//
you're reading...
безстопанствени

(отклонение към) парковите хора

Първото, което прави всяка градина е да свети. Светят миниатюрните капчици роса, после светят тънките следи от нея по тревите, после повърхността на най-гладките листа също светва, заедно с изпуснатите найлончета, стъкълцата, някои камъчета и само някои части от металните части на пейките. После светват катерушките, люлките и децата, после всичко свети истерично и грее в една обща аморфна маса – оранжева, без отблясъци и после, по-късно, идва краят на деня. Краят е разплакващо дълъг и невъобразимо красив цели два месеца.

В него живеят парковите хора. Те не са статистически хора, нито са уникални. Те просто са там, в края на деня – изморени, отегчени, щастливи или тъжни. Когато работният ден на статистиката свърши, а уникалността, в световен мащаб, се колебае между деня и нощта. Парковите хора регистрират красотата му и измерват дължината му – и без тях, краят на деня щеше да е възможен само в някои дни, само на празници и само където очевидно се срещат небето и земята.

Започва със сенките в листата. Те уплътняват зеленото, и то вече не искри – разредено почти до жълто, а се насища и насища, докато не стане Непоносимо Зелено. Тогава великодущно изпъкват и се избистрят всички други цветове. Белите мини-маргаритки, странните сивкавобели цветенца, които стават за ядене – сладки на вкус, светлосивите плочки, жълтите цветя, ярките дрешки на децата, лилавото в края на небето – всичко става все по-контрастно, и по-конкретно, и по-категорично. И остава така, докато разгледаш всеки детайл – дървото, пейката, очите на хората до теб, ръцете, косите и ризите им, копчетата им и шевовете по дрехите им, всяко косъмче в асиметричните плитки, жълтите калинки, пламъкът на запалката – от основата до върха, и по средата, и пак небето – лилаво и синьо, и сиво, и дори зелено.

А после – ако дъхът ти все още чака, събран в дробовете – идва теменуженият час. Лилавото в небето най-накрая заема всички позиции, насища се и се насища, докато зеленото почернява и контурите на всички неща стават сенчести на цвят. После теменуженото става на мъгла, а цветовете се виждат ясно, но само по спомен. И после, най-после – и доста по-късно – можеш да изпуснеш дъха си. В тъмното. Когато парковите хора спят.

Advertisements

Коментари

7 thoughts on “(отклонение към) парковите хора

  1. Да, ти очевидно си жълта калинка.

    Posted by Sylvia | юли 2, 2010, 08:04
  2. и сънуват, че първото, което прави всяка градина е да свети.

    Posted by gergana | юли 2, 2010, 11:07
  3. Харесва ми когато някой може да изкаже моите мисли. Или да ги нарисува. Или да ги изсвири… Наистина ми харесва.

    Posted by Stan4eto | юли 2, 2010, 18:11

Trackbacks/Pingbacks

  1. Pingback: (отклонение към) парковите хора - септември 2, 2010

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: