радио марс

На тавана няма призраци

Advertisements

Фактът, че участвам в BLOG CHALLENGE (4) е изненада и за мен, но вече е късно да се отмятам:)

Тук предишният (двукратен) победител – Деси Бошнакова – е определила темата ‘На тавана’.

Ето накратко критериите за определяне на победител:

  1. Брой коментари към самата публикация, без да се броят анонимните такива и тези на автора. Демек, коментирайте с удоволствие и без мярка и си напишете името.
  2. Брой ping-ове от други блогове, без пингове от блогове на същия автор. Колегите блогъри могат да пингнат едно рамо.
  3. Брой гласувания в svejo.net. И по-конкретно тук.

И така…

На тавана няма призраци денем. Нито се чуват, нито се виждат. Затова не ходя през деня.

Нощем идват. Идвам и аз.

Който очаква таванът да е кой-знае-какво, да затвори очи и да си разглежда в собствената глава, докато аз пиша следващия параграф – ще кажа като е готово.

Таванът не е кой знае какво. Първо, няма никакво съкровище. Претараших много прецизно – ядец. Второ, няма изобщо нищо, освен една дупка в керемидите, от която капе при дъжд и усилва миризмата на мухъл. Мирише като в мазе, всъщност. И е доста хладничко, а дори няма прозорец. Трето, въпреки влагата, остава прашен, каквото и да му правиш. Може да кача водоструйката, но нямам представа как ще го приемат призраците. И не, не мога да ги питам, защото съм активен противник на безмислените разговори (и труд) – те просто не ми говорят.

Готово е!

Честно казано, намирам ги твърде мълчаливи, дори и за техния вид, но то пък кой си няма трески за дялане. Просто си мълчат прозрачно там и не правят нищо, освен да присъстват.

До снощи.

Трясък и глухо ‘туп’. После – тишина. Размишлявах известно време върху ситуацията. После скочих от стола и се озовах горе за под 43 секунди.

Вратата изскърца като се вмъкнах, което ме втрещи, защото досега не бях забелязвала този звук. Изчаках търпеливо докато мозъкът ми отвори всичките 23 непрослушани файла по темата, а в паузите между тях използвах свободното си време, за да се почувствам някак. Избрах да имам чувството, че съм в прилично заснет хорър. ‘Звуковите ефекти са си на мястото тук’, казах си. ‘Това е добре, когато не знаеш пред какво си изправен. В смисъл, че ще е прекалено да искаш да знаеш какво точно ще стане, но поне да си информиран в какъв жанр ще се развиват нещата.’

После се огледах. Буквално. В олющеното прашно огледало, което със сигурност го нямаше преди, но сега си стоеше, подпряно точно срещу вратата, цялото в парцаливи паяжини, счупено, мътно и безполезно. Но аз притежвам изострено чувство за сценография и стайлинг.  Затова, една част от мен одобри този ефектен детайл, докато цялата се разтресох в шампионски пристъп на паника. По тялото ми изби чист адреналин, готов за бутилиране.

Понеже, в огледалото не видях себе си.

Зяпаше ме едно хлапе. Малко изпод вежди ме зяпаше, нагловато. Не изглеждаше уплашено, само… абе, нахално. Възрастните принципно не се плашим от деца, нали така. Но тук усетих – пак частично – че направо се люлея. Толкова, че изображението на детето се вълнуваше като отражение в локва. Зяпах го и аз, и си мислех – с друга част, която винаги се разсейва – че тия хоръри ще ме довършат някой ден. Ако не ги бях гледала, дали щях да успея да си представя всички сценки, в които Дакота Фанинг (би могла да) се превръща в ужасяващ изрод с изцъклени очи и окървавена уста, да не говорим за неподдържана със столетия кожа, и как устата й се отваря бавно, бълвайки най-кошмарните фантазии на сценариста на тема гнус и бабалюги…

‘Мамоо!!’ Мамо, споко. Всичко е наред, просто се опитвам да измисля хепиенд.

Бабалюги ли?! Това ме вцепени, но не частично. По лявото ми рамо тръгна парализа, надолу и надясно. Но не се разливаше като бетон, защото бетонът се втвърдява бая по-бавно и най-вече от точката на изливането към периферията, а не както при мен – обратното. Коремът ми вече беше обездвижен и твърд, като най-големият дефектен диамант в света – с дупка, два шева и сплескан. ‘Бе, колко, колко да е сплескан? През зимата винаги е закръглен…’ Не, тази мисъл, макар и по-страшна стратегически, не можа да ми отклони вниманието от представата как огромна хлебарка се покатерва по него и краката й оглушително драскат по твърдата му повърхност…

Огледалното момиченце не приличаше много на Дакота. Първо, че тя изобщо нямаше да гледа така нагло, а щеше да е перфектна в ролята си, адекватна на хорър-обстановката и да излъчва невинна мистерия. А това беше тъмнокосо, с дръпнати в края кафяви очи и голяма подигравателна уста. Да не говорим за грозните очила и стърчащото изпод косата ляво ухо. Държеше топка, на кръста, като футболист, а другата ръка криеше зад гърба си. Пет-шест годишна хашлачка, с мърлява плетена рокличка.

Призраците се бяха скупчили около нея, образувайки жива ломография и определено излъчваха дразнеща жизнерадостност, причината за която, дори не се опитвах да подозирам.

–        Трябва да си обуеш нещо, – каза момиченцето важно – иначе ще настинеш и ще се разкашляш като мен.

‘Чехлите ми са долу, малко чудовище’, оправдах се идиотски наум. ‘Долу при компютъра и при камината… вкъщи, където е светло, макар и приглушено, защото никак не обичам операционно осветление, и е топло и е обратното на страшно…’

–        Пък аз обичам от тези големите лампи със скъпоценни камъни по тях.

Пренебрегнах факта, че ми чете мислите, защото винаги съм подозирала, че казвам на глас неща, които си мисля, че само си мисля. Онази част от мен, която одобряваше стайлинга преди малко, нали се сещате, се включи със шумно щрак, възпроизведе картина на въпросното осветително тяло, барабар с висящите му изкуствени кристали и хлъцна. Мислено. После пое командването. ‘Едно е да ме заплашват с потенциално адска смес от пришълеца, деймиън и психото на живо,’ – натърти тя – ‘но да сравняват ефектното ми осветление с този невъобразим соц кич е крайно неприемливо!’

Страничният ефект от възмущението й беше, че ме спаси от задушване. Бетонът, който вече обясних, че не е бетон, внезапно омекна, поех си шумно дъх и пак си се разтреперах съвсем нормално. Краката ми, обаче, омекнаха повече от необходимото и бавно, бавно се свлякох.

На креслото. Усещах грапавия му плюш под себе си и вече знаех, че някога е било наситено червено. Един от призраците се изкиска невъзпитано и всички тихо се разлетяха из тавана. Погледът ми последва прозрачните ми силуети покрай

огромния сандък със съкровището,

старата пиратска шапка,

големия крив нож на стената

и ужасяващата препарирана птица – черна, със жълт клюн, от който висеше дрипава паяжина, като слюнка.

После покрай рафтовете

с всевъзможни метални пумпали,

прашасалите колби

и малката парцалена топка на пода.

Покрай железния сандък с книги

и купчината свитъци,

покрай полузитритата карта,

покрай таласъмчето, което се зъбеше злобно

изпод трикракото столче,

покрай всички ясно видими неща, които ме чакаха на този таван.

Чак до кръглия прозорец,

с дупката му, с размерите на топка, през която блестеше пълната луна.

Момиченцето измъкна скритата си ръка и протегна куклата към мен.

–        Мимето се казва Ани – информира ме доволно.

–        Знам, Росе…

–––––––––––––––––––––––––––––––

Сега трябва неистово да коментирате, ако ви се ще да спечеля.

Все пак имайте предвид, че това е съмнителна привилегия, при положение, че наградата е да броя гласовете следващият път;) Но ако това не ви трогва, а пък се чудите какво да напишете, може да попълните колекцията от ‘ясно видими неща’ на тавана. Не мога да си спомня какво още имаше там.:)

~

Advertisements

Advertisements