Беглик таш, тракийското светилище, се намира в резервата Ропотамо, в рамките на парка на бившата резиденция Перла, която през соца беше недостъпна за простосмъртни.
Изгубени
Лично аз, я посетих за пръв път на 25-ти май 94-та, все още нелегално, защото тогава пък резерватът беше недостъпен, или поне за коли. Но от друга страна, вече беше съвсем сигурно, че са престанали да стрелят без предупреждение. Беше още напълно диво място, оградено и твърде изкусително за търсачите на приключения, като мен и Тогавашното ми Другарче за Игра. Е, намерихме си приключение, но пък успяхме да се загубим. Разбира се, през нощта. Тоест загубихме се първо по светло, но се намерихме едва през нощта. Бяхме се добрали до устието на Ропотамо, пеша по пътеката от Аркутино. Вилняхме цял ден на тамошния прекрасен тогава плаж – абсолютно щастливи и сами като Адам и Ева* и, за още по-интересно, решихме да се върнем през забранената Перла и после по шосето.
Първо се пошляхме безгрижно из самотната гора, като успяхме да срещнем повечето местни животински видове: зайци, сърни, елени, фазани и глигани, без змиите. Със всички се разминавахме с учтива предпазливост, включая глиганската двойка, която дори не ни обърна внимание, а просто пресече пътя пред нас. Чудовищните пълчища от гладуващи комари**, от своя страна, ни обърнаха 100 % внимание. Мисля, че изобщо не можеха да повярват на късмета си – цели двама възрастни хора с голи (и зверски изгорели) ръце, лица, вратове и крака, пълни догоре с млада кръв с приятен анасонов акцент.
По някое време разбрахме, че сме се изгубили. Отначало този факт, вместо да ни стресне, ни изпълни с неуместен ентусиазъм, но след като се помотахме 2 часа, търсейки някакви следи от човешко присъствие, взехме да гледаме по коренно различен начин на нещата. Приключението изведнъж оголи зъби и се превърна в Премеждие. За късмет, намерихме асфалтова алея, а после и други и вървяхме по тях в тъмното, докато не ни се дорева от шубе, жажда и самота. Накрая имаше дори ограда, която трябваше да прескачаме, но някакси успяхме да излезем на шосето на няма и 5-6 км от Аркутино, където беше колата. Ясно е, че никой не се нави да качи на стоп двама полуголи луди, увити с общ чаршаф и размахващи противокомарни клонки. Преживяването беше уникално и незабравимо – страшно тогава и удивително, сега.
Дежа вю
Разказвам всичко това, защото имах натрапчиво дежа вю, когато видях Беглик Таш. Нещо ме глождеше, още докато се въртяхме с колата из Перла.
Паркирахме пред странния двуезичен трансперант, подминахме надписа „Вход 2 лв.”, защото нямаше на кого да ги дадем и поехме по черния път – ГДВ, Приятелката ми, синът ми, Най-добрият му Приятел и супер доволният Бъстър. След два метра всички истерично се пръскахме с аутан, без кучето. Жегата беше още по-плътна в гората, поради липсата на достъп за бриза, но разходката беше много приятна – кратка, равна и автентично горска.
После стигнахме голяма поляна. В началото й се извисява стара, дървена пусия за глигани. Пак се ядосах, когато я видях. Мразя ги тези ловджийски номера. Викачите подгонват животните към поляната, а ловците безрисково ги застрелват отгоре като доближат. Докато разярено описвах тази гадна процедура на сина си, изведнъж загрях, че вече съм виждала точно тази пусия и тази поляна, и пътя, и някои от алеите. Само не си спомнях да съм виждала камъните на светилището. И после се сетих за Загубването***.
В следващия половин час досаждах на всички, връхлетяна от спомени, изскачащи като попъпи, пълнещи главата ми и крещящи за внимание. Веднага взех да си представям и друго развитие на нашето приключение с Другарчето. Уморени от лутане намираме подслон в храсталака, до някой голям объл камък, и на сутринта, оцелели се събуждаме с нова надежда, оглеждаме се и я! какво да видим? Спали сме върху жертвения олтар на тракийско светилище. (Брр!) Обаче после ставаме известни, дават ни по новините и някой ден разказваме на внуците. Или си мълчим за откритието си, за да не ни хванат и така в някой слънчев следобед се оказва, че световно (не)известният Беглик таш било нашето си лично, забравено свелилище. Е, всичко това нямаше как да се случи – най-малкото щяхме да се подслоним върху пусията, а не в храсталака. Даже май си я бяхме набелязали. Така де, ако можехме да се върнем обратно до нея.
Беглик таш
Светилището е много интригуващо, някой ден минете да го видите, стига с тия коктейли и пържене. Следите от човешко присъствие са твърде заличени от времето, за да ги разпознае окото на лаика-неархеолог. Но въпреки това, има някакъв дух – големите обли камъни, странната им подредба, дори home-made табелките – лист А4**** – отбелязващи Часовника, Олтара, Трона и прочее. Усещането е някак изветряло, но имаш чувството, че цялата околност е попила древни ритуали и странни разбирания, стара звездна светлина и загубени знания. Всичко това не се включва автоматично, а изисква определена нагласа и малко тишина. Значи, не водете деца, нито куче. Нито пък мен.
Глигани
Докато разглеждахме, освен Загубването, основната тема беше глиганската. Колко са опасни глиганите, когато ги ядосаш и кой къде ще избяга ако срещнем ядосани глигани, и какво ще правим с горкия Бъстър, който не може да се катери по дърветата.
На края на светилищната област има голям объл камък, после е гората. А оттам ме зяпаше възголемичък, тъмнокафяв глиган. Зяпнах го и аз, но ме разсея раздвижването около него – оказа се, че са няколко и, за мой ужас, си имат и бебета*****. Прецених, че е назрял моментът да се паникьосам и веднага се заех. Отне ми части от милисекундата.
След още една минутка напрегнато шепнене и трескава предислокация всички подтичвахме безславно по пътеката в индийска нишка. Първо синът ми, после аз, после Най-добрият приятел, после Бъстър, влачещ ГДВ, накрая Приятелката ми. След 10-тина крачки Бъстър най-накрая надуши глиганите и изнервено излая.
– Шшшт! – прошепнахме в петгласен синхрон и той озадачено млъкна. Няколко минутки се чуваха само бързите ни стъпки и шумното му дишане.
Щом излязохме при входа на светилището, придобихме смелост за още няколко жалки телефонни снимки върху Трона на жреца. Повече, за да замажем малодушното бягство. Все пак, не ни се мотаеше в този район и пак така, леко припкайки, си тръгнахме. При пусията пресрещнахме човек, когото великодушно предупредихме за глиганската опасност.
– И какво, нападат ли? – усмихна се той.
– Мнее, ама… Имат бебета и… така.
Това го заинтригува и той почти се устреми нататък.
– Абе, то няма проблем с тях… – обади се след малко ГДВ. – Обаче, трябваше да се махнем, заради Бъстър. „Така си е”, съгласихме се Всички, успокоени и оправдани.
После развеселени поехме към колата, а Бъстър душеше като невидял всяко камъче и тревичка. Чудехме се, колко ли нови миризми има за него тук, като някаква цяла неизследвана област на познанието, в по-голямата си част – неразгадаема. За по-любознателните кучета трябва да се направят кучешки енциклопедии. Натискаш с лапа върху картинка на сърна, например, и тя излъчва съответната миризма, може и звук. А на глиганската картинка пише с големи мигащи букви – не го дразни!
Накрая събрахме цял багажник дърва, с които запалихме огъня, който догаря тук.
* Ние, обаче, имахме и мастика.
** Интересно, нямаше конски мухи. Знаете ги, известни са още и като щръклици. Хапят като бесни кучета и ти оставят огромна, боляща цицина. Утешителното е, че за целта трябва първо да кацнат, което е предотвратимо чрез истерично ръкомахане, яко пищене или сложни псувни, според пола. Обаче, точно в Ропотамо, има и едни оси с размери на малко врабче, които адски приличат на щръклиците и, с които в никакъв случай не трябва да се отнасяте по гореописаният начин, защото много се дразнят и жилят в полет. Наскоро спорихме с ГДВ, кога им е сезонът на тези чудовища и аз твърдях, че ги има много напролет, ама сега като се замисля, май не съм права. Докато се лутахме тогава из Перла не срещнахме.
*** Даже не Загубването, а направо Застрелването, като погледна картата. Беглик Таш е в посока точно обратна на шосето. Вървяли сме на юг-югоизток, вместо на югозапад-запад. И сме стигнали почти до изхода към Приморско, който е на 15-тина километра от Аркутино (по шосе), но сме се върнали някак си наобратно и май излязохме близо до речния кей на Ропотамо.
*** Братята италианци или гърци, отдавна да са сложили спретнати заграждения, постоянни табелки и 10-тина евро вход. Поддържам тази практика – нещата се запазват, някакви правилни организации или общински бюджети печелят, а и като маркетингов трик работи – туристите го тачат повече, щом се плаща.
***** Не знам дали глиганките са като тигриците, ревниви и раздразнителни около своите малки, но някакси хич не щях да проверявам.
радио марс 
