Do not disturb

 

Днес някой ме е посетил от тук. Занемарени блогове, тц, тц. Случва ми се едва за 2-ри път откакто списвам марсианския си бюлетин, затова ми стана леко кофти – нямам навици. А ми стана кофти, защото, макар и статистически справедлива, „занемарени” си е кофти дума. Почувствах се все едно, че не се къпя редовно.

 

По-добре да се казват „изоставени”. Горките, самотни блогове, изпразнени от актуалност и ентусиазъм, преливащи от леко прашасал смисъл, чакащи. Обаче, и „изоставени” не става – звучи някак по-дълго, вечно някак. Сякаш човекът изоставил блога си никога няма да се върне при него и той ще продължава да линее, докато не се превърне в най-обикновен виртуален боклук.

 

Или да се казват „временно отсвирени”? Дълго е, но повечето случаи на „занемаряване” на блогове се дължат вероятно на настоятелния повик на някакъв друг приоритет. И е по-хуманно, някак си.

 

Ама, не ме занимавайте, бе хора! Опитвам се да напиша есе на тема „Моето страхотно дете”. Което се оказва много трудно, докато детето ми (което – като едно наистина страхотно дете – ме покани да участваме заедно) се дъни все по-зле в последните седмици. И към момента е толкова наказано, че вече ми свършиха идеите за наказания. Генерирането на нови такива също изисква интелектуален труд, а аз си имам капацитет. Да не говорим, че прекарвам доста време в нета в търсене на професионално написан учебник със заглавие „Как да отгледаш тийнейджър, без да го пречукаш”. Заглавието* е малко противоречиво, но то пък темата да не би да не е.

 

Та така. Не ме тормозете, освен с идеи, похвали и безплатно шампанско. 

 

* Блогинята предложи да ми дава уроци с такава тематика, но не смея да попитам колко ще струват.