Advertisements

Коментари

3 thoughts on “Финалната буря

  1. толкова ми беше хубаво да те чета
    благодаря ти, че ме върна към най – прекрасното лято в живота ми
    хихих, помня тая буря, нашия лагер голяма паника голямо чудо, а то кво нищо накрая

    Posted by eneq | септември 12, 2008, 23:45
  2. 😀 Аз ти благодаря, че споделяш този невероятен кеф! Тази година наистина нямахме буря. Обаче, аз лично въобще не държа. Когато бурята отмине се чувстваш, все едно току-що си слязъл от скоростно влакче и е много хубаво, но докато трае… на мен адреналинът ми идва в повече 🙂

    Posted by marsian | септември 13, 2008, 01:07
  3. nezabravimo

    Posted by Анонимен | февруари 14, 2009, 23:39

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: