//
you're reading...
безстопанствени

don’t drive drunk

Токът го фрасна и очите му, в революционен порив, се устремиха извън орбитите си. Звучното шляп върна нещата на мястото им, сякаш. Някакъв инстинкт го накара да усети идеята за болка, която всъщност не съществуваше там, и това го ядоса. Мозъкът му работеше толкова бързо, че не успяваше да регистрира какво регистрира. Това пък го озадачи, но понеже озадачаването отнемаше време и вероятни ресурси, той просто отвори очи.

‘Къде си, – попита щастливо очилатият с бялата маска – къде?’

‘Тъпак, – помисли си – трябва да ме питаш знам ли къде съм.’

‘Знам как се казваааш!’ – дразнеше го очилатият с тънко изкривено гласче, като през разменени обороти, баня и фуния в едно. Без да иска си представи фунията, но вътре някой започна да кара мъничък бобслей, а отвсякъде запръскаха душове и бобслеят правеше все по-неспасяеми кръгове в разширяващия се край и той стисна очи преди фаталното изхвърчане в необятното нищо.

‘Тоя не е в час… не трябва ли да ме пита знам ли как се казвам?!’

После слънцето залезе в смущаващо кърваво, съвсем естествено пурпурно и впечатляващо огнено, но не в същия ред и той заспа. В съня му нещата не бяха по-подредени. Някаква жена, плачейки, го умоляваше да помисли за децата, но той възмутено отхвърли фанатичната й тирада с ‘ми аз мисля за децата, по дяволите, точно затова внимавам да не правя деца’, което я накара да избухне в плач, но не преди да го зашлеви изненадващо здраво, от което го спаси очилатия, но все още усещаше странна тежест в ухото си, докато някакъв друг, притеснен тип, му се хилеше и му говореше за някакви бири при Коко и жестоката мацка, дето поръчвала шотовете, и колко откачена била, което го заинтригува за кратко, а после ужасно го отегчи и той се събуди.

‘Имам си десет пръста!’ – посрещна го очилатият, а той пак уморено замижа и дори опита да се усмихне на жената с яките шамари, стискайки напрегнато мускули в опит да се подготви да ги избегне. Очите й бяха леко събрани към носа, кафеникави по края и странно зелени към зеницата. Зачервяването им отиваше, а бръчките в ъгълчетата им се смекчаваха от червеникава къдрица, която почти опираше в неговия нос и закриваше цялата останала гледка към лицето й. Това го натъжи. ‘Какво иска тая… жена?’ помисли си. Зелените парченца в очите й се уголемиха и замириса на горска поляна. Слънцето я напичаше и всичките й миризми се надпреварваха за вниманието му, но в средата й, черното езерце ухаеше на асфалт и гумите засвистяха в ушите му, опита се да вдигне ръце, за да се предпази, но писъкът само се увеличаваше, а вибрациите го разтресоха. Момчето с бялата качулка и очилата изскочи пред него и в следващия момент всичко се завъртя – качулката стана маска, а очилата бяха пълни с нечии ириси. Кафеничкави по края и странно зелени в средата. После всичко стана бяло и съвсем правилно.

Advertisements

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: