//
you're reading...
безстопанствени

hardly alice, almost love

E,  след четири-пет месеца трепетно очакване, снощи видях Алиса.

После изчаках няколко часа, преди да я коментирам и се изненадах какво излезе, ето.

Това не е тази Алиса. Нито пък има общо със заека на Grace Slick, нито с Лари и Анди. И не, няма никакви намеци за хапченца и никакви сексуални такива, освен дето Джони обвини Алиса, че никога не била в точния размер. Или била прекалено малка или твърде голяма. И съвсем никакви сложни препратки от дълбокомислен нонсенс към висша философия. Всичко това – за щастие. Просто една съвсем малко по-различна приказка за доброто и злото, а също за еманципацията и, кой знае защо, за Китай. Разочарована ли съм?

Понякога филмовите хора, като хванат някаква история, първата им задача е да разнищват героите – изваждат всичко, което са си представяли за тях, смесват го със собствената си самооценка и опит и после изпълват целия екран с всички малки подробности, които искат да покажат,  така убедително, че ти прилошава от присъствието им. Толкова далеч отиват, че героят им се превръща предимно в Много Странен Навик и Много Особен Костюм. Това, всъщност, е част от причината да харесваш Тим Бъртън, но само ако интересните герои бяха един-двама. Тогава, добре. Но ако всеки от седем-осем такива крещи ‘вижмевижме’, нищо не чуваш. Човек би предположил, че Тим ще се справи с това, но като се замислиш, той е много сантиментален и много емоционален. Личи си, че много обича Алиса – тази в неговата глава. Накрая просто ти се завива свят. Но пък може да те накара да гледаш отново, за да успееш да забележиш всичко, което не си. Така правят феновете.

Това за размера на Алиса, всъщност много ми хареса, но си остана откровението на един наполовина луд, защото беше ясно, че в някакъв момент тя ще го докара на размер, но пак няма да й пука за него. На нея всъщност, за никого не й пукаше особено. Всичкият героизъм, който прояви беше от вградено чувство за отговорност – просто й дойде идеално на място, за да стане герой. Което събитие, впрочем, също не можа да я трогне. Най-ужасното беше, че и Джони не можа да я трогне. А беше толкова трогателен през цялото време. Това момиче не е ли гледало Едуард Ножиците?! Китай я вълнуваше много повече. Сега като се сетя, някакси се подразних, че съм дала поредните 12 лева на тези китайци. Надявам се, че никой не е очаквал да ми стане симпатична. Тя самата едва ли се вълнува от моите симпатии. Странното е, че Алиса на Луис Керъл също е такава, а пък е симпатична. Но тя е още дете, а самодостатъчните деца не ни дразнят. Напротив, считаме ги за независими и ги харесваме, облекчени, че не се налага да ги дондуркаме. Виж Червената кралица е симпатична, за всички други – да не говорим.

Приказката на Тим е детска. Разочарована ли съм? Толкова е детска, че моят новоизпечен тинейджър като видя Алиса да подскача по едни човешки глави около замъка на Червената кралица, възкликна, ‘е, малко са прекалили – това е детски филм, все пак!?’. За това не е прав, именно на децата изобщо не им е страшно от такива неща, но това е друга тема. Детски филм… Щях ли да се чудя дали съм разочарована ако не познавах Алиса? Не, и не. Неудобно ли ми е малко, да сравнявам книга с филм и да мрънкам, че не си приличат. Ми да, ама… бях влюбена предварително. В нещо, което си представях, че е. И то можеше да бъде, ако беше.

Е, разочарована ли съм? Оказва се, че нямам еднозначен отговор. Ако забравя, че е Алиса, приказката е су-пер! Приказка за това колко е важно да си вярваш, и колко е важно да си наполовина луд, която и да е половината; приказка, която героизира въображението, приказка за избора(?). Не, без последното. А като филмова такава е изумителна. Тази сценография, с тези актьори и с всичко, което звучи негативно през два параграфа нагоре – и особено в 3D – те кара напълно да забравиш кой си и къде си. Изживяването е уникално. Два часа, в които живееш другаде, но не ти.

Обаче, всъщност, изложението ми трябва да звучи така:

Алиса е американски детски филм. Освен за победата над злото, за практичната красота на въображението, за това колко е важно да знаеш кой си и за това колко е важно да си вярваш, става дума и за еманципация в широкия смисъл и, кой знае защо, за Китай.

Разочарована ли съм? Не.

Очарована? О, да. Обожавам приказки! Обичам Джони, Хелена и Снейп. И Тим Бъртън обичам, и интересни костюми и възхитителна сценография – също. И към 3D започвам да се пристрастявам.

За съжаление, нямам какво да добавя. Просто го гледайте. Непременно!

 

–––

снимка от http://www.entertainmentwallpaper.com

Advertisements

Коментари

6 thoughts on “hardly alice, almost love

  1. Алиса определено разбуни духовете, което е достатъчна причина 😉

    Posted by gergana | март 8, 2010, 15:56
  2. мда…) абе, хубаво е човек да е фен на нещо, много по-интересно се живее;;
    само дето, аз като го преглеждам това сега, сама не си разчитам..;

    Posted by marsian | март 9, 2010, 18:55
  3. гледах го най-сетне. и (заради тоя пост) очаквах да искам да си тръгна на средата още. а дори не усетих как мина времето. (ама ще го обсъдим на чай това;щ)

    Posted by ии | март 29, 2010, 23:08
  4. на чай само ако доведеш лудия шапкар. иначе – капучино;

    Posted by marsian | март 29, 2010, 23:13
  5. е, след този филм, много ясно, че чая върви с луди и шапкари, които сервират капучино;

    Posted by ии | март 29, 2010, 23:43
  6. Определено ще го гледам 😉

    Posted by Блогрегатор | април 29, 2010, 20:47

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: